Повечето психотерапевти се венчаят за една определена школа в областта им и ако рутината на брака им с нея бъде нарушена от нещо, то е от безобидни и невинни флиртове, които обикновено не водят доникъде. Луд Психопатов обаче се водеше от принципа, че като ще е пиле, да е пиле, пък бяло, черно, шарено – все тая, и беше заклет последовател на всевъзможни, а често и на напълно невъзможни школи. Подобно на барман, той картографираше вътрешните терзания на клиентите си и водейки се от пословичния си инстинкт, хващаше шейкъра на сеанса, смесваше в него най-подходящите за случая терапевтични съставки, ефектно, дори леко акробатично го разджуркваше и обливаше съзнанието на пациента с така получения коктейл. Не спазваше рецепти, така че всеки целебен коктейл бе уникален и неповторим.
Но геният му не се изявяваше единствено в областта на приложната психотерапия. Паралелно с практиката си Психопатов преподаваше в шест университета (четири в София и два в провинцията) и бълваше обемисти научни трудове. Неговата „Всеобща психология“ беше настолна тухла в зданието на родната хуманитаристика. И тъй като съчиненията му се радваха на популярност, той заливаше книжарниците с есета, изследвания, монографии, диалози и трактати. От двайсет и петте му автобиографични книги на най-голяма почит се радваше осемтомникът „Кошмари, провали, безсмислици“, посветен на юношеството му, на невинните младежки очаквания, които се сгромолясват като взривени къщи в центъра на града, на очарователните сексуални трепети на начинаещия мастурбатор, на неизбежното порастване и окончателното скъсване с детството и девството.
Най-продаваното му заглавие обаче бе предназначената за широката читателска аудитория „Психология за пълни идиоти“. За нейната комерсиална насоченост и за претъпканото ѝ с човещина и състрадание съдържание говореше нейното подзаглавие, изписано с червени букви с три пъти по-едър шрифт от заглавието:
КНИГА ЗА ВСИЧКИ НИКАКЪВЦИ
И понеже колкото и да го отричат пред другите, но най-вече пред себе си, около деветдесет процента от хората съзнават, че с нищо не изпъкват от тълпата и се отъждествяват с думата „всички“, а в този свят твърде малко зависи от тях и следователно те са и едни пълни никакъвци, въпросното съчиненийце красеше около една седма от етажерките за книги на българските домакинства, стига социологическите проучвания да не лъжеха. Но, успокояваше се светилото, социологическите агенции са твърде заети да съчиняват рейтингите на партиите и предизборните настроения на говедата, пардон, гражданите: за какво им е да се занимават с някакво си там книжле?
„Психология за пълни идиоти“ беше тотален бестселър и се вмъкваше с лекота в домовете на живуркащия човешки материал с обемистото си книжно тяло, което особено сполучливо запълваше празните рафтове на библиотеките и повишаваше интелекта на домакините в очите на техните гости. Колко от притежателите на книгата в действителност я бяха прочели, Психопатов не се интересуваше. По-добре да те купуват и да не те четат, отколкото да те четат по библиотеките, скръндзите му със скръндзи, обичаше да казва той.
Докато Красимир Хубенов се настаняваше на кървавото кресло, психотерапевтът извади будилник от едно от чекмеджетата на масивното си бюро и го сложи върху ниска масичка от черен мрамор. Самото бюро бе изработено от метал, с плот от теракота и кожени орнаменти, чиято цел бе да смекчат студенината на другите материали, а на краката му бяха монтирали окови. Оковите бяха лично хрумване на Психопатов и му помагаха при писането на тухлите, защото седнеше ли да пише, на него му щукваше я да се поразходи на слънце за осем часа, я да маринова червено цвекло и да го затвори в буркани, я да се впусне в търсене на швейцарските крави от картинките, за да цвръцне от фамозното им мляко в кафето си, я да се разходи по улиците на Папуа Нова Гвинея. За да се пребори с неистовото желание за свобода, той прилежно се оковаваше и се захващаше за работа. Освобождаваше се едва когато изпълнеше дневния си минимум от трийсет страници. Писането не му доставяше каквото и да било удоволствие, ето защо се стараеше да работи върху едно заглавие не повече от месец и половина. Трагедията на живота му беше, че дебелината на една негова книга трудно падаше под четири пръста. Поне от пациентите се бе научил да открива удоволствие в охкането и вайкането, така че разполагаше с отдушник за нещастието си.
Приключеше ли поредния том, обземаше го лекотата на миньора, изпълзял завинаги от тунелите, в които е чукал и блъскал цял живот. Тъй като публикуваше по две книги годишно, знаеше, че го чакат четири-пет месеца спокойствие, преди отново да се окове за бюрото и да се отдаде на писмовни самоизтезания.
Веднъж реши да увеличи периода на щастливите дни, като напише двете книги една след друга, за да си даде дълга ваканция. Окова се и захвърли ключа в другия край на стаята. Чистачката щеше да го освободи след пет дни, когато трябваше да е написал приблизително една пета от първия том. Разполагаше с провизии, мобилна тоалетна и осемдесет и три кръстословици за кратките мигове на развлечение. Пет дни по-късно чистачката не се появи, батерията на телефона му падна. За нещастие умишлено беше оставил зарядното на телефона в спалнята, за да не се разсейва. Запази хладнокръвие и се концентрира върху работния процес. Резултатите бяха видими: перото му хвърчеше върху белите листа и ги изпълваше с кардиограмата на почерка му, но се наложи да намали дневната си дажба от храна наполовина. След няколко дни мина на една четвърт, после – на една шеста. Когато притеснилите се от отсъствието му приятели разбиха вратата, се оказа, че чистачката спешно е заминала в Рим при дъщеря си и го е забравила.
Началото винаги е тежко, каза си Психопатов. Искаше да уволни чистачката, само че тя, вероятно разбрала за създадената от нея ситуация, така и не се върна от Рим. Той обеща на близките си да не захвърля повече ключа и продължи с експеримента. След две седмици за първи път усети как в главата му се промъква мисълта за самоубийство. Я, така ли било, учуди се той, тъй като познаваше състоянието единствено от разказите на клиентите си. Скоро обаче любознателността изчезна и идеята придоби конкретни очертания. Планираше да скочи от третия етаж на къщата, уж за да се обеси (с въжето и останалите подробности), но всъщност с пистолет в ръка, с който щеше да простреля въжето, за да падне в бетоновоз и да се слее със сивия мокър цимент. Заслужаваше артистично сбогуване със света. Стигна дотам, че в една от почивките отвори сейфа, в който държеше пистолета. Сепна се и го прибра.
Мислите за самоубийство преминаха в надежда за ядрен апокалипсис, астероид, вулкан, земетресение. За всеобща катастрофа, която да сложи край на живота на планетата Земя. Всяка сутрин се събуждаше, разочароваше се, че светът е още на мястото си, молеше се на нещо – не можеше да го нарече Бог, не можеше да го нарече и Дявол, можеше да го нарече само „нещо“ – човешките страдания да се свършат веднъж и завинаги.
Приключи книгите в планирания срок и не повтори експеримента. Не беше сигурен дали ще оцелее, ако се подложи на този ад още веднъж.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.