– Хайде, хайде, вземи си от тортата от кебапчета! – подкани баща си Красимир Хубенов. – Прекрасна, невероятна както винаги. Благодаря ти, Козичке!
Гроздан Хубенов се намръщи, защото не одобряваше как съпрузите се обръщат един към друг. „Родът ни – обичаше да казва той – не може да се връща към животинските си корени, да ме прощават Дарвин и еволюцията, така че, моля, без „Прасчо“ и „Козичке“. Това е пълен резил!“ Гроздан Хубенов не одобряваше и тортата от кебапчета, тя му се струваше под нивото на семейството, но се задоволяваше да изразява недоволството си с по-гъстите от обичайно струйки дим, които изпускаше със скриптене от дробовете си, и с нотките на укор в тютюневата си кашлица.
– Колко съм прост! – ахна Красимир Хубенов, докато джвакаше любимия си деликатес и така се задави, че се наложи Пенка с все сила да го шибне по гърба. – Че аз не ти показах колата.
И превъзбудено заразправя за новия автомобил, за златната повърхност, зебровите седалки, диаманта, перлите, паладиевия ауспух, но бързо си даде сметка, че едно е ухо да чуе, а съвсем друго – око да види и ръка да пипне.
Депутатът врънкаше Грозан Хубенов да отидат до колата. Бащата обаче проявяваше отчайващо равнодушие.
– Коли съм виждал колкото щеш, тебе не те виждам достатъчно – каза той.
Накрая се остави да бъде поведен, без какъвто и да било ентусиазъм, просто му писна. Двамата прекосиха двора, преминаха през портите и се изправиха пред чудото, което сияеше в сумрака на вечерта. На Красимир Хубенов му се щеше да получи едно окуражаващо изхъмкване или поне едно насърчаващо покашляне, но къде ти такъв късмет.
Пънът се разтърси, клоните му изшумоляха като под напора на силен вятър, сламата се разклати насам-натам и из процепа свирепо долетя:
– И аз да се заблуждавам, че съм отгледал разумно същество? Понякога съм се питал дали вместо глава нямаш на раменете си диня, пъпеш или зелка. Но да нямаш нищо, виж, това не очаквах. Ех, поне една тиква да имаше! Ако ми играеше такива номерца като малък, щях да ти подпаля задника. Дай да се перчим с джунджурийките си, моля ти се. Да ме гледат, да завиждат. Глупости! Глупости, глупости, глупости, глупости! Като не можеш да не се дъниш, поне си направи труда да ограничаваш щетите. А мислех, че мога да разчитам на теб и да се оттегля – вече съм дърт, изморен… Идиот! Говедо! Свиня!
– Няма да говориш така на Прасчо! – чу се от съседната стая.
– Млък! – отсече Гроздан Хубенов.
– Само аз мога да казвам на жена си кога да млъкне! Чуваш ли, Козичке?
– Чувам, Прасчо.
– Млъкни, Козичке.
– Млъквам, Прасчо.
Стройната бащина мисъл се задъха, задави се и загуби равновесие.
– Нали точно ти си ми казвал – започна Красимир Хубенов, – че колата трябва да е мощна, че си длъжен да я изстискваш докрай, че мъжът се познава по парата и по колата? Дундуркаше ме и ми пееше:
Само тоя, дет’ е гъз,
той не дава здраво газ,
нека всички дишат прах:
мамичката им ебах.
Гроздан Хубенов мълчеше.
– Нали ти ми купи кола, после втора, трета, четвърта, пета? Трябва често да ги сменяш, казваше, може да не ти се ще, но трябва често да ги сменяш, иначе хората ще те одумват. Нали ти ме записа на уроци при оня републикански шампион по рали, как му беше името?… Не съм ли те слушал цял живот? И пак не си доволен, пак се мръщиш, пак бучиш. Колата е номер едно. Защо го правиш? Защо ме унижаваш пред жената, пред детето?
Но Гроздан Хубенов не каза нищо. Той мълчеше.
– Сега аз съм глава на семейство. Ти не можеш да се държиш така! Да ми идваш в къщата и да ми влизаш с бутонките, без да ме питаш какъв ми е бил денят, как се чувствам, мога ли изобщо да го понеса това твоето точно в тоя момент. Ако си мислиш, че бизнесът е борба за оцеляване, ела да видиш какво е в политиката. Докато си седиш удобно в офиса, аз от сутрин до вечер трамбовам. Гади ми се от парламентарни комисии, знаеш ли? И кой е на линия, когато трябва да се лобира за теб, кой покрива конфликтите ти на интереси, кой ти спестява данъци, кой ти осигурява обществени поръчки, кой все успява да избута нещата? Аз! Ай сиктир бе!
Беше трудно да се каже дали Гроздан Хубенов се плесна с ръка по челото, или челото се плесна в ръката му. Но той не каза нищо. Мълчеше.
– И все с това планиране. Когато трябва да планирам, ще планирам. И аз съм човек, и аз понякога си изпускам нервите. Ти знаеш ли на мене какво ми е бе? Излезеш от вкъщи – кретен. По пътя към бачкане – кретен. В пленарната зала, ех, там ако бяха кретени, щеше да е такъв живот, а то повечето са напълно невменяеми. Излезеш из града: тук протести, там протести, тук балами, там балъци. И всички искат, искат, искат. И от кого искат? От мене искат, разбира се. Все с нещо съм им длъжен. Прибереш се след тоя ад, хващат те направо от входа. Защо това, защо онова? Ти да не искаш да падна и така да си и остана? Ти знаеш ли какво е да се чувстваш предаден точно от тия, дето уж трябва да те подкрѐпят бе?
