Така и така бяха подхванали науката, подпукаха и образованието: няма шест-пет. Цяла България знае, че да си учител, е първо призвание, после професия, тъй като самият акт на преподаване придава смисъл на живота на преподавателя, а ежедневният контакт с подрастващите поколения поддържа ума и тонуса му във форма. А когато се пенсионира (въпреки че никак не желае да стори това и го отбягва до последно), той започва да линее и в негова последна утеха се превръщат спомените. Друго е да съзнаваш, че си живял пълноценно, че си се раздавал с пълни шепи на децата, че колкото си давал, толкова си и взел обратно от тях – топлина, признателност, уважение. Затова е спорно дали професията на учителя може изобщо да се характеризира като работа, или тя е своеобразен душевен спа център.
Политиците нееднократно бяха намалявали заплатите на учителите, защото как може да се сложи цена на туй, що носи щастие и смисъл? Не е ли кощунство да получаваш заплата за подобна дейност? Не е ли заплатата позорът на тази професия? И ето, депутатите проявиха смелост и си плюха на ръцете – нали образованието няма цена, както нямат цена и децата? Вечно засмените учители и веднъж не възразиха на народните избраници, все пак мерките бяха логични и справедливи. Заплащането им бе окончателно премахнато, но това далеч не беше достатъчно. Управниците наложиха данък „учител“ и сега всеки желаещ да се ползва от духовните привилегии на даскалстването, трябваше да си плаща за възможността да налива акъл в детските главички.
Мерките нямаше как да влязат в сила веднага. Това щеше да стане чак в началото на следващата учебна година, която за радост на щастливците, изгарящи от нетърпение да попаднат в кюпа на българското образование, не беше кой знае колко далеч.
След като въведоха данъка, интересът към професията се повиши – куцо, кьораво и глуповато до такава степен се натискаше да става учител, че онлайн системата за кандидатстване непрестанно се сриваше. Народът плащаше таксите с усмивка на лице и не се противеше, когато предварителното разпределение го запращаше произволно из територията на страната: при този огромен наплив малцина бяха късметлиите, които можеха да работят по родните си места. Така с един замах политиците решиха наболелия проблем с липсата на млади кадри в образователната система – стана мода вместо да се фукаш с най-новия модел смартфон, да развяваш с възторг свидетелството, че от другата година ще преподаваш в град NN.
Законодателите промениха и няколко незначителни детайла в учебната програма. В математиката бе въведено правилото, че няма грешни отговори. Две плюс две можеше да е четири, пет, шейсет или осемдесет и девет. В преподаването на литература в основно изискване се превърна учениците да бъдат равнопоставени. И тъй като някои деца схващат по-добре от други, а трети харесват книгите повече от четвърти, четенето беше забранено. Ако учениците искаха успехът им да е отличен, те трябваше да назубрят най-новите вицове. Тежко и горко им на калпазаните, които прочетат по някое и друго произведение и най-безпардонно си го признаят в час – според новата система те автоматично щяха получат по три двойки и да бъдат наказани пред класа за назидание на останалите.
В часовете по химия учениците щяха да забъркват нашумели алкохолни коктейли, да запаметяват как се използват модерни и класически почистващи препарати, да създават експлозиви и други полезни, приятни, понякога дори забранени вещества. Това е то практиката, а не таблицата на Мандралеев, радваше се народът, децата най-сетне ще излизат от образователните институции подготвени за живота. По тази схема бяха реформирани и останалите учебни предмети. По-особен беше подходът към историята, защото тя беше абсолютно ненужна – миналото може да бъде предмет на гордост, но спокойно можем да се гордеем с него и без да го познаваме. Вместо история учениците щяха да изучават бъдеще. От това по-модерно, здраве му кажи!
Да бяха свършили единствено това през тези два месеца, щеше да е повече от достатъчно, но народните избраници не бяха простосмъртни и дори за секунда не преставаха да си блъскат главите как биха могли да подобрят жизнената среда на избирателите си. Те въведоха субсидии, с които поощряваха обикновените професии: строителни работници, продавачи, чистачи на тоалетни, овчари, работници в селското стопанство, водопроводчици, маникюристи, хамали и прочие. Професиите, чието практикуване изисква прилагането на повечко интелект, бяха обложени с тежки данъци. Населението трябваше да се научи да не се хаби с излишни размишления и да работи, работи, работи. Това беше една малка стъпка за политиците и един гигантски скок за икономиката. Резултатите не закъсняха и само за две-три седмици страната се изкачи със седем места в класациите за качеството на живот… според правителствените социологически агенции.
В Министерството на вътрешните работи предстоеше да бъдат направени значителни съкращения – полицията щеше да се занимава с охрана на политиците и на държавната администрация. С борбата с престъпността щяха да се захванат самите граждани, на които щеше да бъде разрешено да притежават и да употребяват оръжие, когато и както могат. Броят на престъпниците, предвиждаха реформаторите, автоматично ще намалее. Покрай него, опонираха опърпаните псевдоинтелектуалци, ще намалее и останалата част от населението. Нима тази жертва не си заслужава, негодуваха реформаторите, щом целта е да се наложи справедливост в едно общество?
Предвиждаше се да бъдат премахнати затворите, чието съществуване щеше да се обезсмисли. Понятието за правосъдие трябваше да бъде преразгледано и функциите на съдилищата да се сведат до това да доказват, че обвиняемите са невинни.
Колкото епохална беше гореизложената реформа, толкова епохално бе и разочарованието, че тя ще влезе в сила чак след пет години.
Покрай тези невиждани промени, посрещнати с аплодисменти от родните специалисти и от световните експерти (както пишеше във вестниците), се наложи държавата да вземе нов заем и да увеличи дълга си. Но какво са някакви си петстотин и шейсет милиарда, когато става дума за духовното здраве на една нация? И какво са стотина хиляди протестиращи пред благоденствието на няколко милиона?
Навън пролетта бушуваше с пълна сила, но не само пролетта съживяваше магически света. И какво значи пролет? Не бяха ли пролет и реформите, с които се изтормозиха горките парламентаристи? Някой даваше ли си сметка за къртовските усилия, с които те подбутваха блеещото стадо на народа да върви напред? Не. Никой не бе в състояние да оцени делото им. Вместо да възпяват щастието, с което ги даряваха народните избраници, хората предпочитаха да се шляят на слънце и да се наслаждават на пролетта. Върви, че ги разбери!
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.