– Козичке, ела да ти покажа нещо – каза в слушалката Красимир Хубенов.
– Къде да дойда?
– Отпред.
Вятърът беше утихнал и във въздуха се носеха ароматът на борова гора и смрадта на съседите – горяха пластмаса в двора си поне два пъти седмично, хем бяха заможни хора, явно им доставяше удоволствие. Как да се оправиш с диви хора, че и съседи? Не вървеше да им разбие кратуните, понеже имаха колкото далечни, толкова и влиятелни роднини. Единственото решение беше да се преместят, но бяха вложили толкова труд, толкова пари в къщата: ами басейнът с олимпийски размери и баскетболното игрище, ами пистата за самолет и картинг пистата, ами виенското колело, спа етажът, параклисът.
Портите се разтвориха, Пенка заприпка към него, раздрусвайки мощната си гръд. Стройното ѝ тяло потъна в обятията на депутата. Щом двамата хубавичко се отъркаха един в друг и се намляскаха, Красимир Хубенов триумфално посочи с ръка каляската.
– Аууу! – ахна Пенка. – Еее! Иии! – добави тя и завърши с: – Въй, въй, въй!
– Знам, знам. И аз си паднах, като я видях.
Пенка погали златната повърхност на возилото, опипа сребърните чистачки, прехласна се по зебровите седалки и декорираните с перли джанти. Наведе се да инспектира дори паладиевия ауспух.
– Страхотна е, Прасчо. Много е шик.
– В България има само две такива и едната е нашата.
– А другата?
– Другата е на един от ония, за които не говорим, освен ако не ни потрябват. Тогава им се обаждаме и те се оправят, както си знаят.
– Ааа, от ония. Нищо, нищо. И аз имам изненада за тебе. Ела, ела! – задърпа го Пенка.
Красимир Хубенов искаше да вкара колата в един от гаражите, но можеше да свърши това и по-късно – защо да не даде възможност на съседите да оплакнат очи с неговото блаженство.
– Каква е изненадата, Козичке? За тортата от кебапчета знам…
– Каква изненада ще е, ако ти кажа? Не е тортата от кебапчета, Прасчо. Тортата сам си я поръча. Изненадата е къде-къде по-голяма.
– Да не си намерила откъде да купим по-голяма плазмена стена? Колко се трепах да търся, никъде не открих…
– Не, не.
– Или Мильо?…
– Какво Мильо?
– Де да знам какво Мильо. Нещо Мильо.
– Не, не е и Мильо. Почакай, ще видиш.
Пенка влачеше Красимир Хубенов за ръката с устрема, с който горилите, състезаващи се за титлата „Най-силния мъж в света“, теглят коли и камиони. Депутатът би бил щастлив да се отскубне от желязната ѝ хватка, понеже не обичаше да го контролират и се чувстваше като каторжник, обаче рискуваше да си извади рамото, и то ако имаше късмет.
– Идвам, идвам, само ме пусни. Ще ми откъснеш ръката.
Пенка отключи желязната си хватка и освободи каторжника толкова внезапно, че той едва не се сгромоляса на пауновите плочки пред портата на скромния си палат.
– Ти пък – засмя се Пенка, – моето здраво мъжленце. Да те нараня? С твоите мускули?
– Не осъзнаваш колко си силна, Козичке.
– Ти ме правиш силна, Прасчо!
Двамата пак се награбиха. За цял час бебетата не успяват да отделят лигите, които съпрузите разпръснаха един върху друг за минута, минута и половина.
При вида на портата с надписа „Глас народен – глас Божи“ Красимир Хубенов се подсмихна, защото си спомни за едноименното стихотворение на Графоман Логореев – колега-политик, който в мъглявите дни на младостта си се бе занимавал с поезия. Той отдавна се беше отказал от „сериозните рими“, както ги наричаше, но понякога се забавляваше да пише забавни стихчета. Стихотворението гласеше:
Глас народен – глас Божи,
ще дереме ваш’те кожи.
Ще грабим и ще мамим,
докат’ нищо не оставим.
Ах ти, миличка родино,
даваш ни прекрасно вино,
кой не иска, той не пие,
идиоти само вият,
че продажни хора управляват
тази мъничка държава.
Но да беше ти на наше място,
щеше също толкоз бясно
да заграбваш и рушиш,
с пълна сила да мълчиш
всеки път, когато питат:
ще оставиш ли от питата
на онези, дето вечно чакат
и се вайкат, че каймакът
до каймака само стига.
Веждите навъсени да вдигаш,
да отвръщаш: няма как,
всъщност няма и каймак –
това са глупави инсинуации
на дебили и простаци.
Нашата държавица е бедна,
а подобни искания – вредни.
Кажеш ли ги тез слова,
връщаш се във черната кола
и отиваш лакомо да лапаш,
но внимавай да не цапаш
лапите си с компромати,
за да продължаваш да си депутат и
за да средните си пръсти веете,
за да пиете и пеете:
Ще дереме ваш’те кожи.
Глас народен – глас Божи.
Красимир Хубенов би въвел този образец на поетичното изящество в старомодните програми на училищата и сред прашните аудитории на университетите, за да сее семената на просветата сред децата, юношите и студентите. За беда творчеството на Логореев, по негово изрично желание, бе известно само в затворените среди на депутатите.
Утехата на Красимир Хубенов беше, че притежава няколко от стихосбирките на автора, публикувани в тираж от по двеста-триста бройки и никога не подушили книжарниците, като утопичната „На острова на сланините“, революционната „Пърленка и чеверме“, любовната „Подир бенките на депутатките“ и върха в творчеството му – шедьовъра „Моторни чалги“.
Когато портите се затвориха зад него и Пенка, депутатът се разтопи от спокойствие като лед в кампари, като сняг в устата на дете. Дано изненадата си заслужаваше – повечето изненади са отчайващо очаквани.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.