Още не бе успял да разтовари покупките, да подреди храната по шкафовете и в хладилника, да наслага цветята във вази, да занесе ризите и вратовръзките в гардероба на третия етаж; да, неуморимият политик вече беше направил втори курс до колата. Още не бе успял дори да пусне звука на телевизора, който по дълбоко вкоренен навик държеше винаги включен. Още не бе свалил връхната си дреха и не я беше метнал на закачалката в просторното антре. Още не бе отворил бутилка вино и не се бе захванал да мъдри какво би лапнал за вечеря, когато от втория етаж (с размери от едва четиристотин квадрата), който изпълняваше ролята на детска стая, се спусна синът му.
Той бе шестнайсетгодишен, закръглен, с коса от млечен, очи от черен и зъби от бял шоколад, облечен в неизменния домашен анцунг. Одежди, от които с удоволствие се възползваше и самият Красимир Хубенов, когато обстоятелствата го позволяваха. Одежди, които страстно обичаше и госпожа Хубенова. Одежди, които при тях бяха на такава почит, че семейството разполагаше с по няколко класа анцузи. Имаха анцузи за все по-редките семейни разходки. Имаха анцузи за пред гости и анцузи за самите гости. На стотиците покани за светски събития, които семейството получаваше, дрескодът беше изрично отбелязан: вечерни анцузи, строго официални анцузи, полуофициални анцузи, бизнес анцузи, траурни анцузи, бейби шауър анцузи, анцузи за кръщенета, погачи, коктейли, закуски, брънчове. А най-лошо беше, когато пишеха просто: анцузи. Да се чудиш какво да облечеш!
Красимир Хубенов положи неимоверни усилия да се усмихне, чак се изненада от себе си. Устните му бяха тренирани да се разкривяват в приветлива и лъчезарна усмивка при всеки намерен повод, а поводи той намираше под път и над път. Тогава триумфално разделяше устните си така, както Ной разделил Червено море, и отдолу лъсваха избелените му зъби.
Най-важно за него беше не какво правиш, не как го правиш, не доколко мръсни са твоите намерения – въпреки че и мръсотията в същината си беше противоречива категория, – а какво впечатление оставяш у другите. Каквито и да са делата ти и резултатите от тях, в каквото и да си се забъркал, колкото и сенчесто да изглежда то на невежите, нещата обикновено могат да се вкарат обратно в релсите с двайсетина усмивки. Патят си хората, дето се мръщят за щяло и нещяло. Тези съмнителни муцуни няма как да бъдат политици, те могат да бъдат единствено дилетанти. Каквито и врели-некипели да каканижеш, ако не спираш да се усмихваш, хората зяпат усмивката ти, вместо да ти държат сметка защо си казал това или онова, защо не си спазил поредното обещание, защо не си се свил в някоя усойна хралупа, след като си се издънил, ами имаш наглостта да се изтъпанчиш пред народа и да го лъжеш в очите. Който не знае как да се усмихва, не знае как да печели.
Но ето, вместо да се усмихне с изящната си, принудена естественост, Красимир Хубенов видимо се насили. И къде беше отишла непоклатимата му самоувереност, та ръцете му съмнително потрепваха? Трябваше да се стегне, защото работата не само не чакаше, ами беше адски много. При тези мисли усмивката му увисна, но той отново се насили, възвърна самообладание и се усмихна повторно, този път почти без проблем. Почти…
Мильо, така се казваше детето, не отвърна на неговата усмивка, въпреки че Красимир Хубенов до втръсване му беше изнасял лекции за ролята на усмивката в създаването на добрия имидж. Тийнейджърът го гледаше навъсено като пролетен облак, който ръси сняг над уплашените от неочаквания студ минувачи.
Преди да успее да попита Мильо на какво се дължи лошото му настроение, детето тропна ядно с крак, размаха напосоки дясната си ръка и изгрухтя:
– Ти си пълен задник, баща ми! Пълен, пълен!
По отношение на обръщенията си един към друг, Хубенови бяха доста свободомислещи, всъщност може да се каже, че бяха съвсем разпищолени. Те можеха да бъдат чути как с мелодична интонация се обсипват с обидни епитети и с откровени псувни. В разговорите си изхождаха от максимата, че не е важно какво говориш, а как го казваш. Колкото и стръвнишки една глутница кучета да се завтече към теб, тя в повечето случаи кротва, ако ѝ говориш спокойно, независимо какво. Така е и с хората.
Депутатът се стъписа и загуби всякакви рефлекси – когато беше във форма, притежаваше умението да отбива репликите с финеса на професионалния тенисист, връщащ в полето на противника си привидно невъзможната за спасяване топка. Но сега беше загубил ума и дума. Дали детските очи не бяха способни да забележат това, което убягваше на възрастните?
– Чуваш ли? Ти си пълен задник, баща ми!
– Какво… – понечи да попита Красимир Хубенов, но гласът му замря.
– Беше обещал, че ще ми оставиш петстотин лева на кухненската маса, преди да излезеш сутринта. Прибирам се аз, в джоба ми се мандахерца някаква келява петдесетачка. Няма проблеми, викам си, бащата е помислил за мен – няма да ме остави без джобни, я? Но на масата няма кинти. Поне да си беше направил труда да драснеш една бележка! Но не, кой ли мисли за сина си? И аз си имам разходи бе! Трябваше да взема назаем сто кинта от един съученик, а ти самият си ме учил – никакви заеми от приятели. Повтаряше ми го още като ме караше към детската градина. Заеми от другите дечица – не. Тате ще даде. Заемите – само от банки! Заемите само чрез фирми!
– Аз… Аз… – запъна се отново Красимир Хубенов.
– Това е резил. И аз си имам достойнство!
– Добре, добре – съгласи се Красимир Хубенов, бръкна в джоба си и връчи на Мильо седемстотин лева, един вид: „ето, може да съм забравил на сутринта, но сега те компенсирам.“
– Благодаря ти, баща ми, супер си! – оживи се младежът, прасна народния избраник по гърба, каза, че имат да му пишат домашни и изхвърча на горния етаж.
Мильо плащаше на един зубър от класа да му помага с домашните и докато последният се пънеше над математическите уравнения, депутатското синче цъкаше на плейстейшъна си и беше набичило чалгия така силно, че рискуваше да увреди необратимо слуха си.
Бащата не бе прекалено мек и благ към сина си, по принцип здравата го скастряше при подобни престрелки. Макар да черпеха с пълни шепи от езиковата слободия, родителите възпитаваха детето си в традиционните патриархални ценности по нашите славни земи. Ценности, изискващи от детето както и да говори, както и да се държи, да изпитва свещено уважение и да се прекланя пред родителското тяло, което се грижи за неговото благоденствие. А Мильо, като всяко дете, често преминаваше границите на приличието, особено когато се случеше да вземе пример от баща си, който беше свикнал да се отнася към хората и човекоподобните като към пълни идиоти.
Вместо да се скара на този попрекалил палавник, Красимир Хубенов си отдъхна. В първия момент думите го бяха треснали като ток, той се беше зашеметил, в главата му се завъртяха въпроси, които нямаха отговори, и отговори, които нямаха въпроси, но щом видя, че Мильо си няма и най-бегла представа за неговото дередже, той се поуспокои, засмя се и се отпусна. Щеше да е истинско бедствие, ако неговото свидно чедо беше забелязало какво се е случило с главата на семейството.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа ще излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу. Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.