Цяло чудо как топлите бащини съвети въздействат върху порасналите деца, как внасят златни прашинки умиротворение в часовете на най-жестоки изпитания, как успяват да прокарат светлина и в най-мрачните моменти, да въведат логика и в най-нелогичните и заплетени аспекти на живота, наричан често с пълно право абсурд. Та нали и родителите са се сблъсквали със същия този живот, със същия този абсурд, нали и те са воювали с него и тяхната триумфална победа са именно наследниците и предаването на огъня на живота в щафетата на вековете? Нали родителите първи са се цопнали в мъртво-живите течения на битието, откъдето с пълни шепи черпят от мъдростта, с която бомбардират отрочетата си?
По-добре пълен задник, отколкото хилав гъз.
Как го беше изтърсил, без дори да се замисли! Не, той не би могъл никога да играе ролята на хилав гъз, това беше невъзможно и поради характера му, и поради възпитанието, което бе получил. Още от бебешкото креватче бъдещият депутат беше наставляван да си проправя път с цената на всичко, да мисли само за себе си и да оставя света да се върти по своите си закони, стига в тях да има достатъчно вратички за неговите въжделения. В ония все по-далечни години Гроздан Хубенов си представяше как синът ще поеме семейния бизнес, тази главоломно разрастваща се империя, ето защо наблегна на икономическото образование на младежа. Но постепенно и в двамата укрепна убеждението, че бизнесът няма къде да избяга. Хубенов-старши вечно се бе разминавал с властта – единственият му провал по стълбицата на успеха – и мисията на сина беше да запълни тая празнота. Така и стана, а бизнесът процъфтяваше. Благодарение на Хубенов-младши Гроздан се бе вредил сред привилегированите, които благо-благо цицаха от вимето на държавата.
И все пак черни мисли налегнаха пълния задник на Красимир Хубенов. Лесно бе щедро да ръсиш съвети, когато не на теб, а на някой друг – пък бил той и много скъп за теб – се случваше всеки път, когато погледне отражението си, оттам да му се пули едно жалко чудовище. И той да осъзнава, че задълго, може би завинаги е загубил своя роден, своя миличък образ и може би никога няма да види отново прелестните си черти. А как му липсваше лицето! Ах, с какво умиление депутатът си спомняше за скъпичките си бузки, за бляскавите си очички, за хубавичките си ушенца – няма ги, вече ги няма! Обезобразени от някаква неведома сила… И коя беше тази сила? Имаше ли някакъв смисъл неговата метаморфоза, или тя се бе случила произволно в резултат на жесток инцидент, в който той се явяваше жертвата? И защо никой освен него не забелязваше промяната? В такъв случай имаше ли промяна, или депутатът си я внушаваше?
Шумотевицата върна политика в реалността. Чуваха се свирки, тромби и гневни скандирания.
– Пак ли? – възнегодува той. – Нямат си друга работа!
В течение на трите си мандата Красимир Хубенов беше свидетел на какви ли не протести, но в последните две-три години народното недоволство не спираше. Винаги се намираше причина, поради която част от населението да протестира и безсрамно да се разпростира из центъра, да блокира движението, да създава неуредици, при все че твърде рядко хората постигаха нещо. Какви бяха тия безделниците? Откъде ги намираха? Нямаха ли си работа, мъже, жени, деца, сестри, братя, племенници, баби и дядовци, та се бяха отдали изцяло на обществени брожения? Това занаят ли беше? Кой ги привикваше тук? Кой им плащаше? За протестите, организирани от Партията на обединените популисти, докарваха от провинцията няколкостотин души, даваха им нищожни хонорарчета или им плащаха в натура, тоест в плескавици, бири и концерти на едрогърди мадами с имена на сочни плодове. Колкото и незначителни да бяха тези разходи на фона на средствата в партийната каса на Партията на обединените популисти, на него му бе трудно да си обясни кой би могъл да има интерес от ежедневните протести: за майчинството, за бащинството, за лелинството, за хората със и без увреждания, за медицинските братя и сестри, за уволнените (защото отказвали да вземат рушвети) лекари. Протести за планините, пещерите, скалите, камъчетата, езерата, поповите лъжички, царските орли и червеногушите гъски. Протести срещу нормалната и анормалната корупция, мафията и органите за борба с мафията, прокуратурата и адвокатурата, наложените и неналожените присъди, легалните и нелегалните, изрядните и неизрядните подслушвания, оправданото и неоправданото полицейско насилие, вечните партии на статуквото и закратко съществуващите партии на промяната. Протести срещу правдата и неправдата. Протести, протести, протести.
Красимир Хубенов се заслуша.
– Искаме природа, не искаме бетон! – крещяха протестиращите.
Ясно, еколозите пак се запъваха срещу проектите за развитието на туризма. Нали считаха, че държавата не бива да се развива, че нищо не бива да се строи, че природата трябва да остане непокътната, нали с присъщата си наивност грешаха и до такава степен се бяха объркали, че просто нямаше накъде.
Първо, какво е природата? Зададеш ли този въпрос на еколозите, ще получиш камара отговори, а най-често ще чуеш, че тя е най-голямото богатство. Тук Красимир Хубенов можеше да поспори с еколозите, но нейсе. По-ключово обаче беше какъв смисъл има от богатство, от което не се печели още и още. Че нима управниците и протестиращите не бяха на едно и също мнение – природата е богатство? Просто подходите им бяха противоположни: едните искаха само да се взират в природата и да се шляят из дебрите ѝ като развейпрахове, а другите (гласовете на разума) се опитваха да осребрят нейните богатства. И какво като трябва да се бетонират три-четири планини, да се построи стена от хотели по протежение на крайбрежната ивица на Черно море и навсякъде да се монтират бариери, за да се взема такса вход? Не, еколозите завиждаха, понеже финансовите средства нямаше да минат през тях и нямаше те да се облажат: щеше да се облажи някой друг. Така нареченото гражданско общество беше рожба на завистта.
Нека протестират, тяхното няма да го бъде. Ще пошумят, ще се разотидат, а властта ще продължи да бъде в ръцете на тези, които дават мило и драго да секат девствени гори и да затриват животински видове, за да нахранят изгладнелите си банкови сметки. Красимир Хубенов никога не би паднал до нивото на протестиращите, никога не би се изтопорчил на площада с лозунги от сорта на: „Искаме пари, не искаме природа!“, „С бетон – към светлото бъдеще на нацията!“, „Банковата сметка – първото благо на цивилизацията“, „Всичко е баница!“ и задължителното „Каквито гражданите, такава и мафията!“.
Депутатът се взря в тълпата и си даде сметка, че тя се състоеше от хилави гъзове. Баща му пак се беше оказал прав.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.