Ръката на Гроздан Хубенов се приплъзна по кривините на лицето му и когато тя се отмести, то сякаш бе станало още по-криво, между веждите му се бяха очертали две ждрела, а в очите му буйстваше стадо бесни бизони. Но той не каза нищо. Мълчеше.
– И какво ѝ е на колата? Кола като кола! Какъв ти е проблемът на тебе бе? И за какво си ми дошъл тука? За да ме ковеш, да ме обиждаш, да ме засипваш с критики баш като се стремя да не рухна, да се запазя. Потрошил съм се да спасявам дереджето, кризисна ситуация, ала-бала, ти това не можеш да го схванеш. Аз и не налитах толкова да го тепам оня дедич, ама партийна необходимост, някой трябваше да поеме отговорност, да свърши работа. И тоя някой бях аз! Сега партията ми е длъжна, а ти?
Устните на Гроздан Хубенов се разтресоха като вулкан, който ще изригне и ще вкамени едно-две села, за да им се радват идните поколения. Но той не каза нищо. Мълчеше.
– Не ми мълчи бе! Кажи каквото имаш да казваш, така и така ми скапа настроението. А вечерта трябваше да е празнична. Пенка сърце и душа за мене дава, гледай как се е постарала. Никога не си ги разбирал тези жестове. Аман от дивотии! И нещата ми вървят. Но какво от това? Ти винаги намираш за какво да се хванеш. Какво искаш ти от мене бе?!
Пънът се беше изчервил до такава степен, че всеки миг щеше да избухне в пламъци и да изгори. Но той не каза нищо. Мълчеше.
– Попитах те нещо бе! Какви са тия глупости от тебе? Поиска ли да стана депутат? Поиска. Станах ли депутат? Станах. Постигнах ли това, за което си си мечтал, в което си се провалил? Постигнах. И пак ми търсиш кусурите! И за какво ми вдигна тоя скандал? Заради някакъв дядка, заради някаква нова бракма или просто защото така си си свикнал? Ти искаш ли да я потроша тая бракма, за да се увериш, че изобщо не ми е до нея?
Клоните се спуснаха от лицето на Гроздан Хубенов и едва-едва, с анемично движение се закрепиха на кръста му. Но той не каза нищо. Мълчеше.
– Понякога, грях ми на душата, не обмислям много-много нещата, но инстинктът рядко ме подвежда. Аз съм там, горе, вкопчил съм се в тоя парламент и няма да го напусна ей така. Аз съм човек с позиции. Човек с авторитет. Човек, на когото разчитат.
– Я не ми дрънкай глупости, момченце, ами се стягай и го употреби тоя закърнял орган, мозъка имам предвид. За дедича, хайде, може така да е трябвало, да се е наложило, да си нямал друг избор и признавам, успя да си направиш добър пиар. В партията сигурно са те погалили по темето.
– Не са ме галили по темето, отнесоха се с уважение към мен!
– Уважението е от днес за утре. Ще се обърнат срещу теб, когато свалиш гарда и им скимне, че вече не им вършиш работа.
– Не и преди да са се изяли един друг.
– Кретен!
– Не съм кретен!
– Че на всичко отгоре си и наивен кретен.
– Не съм наивен!
– Тия ги разправяй на майка си.
– Не мога да ги разправям на майка ми и ти отлично знаеш защо!
Гроздан Хубенов онемя за няколко секунди, после се овладя и нареди:
– Веднага да продадеш тая кола или да я скриеш в гаража и да не я караш в България. Хората не трябва да те виждат в нея.
– Ти честно ли? Нищо не разбираш от стил.
– Набиваш се на очи, нуждаеш се от дискретност.
– Нека видят бе, нека видят, че съм успял.
– Те добре го виждат и без да им крещиш с колите и останалите глезотийки. Притрябвало му одобрението на някакви си там отрепки.
– Абе защо ли ти слушам глупостите? Разкарай ми се от главата! Имам нужда от почивка бе, денят беше дълъг. Проклетото заседание продължи петстотин години, само ти и твоите опявания сте ми притрябвали. Вместо да разпускам, съм седнал да ти се обяснявам. Като толкова знаеш, гледай си работата!
– Ти си ми работата.
– Само че аз съм вътре, не ти. Аз вземам решенията в тая държава, пък ти си строй пътищата, вдигай си блоковете, печели си от ТЕЦ-а и не ми се меси.
– Как да не ти се меся? Изпускаш нещата от контрол.
– От време на време и аз искам да се почувствам като човек.
– Ти не си човек, депутат си. Хората да се чувстват както си искат. При тебе е друго.
– И моят баща ми казва, че не съм човек.
– Не го казва баща ти. Казва го гласът на разума.
– Да върви на майната си тоя разум! А можеше още да си мълчиш, беше толкова хубаво.
– Все някой трябва да ти каже истината в очите.
– Да върви на майната си и твоята истина. Аз съм голям човек, с положение, с възможности – ще карам гъзарска кола. Така е редно. Тук става дума за народни обичаи. От тях имам нужда сега, не от теб!
Пънът надигна клон към бузата на Красимир Хубенов, но се спря.
– Само да не ми се вайкаш, че не съм ти казал.
– Вземай си казваниците и право дòма.
– Няма да ти се вясна, докато не признаеш, че съм прав.
– Ти винаги твърдиш, че си прав.
– Аз винаги съм прав.
– Чупката!
Двамата се върнаха на трапезата, Гроздан Хубенов сграбчи ръката на Пенка и ѝ заръча да внимава.
– С какво? – попита го тя.
– Ти си знаеш.
– Но аз нищо не знам – изхълца Пенка.
После пънът отърка грубата си повърхност в тялото на Мильо – все едно изшкури невинна млада фиданка, – бръкна в джоба на сакото си, увиснало на него като потник на закачалка, отброи на детето четири хиляди лева, да си купело нещо хубаво. И си замина.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.