Каквито и нещастия да се струпат на задника ти, в каквито и проблеми да се омотаеш като пиле в кълчища, колкото и да негодуваш срещу жестоката съдба, да се тръшкаш и да виеш срещу луната „Защооо точно на мееен?!“, друго е да не си сам, друго е вкъщи да те чака някой, който мило и драго дава за теб, някой, способен да те разсее, жадуващ да те помилва – някой, на когото можеш да разчиташ. Тези, които твърдят, че семейството изчезвало, просто не могат да дишат своите собствени семейства и отказват да признаят достойнствата на патриархата. Колко е хубаво да има кой да ти наготви, да спретне туршийка, да разтвори жарките си обятия и да разтопи от щастие твоето стегнало се от мъки сърце! И когато светът ти колабира и е на командно дишане, някъде там да има устни, които да ти зашептят нежни, топли слова и да ти спестят тъпченето с успокоителни. Да! Не всеки разбира туй, що не гасне!
Красимир Хубенов получи тези прозрения, когато с кротостта на градушка се прибра в своята златна спретната къщурка с една глициния отпред. Плачеше му се, но сълзите не искаха да зацърцорят от очите му, роптаеше му се, но воплите нямаха сили да изхвръкнат от затрупаните му с планини от горест гърди, псуваше му се, но псувните се бяха свили в сгърчилата му се от страх уста. Той мушна примирено куфарчето си под закачалката, свали си вратовръзката и вече си представяше как ще се просне на дивана, ще се завие презглава и ще побленува как е изчезнал от тоя идиотски свят, как никой вече не си спомня за него, а той се намира някъде далече, далече, далече.
Но щом пристъпи във вътрешността на своята крепост, от уредбата гръмна горда ръченица, блеснаха светлини, а свидният му син и скъпата му съпруга изскочиха иззад дивана, чиято кожена повърхност беше украсена с любимото му леопардово покривало.
– Изненадааа! – изврещяха те.
Мильо беше нахлупил на главата си автентичен хайдушки калпак. Ръцете му се озоваха на кръста, краката му нетърпеливо рипнаха в такт с музиката, синът извади от джоба на дънките си бяла кърпа, развя я и се впусна да обикаля около баща си, та Красимир Хубенов се почувства като пумпал.
– Ихууу! – крещеше бясно Мильо.
– Дай! Дай! Дай! – пригласяше му Пенка.
– Опааа! – включи се и тутакси забравилият несгодите си Красимир Хубенов.
Пенка беше облечена в традиционна женска носия, доразкрасена със златни пайети и весело подрънкващи стъкълца. Тя бе втъкнала една българска роза в изрусената си коса, неестествено моминските ѝ гърди се люшкаха нагоре-надолу с нечовешки устрем, а наскоро изпънатото ѝ с осми лифтинг лице сияеше в лъчезарна усмивка. Пенка присви месестите си и натъпкани с ботокс устни, наклепани с розово червило, в което немирно лъщеше брокат, лепна звучна целувка по носа на депутата, извъртя му зашеметяващ гюбек и с танцова стъпка отиде до масата. Върна се оттам с дъхава домашна питка, от която се носеше пара, и с чинийка сол и щом стигна до депутата, падна покорно на колене и му ги поднесе. Красимир Хубенов изохка одобрително, отчупи от хляба, потопи залъка в солта и шумно замляска. Сетне тримата извъртяха едно импровизирано хоро, какво че от уредбата се носеше ръченица – ако искаш да оцениш света в неговата пълнота, не трябва да се фиксираш върху детайлите. Като свършиха с танците, Пенка и Мильо замъкнаха пълния задник на семейството до масата.
А там, върху традиционната сребриста покривка, бяха наредени чинии с луканка, сирене, кисели краставички, салати и какви ли не други благинки. И това бяха само мезетата. Ами свинското джоланче? Ами телешкото мозъче? Ами шкембето в масълце? Ами пуйката, натъпкана с три изтънчени и безсрамно дебели италиански салама? Ами джурканият боб: о, джуркан боб на нашите деди! Устната кухина на Красимир Хубенов се наводни с лиги. Той понечи да атакува трапезата, но Пенка го спря.
