На Джорджо Манганели и Нева Мичева
Има един български писател, който пише добре и работи като журналист. Издал е два романа и книга с есета. Той харесва втори български писател, който е публикувал книга с пиеси и стихосбирка, стихотворенията му са страхотни, а пиесите – отвратителни. Първият писател не харесва трети български писател, автор на хумористични исторически романи, който има зад гърба си цели седем книги.
Вторият български писател само привидно е приятел на първия, но зад гърба му говори какви ли не глупости за него, включително че веднъж е спал с овца, но това е друга история, прекалено дълга за обясняване. Вторият писател няма никакво отношение към третия писател, той му е безразличен. За сметка на това искрено се възхищава на четвърти български писател, автор на фантастична литература, умерено харесва пети български писател, сякаш прекалено експериментален, който пише романи в „поток на съзнанието“ и използва често техниката „cut-up“ на Бъроуз. Вторият писател не може да диша шести български писател, който се занимава само с автобиографични книги, в които думичката „аз“ се среща във всяко второ изречение, че и по-често, и освен това книгите му съдържат неизчерпаеми, направо учудващи количества патетика.
Третият писател е направо луд по книгите на първия писател, скъсал е всички книги, които е притежавал на втория писател, след като са се скарали шумно в една кръчма преди пет месеца. Той е приятел с четвъртия писател и двамата често правят заедно четения и страхотно им се получава: сякаш обхващат цялото време, нали единият пише за миналото, а другият – за бъдещето. Третият български писател понякога се поздравява с петия писател, а понякога – не, без това да му прави каквото и да е впечатление. Той е в отлични взаимоотношения със седми писател, който пише съвременни сатирични романи на почти световно равнище и е смъртен враг на осми писател, който издава статиите си в книги, които още преди публикуването си стават бестселъри.
Деветият български писател от десет години само пише, без да издава. Той е скаран с всички останали писатели и живее в усамотение на вилата си в планината. Десетият български писател се разбира с всички, като изключим писателите комунисти, естествено, но и тях ги презира тайно. Адски дипломатичен е и се смята за най-великия български писател. А има и единайсти, дванайсти, тринайсти и още купища български писатели. И всички са скарани с някой, друг харесват, на трети му говорят зад гърба, на четвърти се усмихват, докато наум го псуват. И май всички се смятат за най-великия български писател.
Важно е литература да има, а писателите – нека правят каквото си искат. Само да публикуват. Защото книгите не се карат, обиждат, изнервят, заяждат, подминават, сърдят, лъжат, лицемерничат. Книгите си седят спокойно една до друга на рафта и им е все тая в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват.
***
Представете си, че свиря на китара в подлеза. Ако ви харесва как съм изсвирил кратката проза горе, хвърлете някоя монета във виртуалната ми шапка. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
На снимката, чийто автор съм аз, виждате инсталацията The Passage на словашкия съвременен артист Матей Крен в Градската галерия в Братислава.