Преравям интернет в търсене на дигитални следи от
съществуването ти, на пикселни фрагменти от веждите ти,
на отпечатъци от устните ти, вдлъбнатини от допира
на гърдите ти, на твоят нос. Наясно съм, че си разпръснала
цифровите белези от съществуването си на нечии екран,
но защо на моя те няма? Защо екранът ти е вързан към
друг компютър, не към моя, на който сълзите ми изливат се
в петна на уърд в таймснюроман дванайска? Докато навън вали
нима огряваш вече само чуждите лаптопи? Усмихваш се
на други другаде с емотиконената пунктуация на устните си
и пишеш своята история във нови блогове. Сменила никовете си
и интерфейса, започвайки със грима. Избягала във нови профили.
Отрязала ме от онлайн пространството си като натрапчив и досаден
спам – опустоши го и замина. Разрязвайки ограничаващите ланкабели.
Заглушавайки дузина уайърлеси с белите си зъби. Колкото и да сърфирам
мисля само за тракането на пръстите ти по клавиатурата. За любимите ти
клипове в ютюб. За сайтовете, които посещаваше. За тези, дето мразеше.
За бившите пароли на имейлите ти, сега една от тях съм аз: една бивша
парола от имейл, препълнен със спам и безполезна поща, отварян два
пъти в годината, за да бъде затворен отново, но прекалено
безразличен, за да бъде изтрит. Ти ъпгрейтваше ме и сега без
теб съм стара версия. Боклук от нещо някога било. Запазен
за ценители съм, за онези свикнали с удобствата на старото.
За никой съм, най-малкото за себе си. Ти беше интернетът на
живота ми и моя вход към мрежата на хората. Без тебе интернетът
ми е мъртъв. И компютърът ми също. А и аз, и аз, и аз.
***
Ако стихотворението ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. По този начин ми показвате и че има смисъл да поддържам сайт с две или три публикации седмично.
Също така можете да станете мой патрон в Patreon.