– Къде е? Къде ми е изненадата?
– В задния двор, при трапезата.
– Няма ли да ми кажеш?
– Ще видиш, ще видиш!
– Ще видя аз…
Депутатът захвърли сакото си на алеята в двора, то падна върху една от празничните факли и задимя. Все тая – всяко сако за два дни. И без друго не се приемаше за прилично да се явяваш в парламента повече от четири-пет пъти с един и същ костюм, нещо повече, този акт граничеше с позора, а ако пренебрегнеха с лека ръка неписания етикет, депутатите рискуваха да им бъде лепнат някой звучен прякор. Пенка още веднъж награби ръката на Красимир Хубенов, но по-нежно, без да се опитва да я откъсне, смачка или обезобрази. Към тях тромаво затопурка Мильо.
– Тате, тате, тате!
Детето беше превъзбудено.
– Я си му казал, я съм ти откъснала ушите – заплаши го Пенка.
– Не съм ли прекалено голям, че да ми дърпаш ушите ма? – възпротиви се Мильо.
Обръщенията „ма“ и „бе“ се използваха изобилно в семейството, те придаваха на речта пикантна нотка на емоционалност, гарнирана с щипка човещинка. За Мильо да се обърне с „ма“ към Пенка беше като да ѝ изгука „мамо“.
– Ти кажи на баща си, пък щом си в неподходяща възраст, за да ти дърпам ушите, ще ти откъсна топките.
– Я си ми пипнала топките, я си останала без внуци!
– Я иди да извадиш питката от пещта, трябва да е станала. Само нея не сме сложили на трапезата.
Когато се озоваха в задния двор, пред погледа на депутата се простря петнайсетметровата маса, отрупана с деликатеси. Почетното място бе отредено на тортата от кебапчета, а в менюто и на пръв, и на последен поглед нямаше пропуски – ордьоври, разядки, мезета, супи, основни гозби, десерти. Зад трапезата се извисяваше домашният параклис. Хубенови не бяха религиозни, но като го интервюираха, депутатът често поставяше условие телевизионните екипи да го снимат на фона на параклиса, с което отправяше ясно послание към религиозните избиратели на Партията на обединените популисти. Постройката беше аскетична: със статуи на ангелчета по фасадата, чиито пишчици бяха позлатени, с разпятия и икони, светци и светици, гълъби и гълъбици. Пиарите не му разрешаваха една келява плазма да сложи, затова и документалният филм за Христос и прабългарската връзка, за който от поне пет душевни века бленуваше, стоеше на етап вечна предпродукция: язък!
Чакай, чакай! В басейна нещо мърдаше, нещо шляпаше, нещо пуфтеше.
Там плаваше един пън, чието движение беше резултат от енергичното махане на две кльощави пръчици и два средни по големина клона. Непознатият вероятно би взел пъна за нескопосана лодка, изработена от диваци – дори не лодка, а нещо дървено с далечна прилика с плавателен съд. Прилика, дължаща се на обстоятелството, че тази нелепост плува в нечии води, макар и не открити, макар и защитени от ветрове и бури, макар и хлорирани.
– Ехо, няма ли да излезеш? – кресна радостно депутатът, който нямаше как да сбърка това съсухрено тяло с нищо друго на света.
Пънът си пробиваше път през повърхността на водата, като че кората му беше попила влага, която го правеше по-тежък, по-скован, по-флегматичен. Той се добра до стълбичката на басейна, подуши я с чвора си, поотърси красящата темето му шума и излезе на сухо, където се зае да полира туловището си с хавлиена кърпа.
Красимир Хубенов понечи да го прегърне.
– Ще ти издърпам ушите, кретен с кретен!
– Защо? – отдръпна се като ударен от електричество депутатът.
– Тръгнал да ми маризи някакви недоклатени дядки, без да помисли разумно ли е, не е ли разумно. Ей така – да маризи. Ядосал се, дошло му и давай!
Пънът беше не друг, а самият Гроздан Хубенов – бащата на народния избраник, единственото човешко същество (като изключим Пенка), което депутатът слушаше с пълното си внимание; същество, което понякога боготвореше, а понякога мразеше така, както можеш да мразиш само този, когото обичаш с цялото си сърце.
