Наличието на субекти като Будалалов в състава на Народното събрание предизвикваше недоумение у Красимир Хубенов – че как на подобни неоправни индивиди въобще им се оказваше честта да влязат в политическите редици, за каква справедливост можеше да се говори тук, за какви идеали? На какво се дължеше този упадък? Във всяко Народно събрание се намираха по пет-шест такива невинни дечица без елементарен умствен капацитет, чрез който да разберат, че за да бъдат полезни на обществото, трябва на първо място да бъдат полезни на себе си. Че тяхната работа не е да подаряват близалки на невинните палави дечурлига, тоест на избирателите, а възможно най-любвеобилно да им ги отнемат. Красимир Хубенов отдаваше разпространението на тази политическа порода на липсата на адекватен човешки материал в родината, както и на необходимостта от елементарно образование. Образование, за което държавата не можеше да мисли – тя си имаше достатъчно главоблъсканици (или вече трябваше да казва гъзоблъсканици?). Образование, което родителите бяха длъжни да дават на децата си, но повечето семейства не бяха в състояние да се справят с тази отговорност и осакатяваха отрочетата си, като ги учеха на честност, морал, достойнство и други идиотщини и така им съсипваха бъдещето. Липсата на адекватен човешки материал беше стара болка на управниците, но каквито и усилия да полагаха по този параграф, нищо не им се получаваше и вече се бяха примирили с този дефицит.
Будалалов бе свитичък човечец, същинска трепетлика, която и на хлебарката път правеше, прекалено навътре приемаше нещата и се нуждаеше от здрави юзди, които да го държат изкъсо. В противен случай бе твърде вероятно да си въобрази кой знае какви нелепици, да извърши кой знае какви пакости, да се превърне в пречка за трудолюбивите си колеги и да скъса техните и без това раздърпани нерви. В Партията на обединените популисти със задачата да покровителстват Будалалов бяха упълномощени шестима души, които организираха графиците си на ротационен принцип и по два месеца в годината бяха негови водачи в горите тилилейски на българската политика. Сега беше редът на Красимир Хубенов, неслучайно Будалалов се бе обърнал именно към него – едно от постиженията на партийната група за обгрижване на Будалалов беше, че успяха да го обучат да следи таблото с графика за неговото дундуркане, вместо да се върти като муха без глава и да трови с бръмченето си работливите политически пчелички.
Красимир Хубенов не отвърна на поздрава на пиколото на сиромашкия четиризвезден хотел (срамота, каза си той, да ме извика на среща в подобен евтинджос), на чийто покрив се намираше кафенето, в което го очакваше Будалалов. Самото кафене обаче си го биваше – то представляваше възрожденска къща, кацнала върху стъкления покрив на сградата. На чардака ѝ, с гледка към Витоша, бяха разположени двайсетина софри, на които посетителите димяха с наргилета или пиеха древни български напитки, като ракия и „Куба Либре“. Сервитьорките, приветливи и напращели момичета, бяха облечени в ефирни бели ризки, спускащи се до коленете им, а мъжете, до един брадати и в революционерски униформи, с пищови в поясите и пушки на рамената, сякаш всеки момент щяха да се втурнат на бой с поробителите. Разчорлен поп и спретната учителка се бяха изправили до черешово топче, с което гърмяха на всеки кръгъл час, напомняйки за колосалната роля на религията и образованието за Възраждането и Освобождението. Със същата цел всяка вечер се организираха четения на поезия, разкази и фейлетони. Патриотизмът беше отразен и в двете менюта: „Свобода“ – със сланините, суджуците, мезетата, джоланите, тоест с местните ястия и алкохолните напитки, и „Смърт“ – с безместните буламачи и безалкохолните напитки.
Будалалов – нисичък, тлъстичък, топчест, червеничък, с потрепващо като на зайче носленце и умолителните очи на теле, живеещо във вечно заколение – го посрещна с характерното си мънкане.
– Краси… Ох… Да… Здравей… Аз… Такова… Нали…
С едно движение на ръката Красимир Хубенов спря Будалалов, седна, махна властно на келнера, поръча си кафе и уиски и се усмихна накриво
– Казвай какво има! – сопна се той на Будалалов, хич не му беше до него, обаче графикът си е график и нямаше как да се смени с някой друг от фантастичната шесторка, не че би си позволил подобно символично поражение.
