А времето лети като правителствен самолет, с който преследваш любимите си футболи зверове, където и да играят – град, предградие, селце, а когато щастието благоволи да се усмихне пред таланта им – и в чужбина. Март не спираше да се фръцка. Беше ту прекалено топло за сезона (нищо че през няколко дни валеше), ту дъждът обръщаше на сняг и температурите падаха под нулата. Народът или хукваше навън по къси панталонки, за да се сблъска с вледеняващия вятър, или навличаше дебели шуби само за да установи, че навън е за тениска с къс ръкав. Човешкият организъм даваше накъсо – разболяваше се, когато уж трябваше да е в изрядно състояние, и беше здрав, когато би било по-уместно да си стои вкъщи и да подсмърча със зачервен нос.
Красимир Хубенов обитаваше климатичния пояс на климатика и никак не разбираше тези драми, ами клатеше глава и повтаряше, че хората са глупаци и ще си останат такива, но поне да имаха достойнството да си държат затворени жалките усти, вместо да бълват нелепица след нелепица.
Март отмина, дойде април. В началото той беше по-суровичък и злобно впиваше зъби в крайниците на хората, кучетата и другите гадинки, но после прояви великодушие, смили се над зажаднелите за топлинка след безкрайната зима създания и като избухнаха тия ми ти красоти и миризми! Вървиш нанякъде, където те чакат и вече нервно потропват с крак, и ти хем знаеш, че трябва да бързаш, хем като те обградят хиляда и едно благоухания. Пролетта нахлува нелегално в ноздрите ти, крачката се забавя, рееш се сред разцъфналите наскоро дървета, храсти, цветя и виж ти, виж ти – колко шарения са криели в себе си голите зимни растения, колко живот приижда отвсякъде. Във всички знайни и незнайни кътчета на града нещо пъпли, нещо пърха. И вече нито ти е до бързане, нито те интересува с колко закъсняваш, нито как ще баламосаш оня, който ще те убие, когато се появиш на уговорената среща с два часа закъснение. Колкото и работа да е легнала на плещите ти, все ще намериш как да се измъкнеш за някоя и друга минута, за да се насладиш на чудото, разлистващо се пред очите ти.
Но не навсякъде цари тази безметежност: намират се и съвестни работници, които осъзнават, че все някой трябва да се бъхти, па макар и повече за чуждото, отколкото за своето благо, да върти кирката на делата си като мърляв миньор, да се поти и да пъшка под ботуша на пръстта. Да мъкне тежките кофи с материал за строежа на утрешния ден, ръцете му да отмаляват и единствената му надежда да е обедната почивка. Напук на изнемогата си, стоически да стиска зъби и да търчи в маратона на дните, колкото и да му се иска някой друг да поеме тази щафета, нечии чужди мускули да се вдървят от тежестта на отговорността. Тези хора са рядкост, но ги има: това са народните избраници.
Докато пролетта инжектираше с естествения си наркотик всичко живо и доскоро сякаш мъртво, парламентът тътнеше и изригваше като вулкан. Депутатите се заеха с амбициозни реформи, отдавна планирани и надлежно отлагани. Те дискутираха, шушукаха, ревяха, квичаха и разгръщаха палитрата на човешките емоции така, както се удава само на родените артисти – с размах, вдъхновение и категоричност.
Привидната война между правителството на Десен Леваков и ръководената от Ляв Десняков опозиция избухна с пълна сила. Депутатите от двете парламентарни групи се обстрелваха с взаимни обвинения, вадеха компромат след компромат и вдигаха олелия до небето. Повечето медии вършеха работата си: послушно отразяваха техните борби, подклаждаха с клюки скандалите, раздухваха абсурдни слухове и така скриваха истинските събития под масата, върху която народът безпаметно пируваше с огризките, които му подхвърляха.