– Не прави от мухата слон – защити се депутатът.
– Не прави от слона муха.
След като полира туловището и крайниците си, Гроздан Хубенов навлече върху тях черни панталони, черна тениска и черно поло, които не биеха на очи и провиснаха върху неговата хърбавост – язвата отдавна бе погълнала излишните му килограми, че и доста от неизлишните, както и аристократичното му шкембе. Дърводелецът, чиито ръце бяха издялали това тяло, трябва да е бил или пиян, или чирак в занаята си. Само така можеха да бъдат оправдани всички кривини на лицето на Гроздан Хубенов: чвора на носа му, едва крепящите се на кривата му глава криви ушички, изтопорчената му от любопитство брадичка и останалите му чаркове, сякаш сглобени по погрешно упътване чрез болтове и гайки с увредена резба.
– Това е дребна работа. Защо изобщо ѝ обръщаш внимание? – възпротиви се Красимир Хубенов.
– Дребните проблеми, катил такъв, водят до големи проблеми, а големите проблеми могат да разрушат това, за което си блъскал цял живот.
– Ако не бях опердашил изкуфелия дядка, нямаше да гостувам в „Дрънканици на поразия“.
– Можеше да гостуваш и другаде. И тръгнал да ми се хвали – предаване, та дрънка, браво. Барабар Краси с овцете.
– Оф.
– Не ми офкай, момченце.
– Не съм ти момченце!
– Ами не се дръж детински.
– Не се държа детински!
Съчките в края на една от пръчките на пъна извадиха цигара, запалиха я и я поднесоха към цепнатината на устата. Димът излезе от хралупата на дробовете със скрибуцаща кашлица.
– Изборите идват ли?
– Чак след година и два…
– Идват ли? – прекъсна го Гроздан Хубенов.
– Идват.
– Ти имаш ли план?
– Плановете са нещо, което…
– Имаш ли план? – прекъсна го пак бащата.
– Не.
– И как ще се задържиш в парламента?
– Добре знаеш, че…
– Нищо не се знае добре. Нищо не се знае предварително.
– Да, но…
– Кога са следващите избори? – изхриптя Гроздан Хубенов.
– Добре знаеш, че са…
– Кога са изборите? От теб искам да го чуя, момченце.
– През 2034-та. И не съм ти момчен…
– И? – прекъсна го пак Гроздан Хубенов.
– И какво?
– Не ми се прави на ударен!
– Не ти се правя на никакъв!
– Трябва да планираш стъпка по стъпка как ще действаш до 2034-та, за да си сигурен, че ще се задържиш до 2038-ма. А като те изберат и влезеш, започваш да мислиш как да се задържиш до 2042-ра. Качил си се на магистралата – пълна газ, никакви второстепенни пътища, така ли е?
– Така е.
Гроздан Хубенов, трябва да признаем, имаше основания за забележките си и несъмнено се водеше от искрена загриженост за бъдещето на синчето си, пък било то и пораснало и изкатерило се до властта, от чиято висота бозаеше от вимето на народа. Но, помисли си Красимир Хубенов, такъв ли трябваше да бъде тонът, такова ли трябваше да бъде отношението?
Синът посегна повторно да прегърне бащата. Пънът се отдръпна. Строгостта на Гроздан Хубенов изключваше ласките, глезотийките и потупванията по телцето, без да се броят шамарите. Още от петгодишен бъдещият депутат беше обучаван да бъде борец, да бъде воин, да понася неволите, да си поставя цели и да забравя за останалия свят, докато не ги изпълни, даже да поожули крака и лакти. А постигне ли целта си, да си постави следващата и така да живее: от задача до задача, от цел до цел, от победа до победа.
В тази яростна надпревара със себе си нямаше място за въпроси. Къде беше майката на Красимир Хубенов? Защо баща му не само отбягваше тази тема, но никога не му бе казвал нищичко за нея? Защо Гроздан Хубенов мълчеше и чуеше ли името ѝ, се затваряше зад толкова здрави стени, че и германски танк не би могъл да ги събори?
Отговорите все някога ще дойдат, успокояваше се депутатът. Стените рано или късно ще паднат, стараеше се да си повярва той. Твърде, твърде късно, шептеше му нещо или някой от дъното на душата му.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.