
След посещението при Луд Психопатов Красимир Хубенов се поуспокои и сърцето му престана да думка като вагнерови тимпани. Значи неговият случай не бе прецедент? Един неосъзнат задник в армията от задници на българския парламент – не звучеше добре, но не беше и толкова зле. Психотерапевтът изрично му бе забранил да търси в създалата се ситуация каквото и да било значение, иначе рискувал да се побърка.
Влязъл в любимата си роля на пътя, тази на пилот от Формула 1, Красимир Хубенов караше с двеста и нещо към централата на партията. Там щеше да се състои среща, на която да бъдат планирани опорните точки на управляващата партия преди лятното ваканцуване. По тялото на депутата беше плъзнал покой и в едно унесено, леко сънливо състояние той щедро галеше клаксона, за да сигнализира на гламавите пешеходци, че дължат живота си на неговата милост.
Но какво правеше тая синя таратайка, която неволно го засече и след това намали скоростта си до недопустимите за „Цариградско шосе“ осемдесет километра в час? Какъв беше тоя скандал на пътя? Какво престъпно недоразумение шофираше тая отдавна изживяла годините си бракма? Не, не трябваше да пилее нерви, не и когато трябваше да се лекува от проклятието на пълния задник… Депутатът се опита да спре надигането на гибелния гняв в сърцето си. А трябваше ли изобщо да го овладява? Не беше ли по-здравословно да го изкара от себе си, за да гневът не се стаи в него и да не избухне тъкмо когато трябва да вдъхва доверие на съпартийците и избирателите си, на недоволните и доволните граждани.
И му кипна.
Красимир Хубенов изпревари таратайката, принуди я да спре в страничната лента, изскочи от верния си нов жребец на четири колела и се приближи към престъпното недоразумение. От оръфаната шофьорска седалка го изгледа анемичен дядка с дълга, пусната свободно рошава коса и с обаянието на фанатичен християнски мъченик. Значи тоя – депутатът затърси разгромяващо обидна дума – културолог бил недоразумението! А недоразумението се осмели да проговори, отбелязвайки доста рязко, че депутатът се движел със скорост по-подходяща за състезателна писта, отколкото за града, не спазвал правилата за движение по пътищата, създавал опасности за другите шофьори и още една купчина безсмислици.
Вагнеровите тимпани задумтяха отново по заглъхналите тъпанчета на Красимир Хубенов. Че нали правилата не важаха за народните избраници? Че нали народните избраници не биха поели юздите на тая кранта, държавата, ако не беше поне тая дребна привилегия? И то за келявите заплати, които не можеха да повишат до някакви що-годе приемливи суми, понеже се съобразяваха с непрестанните протести. Но те не роптаеха срещу нечовешките условия, в които бяха принудени да работят – само мир да има, – за да не подклаждат вечния огън, който и без друго заплашваше да изпепели родината. Че нали като си си купил нова кола, няма нищо по-естествено от това да я караш както сърце ти юнашко поиска? Не, за тия хора не бе останало нищо свято!
– Ти знаеш ли кой съм аз бе?! – побесня Красимир Хубенов.
– Вие сте един невъзпитан човек – отговори дядката. – И моля, недейте да крещите, защото ще събудите внучето.
Непорочният младенец на задната седалката разтърка очи и се прозина дълбоко.
– Браво, събудихте го!
– Я не ме занимавай с твоите глупости, дядка.
– Отново ви моля, дръжте се прилично, ако не пред мен, то поне пред детето.
Невъзмутимият тон на дядката подпали Красимир Хубенов още повече.
– Да се държа прилично ли бе? Да се държа прилично? Ей сега ще видиш ти какво значи прилично – излая той и се запъти обратно към колата.
Устремът му бе прекъснат от позвъняването на мобилния му телефон. Депутатът нададе свиреп вой, обаче вдигна, защото на екрана изгря името на Десен Леваков.
– Краси, осрахме се! – каза вождът на Партията на обединените популисти.
– Как? Защо?
Осирането трябваше да бъде избягвано на всяка цена.
– Идеалист Глупаков… – проплака Десен Леваков.
– Какво е направил пак тоя идиот?
Идеалист Глупаков беше едно от слабите звена на партията, но по стечение на обстоятелствата (сиреч на роднинските връзки) беше министър на икономиката – позиция, от чиято висота не спираше да се дъни по всички фронтове, сякаш си бе поставил за цел да провери докъде може да стигне търпението на партията.
– Изпусна̀л се е за Китай и за селата!
Глупаков току-що сам прекрати политическата си кариера, помисли си Красимир Хубенов, в крайна сметка кризата си заслужаваше, щом щяха да се отърват от една от водещите си мъртви души. Но отстраняването на мърльото предстоеше, а когато се осереш, не е важно какви гащи ще си купиш утре, а какво ще направиш с изцапаните гащи днес.
Но за какъв Китай и какви села говореше Десен Леваков? Българското правителство беше сключило изключително изгодна сделка с китайците, които трескаво търсеха нови територии поради неконтролируемия прираст на населението си. Те щяха да закупят пробно 15 български села, да ги заселят и да отглеждат български розови домати и пиперки. В следващите три години техни експерти щяха да следят развитието на проекта и ако резултатите покажеха, че той е успешен, китайците щяха да купуват по 20 – 30 села всяка година. Така политиците щяха да се преборят с обезлюдяването на селата и да оползотворят този пустеещ, почти мъртъв ресурс. Шах и мат!
Но смелите идеи изискват смели решения, а човечеството – в чието число неохотно влиза българската нация – се състои от ревящи за нищо и никакво магарета и щрауси, зарили глави в дупките на ограничените си разбирания. Още при обмислянето на сделката беше решено, че комуникационната кампания трябва да се подхване отдалече. Не му беше времето за една от контролираните смени на правителството, с които през няколко години потушаваха народното недоволство, когато то стигнеше до опасни стойности. Най-често Десен Леваков изваждаше ново правителство, а Ляв Десняков не успяваше да състави свое и нещата продължаваха постарому. Когато в политиката се опитваха да влязат нови, старите правеха и невъзможното, за да убедят избирателите, че новите са като старите, докато не ги изритваха от парламента или не ги вкарваха в схемата, приласкавайки ги в собствените си редици. Нямаше значение кой е на власт, стига ръцете на джоболюбците да бяха в меда.
– Ще го счупя тоя идиот! – зарече се Красимир Хубенов.
– Ти нема да ги мислиш тия работи, Краси, ама глей ся. Нещо требе да се напрай.
– Пиарите какво викат?
– Ти тия мушмули ли ша ги слушаш бе? Мани ги! Ти си ми надеждата, Краси! Целата държава на тебе разчита!
– Оф, добре. Дай ми минута.
– Минута давам, тебе те не давам.
Красимир Хубенов провери какво е точното му местоположение и го изпрати на вожда.
– Пращай журналята.
– Немаш проблеми, бате – отвърна Десен Леваков и затвори.
На Красимир Хубенов не му се правеха циркове, но понякога те са неизбежни. Пълният му задник трябваше да влезе под светлината на прожекторите.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.