– Чакай, чакай! Ами подаръците?
– И подаръци ли има?!!!
– Как да няма? – провикна се като войвода Пенка. – Има! Има!
Тя изтича зад дивана и измъкна оттам синя пластмасова туба.
– Петнайсет литра къпана черешова ракия, за да си подслаждаш живота.
Красимир Хубенов цокаше най-вече уиски, но не устояваше и на домашна ракийца. Всъщност той твърде трудно устояваше на силни алкохолни напитки, по тази причина се грижеше винаги да разполага с по много от всичко, а ако беше на мода чистият спирт, и от него би си взел два-три бидона.
Той юнашки надигна тубата и удави една водна чаша с нектара на българщината. Наля на жената и на детето, тримата се чукнаха и понечи да се нахвърли на храната.
– Чакай, чакай! – спря го Пенка. – Това не е всичко!
– Има и още?!!! – ахна Красимир Хубенов.
– Има, има! Как ще няма!
Пенка се затресе към дивана и се върна оттам с тенекия, която едва-едва мъкнеше.
– Двайсет кила селско биволско сирене за моя бик!
– Ихааа! – не се стърпя депутатът. – Дай да та цуна! – и млясна Пенка по тлъстите джуки.
Красимир Хубенов вдигна вилицата си с финеса, с който мускетарите са замахвали с шпагите си срещу враговете си.
– Чакай, чакай! – хвана ръката му Пенка. – Това не е всичко!
– Има и още?!!! – не вярваше депутатът.
– Как да няма? Има, има!
Така до Красимир Хубенов се появиха в следния ред: втора тенекия с двайсет и четири килограма мед, дванайсеткилограмова пита кашкавал, пет килограма специален телешки суджук, седем килограма оригинална сръбска наденица, две тарелки с манастирски кебапчета, които по думите на Пенка били не-пов-то-ри-ми, и един пушен свински бут.
А когато насред цялото това изобилие политикът понечи героично да извади вилицата си и да влезе в сражение, Пенка пак го спря.
– Чакай, чакай! И това не е всичко!
– Има и още?!
– Има, има! Няма няма! – заклати утвърдително своята главица Пенка.
Тя донесе на съпруга си кутия, опакована в целофан и разноцветни панделки. Красимир Хубенов като горски звяр разкъса опаковката и пред очите му блеснаха златен ланец и три златни пръстена с различни по цвят камъни.
– Ох ма! Обичам те! – възкликна депутатът и отново понечи да извади оръдието на труда и да атакува софрата.
– Ужасен си! – шеговито се сопна Пенка. – Има и още!
– Има и още?
– За тебе всичко има!
Тя се задундурка към уредбата, спря ръченицата и пусна класическа балада, в която разгонен певец възхваляваше потентността си, скри се зад дивана, а когато се изправи, в ръцете ѝ се бе появила червена възглавничка. На нея лежаха два хайдушки пищова. Пенка тържествено сложи възглавничката на масата пред Красимир Хубенов.
– Пуцай, тате! Пуцай! – окуражи го Мильо.
– Да пуцам?
– Да, да! – затупа го по рамото Мильо. – Пуцай!
– Ама може ли? – сащиса се Красимир Хубенов, защото си спомни за един случай, когато в разгара на среднощен гуляй беше гръмнал във въздуха с револвер, та на следващия ден трябваше да вика майстори да замазват дупката в тавана.
Пенка го успокои, че това са парти пищови, пригодени за употреба в домашна обстановка – само с барут, без патрони. Депутатът ги надигна с трепет, зачака сгоден момент и когато в средата на песента певецът запя за свършването си, гръмна първо с единия пищов, сетне и с другия.
Тримата избухнаха в смях, из въздуха се разнесе историческият аромат на барут и чак тогава задружното семейство се нахвърли хищнически на отрупаната с благинки маса.
Да, помисли си Красимир Хубенов, докато преживяше меденото свинско джоланче, току отпиваше от къпаната черешова ракия и ръгаше в устата си любимия си микс от шопска, руска и зелена салата: нищо не може да се сравни с домашния уют.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.