През следобеда Красимир Хубенов проведе два телефонни разговора с Десен Леваков – лидер на Партията на обединените популисти и глава на правителството. Внушителният и вдъхващ страхопочитание глас, който принадлежеше на едно също толкова внушително и вдъхващо страхопочитание тяло, го осведоми за последните преговори по няколко жизненоважни задкулисни сделки, както и за съвместната игра с опозицията в идните дни – парламентарните страсти трябваше да бъдат координирани, за да няма сакатлъци. Нищо не можеше да бъде оставено на случайността.
Пред медиите и гласоподавателите лидерът на опозицията Ляв Десняков изказваше колкото се може по-крайни становища спрямо управлението, критикуваше, мръщеше се, твърдеше, че това е скандално, а онова – напълно прекрачващо всякакви граници и че в никоя друга държава подобни гнусотии не биха се разминали без оставки и революции. Той често се опитваше да яхне и обязди народното недоволство, но то беше еднакво силно и към тия, и към ония, и към новопоявилите се политически пионки, повечето от които се характеризираха с изумително късо съществуване. Търканията между управлението и опозицията се проявяваха без прекъсване в парламента, където неведнъж се случваше депутатите да сипят един върху друг обиди, на които и каруцар би завидял, да се цупят и фръцкат, да тропкат с крачка и да се обвиняват един друг за дереджето на страната и нацията.
Освен за журналистите, посещаващи с тъпа и животинска упоритост дебатите в пленарната зала, и за балъците, въобразяващи си, че различните партии имат различни политики и са склонни да воюват за тях, тези врътки бяха предназначени и за ордите многознайковци, дето каканижеха и пишеха коментар след коментар с виртуалните си пера. Извън пищните фасони на народните избраници, достойни за филмови, театрални, но най-вече за циркови награди, разлика между правителство и опозиция нямаше. Управляващата партия симулираше, че управлява, а опозицията симулираше, че е опозиция – те от години работеха в комбина, тъй като бяха осъзнали, че няма нищо по-вредно от неконтролирания хаос. Ето защо се опитваха да контролират хаоса, но не твърде строго, че и това не си беше работа. Правителството вземаше важните решения само след като се консултираше с опозицията, а опозицията на свой ред отговаряше с координирани с правителството действия. Балансът бе от първостепенно значение и двете страни се стараеха всячески да не го разрушат, така че появеше ли се нова партия, те я ухажваха, докато тя не им пристанеше. В противен случай малко по малко я изкарваха от играта чрез мрежите си от медии, тролове и инфлуенсъри, както и чрез действията или бездействията на назначената от тях администрация.
Бъдещите машинации, за които Десен Леваков щастливо, но и някак отегчено информира Красимир Хубенов, бяха свързани с превземането чрез подставени фирми на няколко ключови предприятия с голям капитал. Определени банки се наемаха да осигурят определени кредити за финансирането на сделките. Част от тези банки от памти века бяха пред фалит и това обстоятелство зорко се криеше от обществеността. Официално банковата система беше по-стабилна от всякога – тя цъфтеше и връзваше, разлистваше се и разкриваше неподозирани красоти пред любопитните зяпачи и обикновените кибици. Според докладите на експертите банките се развивали с такова темпо, че скоро страната щяла да сложи Запада в джоба на ямурлука си. Тази информация грижливо се раздухваше от проправителствените медии на държавна хранилка. А колко чудно беше медиите да сипят похвали върху теб, да те гъделичкат, да те глезят и да насочват обществения гняв към негодниците, противопоставящи се на властта! Беше истински куриоз как последните все още съществуваха, но както е печално известно, някои представители на човешкия род изпитват странно задоволство от това да се състезават по инат с магаретата.
Безкрайната партия шах с предвожданата от Ляв Десняков опозиция предвиждаше остри спорове през другата седмица, напускане на пленарната зала ту на едните, ту на другите и рутинните заплахи с вот на недоверие. Кризата щеше да трае ни повече, ни по-малко от два дни, след което (с цената на поредния исторически компромис) работата на Народното събрание щеше да продължи обичайния си ход. Маневрата се налагаше поради излизането на два отрицателни външни доклада за качеството на живот и корумпираната правосъдна система в държавата, на които не биваше да се дава гласност, както и поради купуването на държавно предприятие от страна на офшорна компания, чийто собственик беше афганистански уличен музикант.
– Глей ся, Краси – каза Десен Леваков на депутата, – нема да правим фалове, бате. Убаво е да ни е мирна главата. И агнето да е сито, и вълкът да е цел. Нема да се осираме повече, нали така?
Десен Леваков визираше няколкото шумни медийни скандала от последните месеци. При тяхното разразяване буйното сърце на държавата (така журналистите наричаха премиера) беше привикало пионките си от Министерския съвет и Народното събрание и здравата им се беше накрещяло. Това бе един от най-мрачните спомени на Красимир Хубенов от цялата му кариера – той не обичаше да подвива опашка пред никого, а още по-малко му се нравеше да го псуват в очите. И все пак трябваше да признае, че тогава и правителството, и опозицията, че и платените проправителствени медии дружно се бяха осрали.
Красимир Хубенов отчаяно убеждаваше премиера, че повече осирания няма да има, че осиранията ще останат в миналото, че политиците няма повече да пълнят своите гащи в публичното пространство, че ще ги пълнят само тайно – там, където никой няма да ги види. Макар че, мислеше си той, дори да ги напълним, ще се усмихваме, ще ръкопляскаме и ще се надяваме да не смърди много.
Да, Красимир Хубенов ги разбираше нещата и нещата го разбираха. Само откъде се беше взел тоя задник?
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.