Спалнята на Красимир Хубенов заемаше стотина квадрата – наистина скромно пространство в сравнение с халетата, в които се ширеха повечето от колегите му. На него обаче и така му беше добре, не държеше да плува в разкош. Може би в някои отношения се задоволяваше с твърде малко материални блага, но компенсираше този си порок с вроденото си чувство за вкус.
От тавана се спускаха двайсет златни колони, чието предназначение беше да вдъхват усещане за монументалност, а копринените тапети на сребристи цветчета веднага хващаха окото. Една банална чешма, от тези по парковете и градинките, заемаше геометричния център на помещението. Красимир Хубенов имаше навик да пие вода, ако се събуди през нощта, затова чешмата бе оборудвана с приглушено осветление, включващо се чрез фотоклетки. До едната стена се шаренееха два гардероба: мъжки и женски. Неговият беше син, а този на Пенка – розов. Лилавият скрин в ъгъла бе за общи дрешки и по настояване на Пенка в него бяха наблъскани купчините ѝ дантелено бельо и тигровият ѝ домашен халат, който често даваше повод на Красимир Хубенов да ахва и да ѝ казва, че за пръв път вижда коза в тигрова кожа. Обикновено двамата се разсмиваха като деца при тази семейна шегичка, а след това неговата тигрица го млясваше звучно и му стискаше бузките.
Леглото бе разположено в центъра на стаята и бе с размер на гарсониера. Двамата се шмугваха в неговите обятия през пищния балдахин, сломените им от умора тела се просваха сред разноцветните възглавнички с физиономиите на любимите им певици и певци, диви и диваци. Понякога изкарваха в леглото цели часове, припъшкваха и блееха, четяха световната класика (тоест вестници и списания), а в по-натоварените периоди пуфтяха и се потяха над лаптопите си: нейният – обсипан с перли и издържан в крещящи цветове, неговият – с една-единствена кристална круша. Стараеха се да не носят работата си вкъщи, но работата ги преследваше дори когато се опитваха да лентяйстват. И какво като ги мързеше? Бяха забелязали, че работят най-пълноценно, когато ги мързи. И тъй като ги мързеше винаги, те с лекота се справяха с ангажиментите си, с крайните си срокове, с живота.
В спалнята се носеше уханието на любимите им ароматизатори. Витоша надничаше доста натрапчиво през прозорците и за да укротят нейната варварска мощ, пред която се прекланят пройдохите, прозорците обикновено бяха покрити с пердета с изгледи от приказни планински хотели. Двуметровата актова фотография на Пенка, заснета преди раждането на Мильо, добавяше интимност в обстановката. Светлината в помещението можеше да се регулира – да бъде жълта, бяла, червена или синя, а също да пречупва цялата тая дъга през двуметрова диско топка. През нощите ситни лампички, разпръснати по тавана от момчилградски майстор, блещукаха като звезди. С едно щракване на копчето на домашните небеса изгряваха Голямата мечка, Андромеда, Орион, както и Лъв и Козирог – зодиите на съпрузите, но най-любима на Красимир Хубенов беше Полярната звезда. Тя трептеше над главата му и светлината ѝ успяваше да пробие през мъглата на балдахина.
След церемонията по посрещането, възгласите, веселите истории от командировката на Пенка и анекдотите на Красимир Хубенов, чиято единствена поука бе, че той е най-мъдрият, най-големият мъж и най-автентичният политик в зверилника, тъй де – в парламента… След като Мильо се бе оттеглил в своите селения, за да се посвети на смарфона си, изключвайки повечето от оскъдните мисловни дейности в йога топката, потънала в широкия му врат. След двете телевизионни предавания, посветени на сериозни дилеми, като това с какъв размер трябва да бъде дамската чантичка в събота вечер и в кои случаи успелите мъже могат да вдъхнат страхопочитание у раята и потенциалните си бизнес партньори чрез пускането на тридневна брада… След рекламите – тези шедьоври на филмовата миниатюра, след всичко това съпрузите се качиха на брачното ложе.
Красимир Хубенов се беше разплул в скута на жена си, грухтеше от кеф, подсмръкваше (може би душеше нещо), а гальовната ръка на Пенка си играеше с гънките на вратленцето му.
– Прасчо! – прошепна тя. – Моят Прасчо, така ми липсваше!
– Козичке! – възкликна той. – Много те обичкам!
Още малко и депутатът щеше да запреде от удоволствие, но се почувства длъжен да изгрухти, за да отговори на прякора си, после помести мудно погледа си от личицето на своята женичка към Полярната звезда. И обратно.
– Кажи сега какви са тия глупости с Рушветов? Да не те е хванала пак хипохондрията?
Веднъж на година-две Красимир Хубенов страдаше от тежки пристъпи на хипохондрия и си внушаваше, че е болен я от рак на дебелото черво, я от Алцхаймер в ранен стадий, я от аргироза, я от свински грип.
– Не, не! Не е това! – увери я депутатът.
– Ами тогава?…
– Нищо, нищо… Аз просто така… Не се притеснявай.
– Сигурен ли си, Прасчо?
– Сигурен съм, Козичке – успокои я той.
– Нали знаеш, че ще направя всичко за моето мъжленце?
– Нали знаеш, че всичко ще направя за моята женичка?
– Искам да те цуна!
– Цуни ме!
Устните на Пенка зашариха по устните на депутата. С притворените си от наслада очи народният избраник зърна отново Полярната звезда и без да иска, си представи, че наблюдава отгоре как съпругата му целува неговия пълен задник. В гърлото му се надигна отвращение. Като истинска българска жена, Пенка веднага усети, че нещо не е наред.
– Какво има?
Красимир Хубенов не успя да се сдържи и изскимтя:
– Аз съм пълен задник, Козичке. Пълен!
– Не си пълен задник, Прасчо – щипна бузките му тя.
– Да, ама съм.
– Не си, не си! Първо, не си пълен. Направо си кльощав!
– Честно?
– Нали ти казвам.
– И второ?… – подкани я Красимир Хубенов.
– И второ, не си задник!
– Че какво съм тогава? – зачуди се депутатът.
– Сети се сам… – закикоти се козичката.
– Не мога да се сетя.
– Можеш, можеш!
– Не, не мога.
– Можеееш!
– Не мога.
– Е пробвай де!
– Ъъъ – зацикли депутатът.
– Чакам те!
– Хайде, кажи де. Моооля! – изгледа я сълзливо с очичките си той.
– Ами как ще си задник, нали си женен за мен, а? Кажи ми как де?
– Нищо не знам вече – изхриптя Красимир Хубенов, който не можеше да се досети накъде бие Пенка.
– Ей беее! Колко си скучен понякога. Ти не си задник, Прасчо – ти си моят задник!
– Твоят задник?
– Моят задник, Прасчо!
– Грух – изквича смутено Красимир Хубенов.
Ръката на Пенка Хубенова се плъзна по каталясалото тяло на депутата и се шмугна под пижамата му. Красимир Хубенов изпъшка тежко от възбуда.
– Я, какво напипвам! Моят задник си има най-големия…
Но нека оставим семейството да се отдава на своите страсти. Нека от приличие замълчим. А когато млъкнем, да стиснем очи и да излезем от спалнята. И по-тихо, моля!
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.