От памти века се говореше, че Академията на науките трябва да бъде реформирана из основи, понеже е морално остаряла и вместо да бъде светъл лъч за будните умове, тя е тежест за държавата. Научните среди, повтаряха и потретяха депутатите, се състоят от вятърничави хрантутници, които вегетират по кабинетите си, дрънчат на кухо по конференции, пишат доклад след доклад, проект след проект, труд след труд, че и безочливо крънкат пари от татковината. Не една или две вълни от народно недоволство през последните години тръгваха от протести, организирани от съмнителни хора на науката. Наглеците му с наглеци не проумяваха, че са на държавна хранилка и че не се цвърчи по ръката, която ти пуска трошици. Не стига че научните среди се славеха с мързела и инертността си, ами постоянно имаха претенции. Не, така не можеше да продължава! И от каква точно наука се нуждае днешното общество? Не трябва ли и науката да се влезе в час? Не трябва ли и тя да е по-ефикасна, да дава бързи, видими и стабилни резултати? Или поне да не трови дните и нощите на управниците?
Така Академията на науките беше превърната в Академия на невежеството. Напълно очаквано тази революция в областта на познанието не бе разбрана единствено от така наречените учени, но техният вой беше заглушен със светлинната скорост на поставения пред тях избор: или да работят в новата институция, или да вървят на свободния пазар на труда. Оттук насетне основна задача на Академията бе да налага простотията и бабаитлъка в изостаналото българско общество.
Медиите публикуваха статии как четенето на научна литература спъвало човешкото развитие и се наложи библиотеките по институтите да се опразнят от прашасалите книги. На мястото на книгите бяха сложени компютри и таблети. Във всяко помещение на Академията бяха монтирани телевизори и беше издадена заповед те да не бъдат изключвани нито денем, нито нощем, впрочем забранено беше и звукът им да бъде намаляван. В библиотеките се поместиха хранителните складове. Ретроградните професори, доценти и прочие плужеци най-сетне трябваше да свикнат с модната работна среда. Досега те постоянно бяха участвали в конференции, конгреси и семинари, където не бяха спирали да каканижат своите теории, апории и главоблъсканици. Колко контрапродуктивно! Та нима, попитаха съвсем основателно депутатите, мъдрите мисли не ни спохождат тъкмо когато обядваме или вечеряме? И в залите бяха внесени дълги маси с бели покривки, на които да се развива научната дейност. Докторантите бяха преквалифицирани в бармани и сервитьори и техните дисертации вече представляваха детайлно описание на каламбурите, които се носеха над масите и весело се смесваха с неизбежните хълцукания, оригвания, подпръцквания и веселото подрънкване на чинии и чаши. Учебните практики се изчерпваха с правенето (в лабораторни условия, разбира се) на кисело зеле, туршии, сирене и други зимнини, които заемаха рафтовете на библиотеките, а научните трудове се печатаха върху салфетки – хем бързо, хем лесно и вкусно.
Чрез тези реформи човешкият материал трябваше да усъвършенства уменията си по всичкознание и да придобие повече самочувствие. Не бяха ли основни негови проблеми комплексите и неверието в собствените сили? И не гравираха ли имената си в паметта на идните поколения народните избраници, като автори на тези радикални промени? Народните избраници предвкусваха бъдещето (с дъх на червен пипер и чубрица) и нямаха търпение да впият зъби в зеленчуците на своите усилия. Подобни промени, твърдяха коментаторите и анализаторите, не са се случвали и в най-героичните столетия от историята на този човешки материал.
Откриването на обновената Академия стана повод за всенародни празненства, които официално продължиха три дни, а неофициално се разгърнаха в седмица и половина. Пред входа на Академията беше организиран концерт, раздаваха се пърленки и чевермета, кълчеха се певци и певици, актьори и модели, сякаш дошли, за да се състезават с колко по-миниатюрни парченца плат или найлон могат да се облекат. Разиграваха се комедийни скечове, които осмиваха учените и покачваха до неприлични, но безопасни стойности нивата на народния кеф. Мало и голямо беше дошло на сеир. Фойерверки озаряваха небето вечер. Рано сутрин край Академията се изкарваха трапези със сарми, пълнени чушки, боб, леща, плескавици, луканки, салами, сирена, кашкавали, кисели млека, пилешки и свински пържоли, пълнени патици и пуйки, супи от домашна кокошка и задължителната шкембе чорба. Око да види, уста да лапне – радваше се народът и блажено помляскваше. Нали за пръв път разбираше колко вкусен е научният прогрес.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.