– Аз… Аз…
– Казах да казваш, не да мънкаш!
– Но… Аз просто…
– Какво но? Какво просто? Давай по същество!
Сервитьорът внимателно му поднесе уискито и кафето. Красимир Хубенов отпи първо от едната чаша, после от другата. Будалалов мълчеше. Не, не можеше тази незначителна среща да се проточва така. Ако трябва, сам ще вади думите от тая треперушка:
– Кажи де, пак ли нещо с гласуването? Нали сме ти казвали – гласуваме както трябва и когато трябва. Когато позволят – солово, през повечето време – хорово. Ха-ха, как звучи, а? Да не си взел пак да се смяташ за нещо по-особено и да отказваш да си даваш депутатската карта на дежурния, когато не идваш в парламента? Престани да се държиш като глупак! Разбирам, трудно ти е, може би дори напълно невъзможно… И все пак престани! Или поне се опитай.
– Аз… – кършеше ръце Будалалов, без високият и назидателен тон на Красимир Хубенов да го смущава, той беше свикнал да му държат такъв тон. – Друго… Друго… Знам аз… За гласуването… Но… Имам питане… И кого да питам?… Кого?…
– Е нали затова съм тука бе?! – кипна Красимир Хубенов. – За да попиташ каквото имаш да питаш и да ти отговоря каквото трябва да ти се отговори.
Будалалов се пресегна към запотената чаша, в която жълтееше бира, отпи жадно и погледна своя опитен колега с очите на стояло цял ден вкъщи кученце – то посреща стопанина си, маха с опашка, вълнува се, а той възнаграждава търпението му, като му слага каишката, за да го изведе на разходка.
– Кажи ми просто… Как става така?… Да… Как става?…
И Будалалов пак се оплете в калчищата на многоточията, които спъваха неговата и без това спъната мисъл.
– Как става какво? Езика ли си глътна! Хайде де!
– Как така съм единственият депутат от партията, който няма вила на морето? – като по чудо успя да върже цяло изречение Будалалов.
– Ъ! – размаха ръка във въздуха Красимир Хубенов. – Който не е поискал, той не си е вдигнал вила.
– Но как… как…
Красимир Хубенов надве-натри му разкри схемата, чрез която всеки депутат можеше да се сдобие с безплатен парцел на морето. От него се искаше само да дава зелена светлина на издигането на нови хотели по крайбрежната ивица, когато се наложеше, както и някои други, по-особени услуги. За по-особените услуги депутатите получаваха допълнителни бонуси – я вила с басейн на цената на трийсетина пенсии, я асансьор, заедно с принадлежащия му мезонет, я държавно назначенийце на някой удобен, а не способен; на някое наше момче, а не на поредния завърнал се от чужбина образован и трудолюбив катил.
– Ама аз… – замънка Будалалов. – Какво да правя с този парцел, като нямам пари да си вдигна вилата?
Красимир Хубенов знаеше, че няма смисъл да пердаши поредната лекция как на депутата за пари не му се налага да мисли. Будалалов беше от ония, дето успяваха да я кретат с мизерните си депутатски заплати, с което предизвикваха отвращение по червените килими на властта.
– Ъ! – отново размаха ръка във въздуха по посока на Будалалов той. – На теб пари не ти трябват, за да си вдигнеш вила.
И му обясни как срещу половината от земята определена строителна компания абсолютно безплатно ще му вдигне вилата.
– Ама… – понечи да измънка отново Будалалов, който беше истински цар в намирането на пречки и в най-безупречните далавери
Красимир Хубенов го изпревари.
– Ъ! – порица го депутатът и аха да му перне задвратник, но се отказа. – Като не искаш вила, твоя си работа.
Сетне гаврътна остатъка от кафето и уискито и остави Будалалов да зяпа сервитьорките със заблудените си очи. Беше изпълнил дълга си, не можеше да стори нищо повече. В този живот всеки трябва да се оправя сам, дори и смешниците.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.