Депутатът, който осъмна със задник вместо глава – 43 | Роман с продължение

Бащата си тръгна като японско цунами. В погледа на Красимир Хубенов се четеше състоянието на кисела зелка, която не е претакана. Нито игривите подрипвания на Пенка в такт с оглушителната музика, нито палавите повдиганията на вежди, с които го обстрелваше Мильо, не успяха да го ободрят. Депутатът, това съвсем не беше за вярване, не близна от благоуханните, мазни гозби на Пенка, наследство от майка ѝ. Загуби интерес дори към тортата от кебапчета – злокобен прецедент в историята на Хубенови, който не вещаеше нищо добро.

Тегава тишина захлупи масата като капак на тенджера под налягане, отдолу нещо блъскаше, нещо клокочеше, нещо напираше да избликне. Бурята наближаваше. Пенка усети накъде духа ураганът и спря подстъпа си към масата, но Мильо ровеше с нос из претрупаната си чиния и мучеше с безгрижието на теле пред заколение.

Красимир Хубенов надигна десница към дистанционното, което Пенка услужливо му бе поднесла на синя възглавничка на розови сърчица с антенки, спря музиката и така се скара на Мильо, че едва не скъса гласните си струни:

– Няма ли да спреш да се тъпчеш бе, животно!

Но младостта не знае ни търпение, ни две и двеста.

– От обяд нищо не съм кльопал, баща ми. Стомахът ме свива.

– Ще те свия аз тебе! Ще те шамаросвам от тук до… до Черни връх и обратно. Искаш да се тъпчеш, така ли? Ето, ето!

Тортата от кебапчета полетя към блудния син и го цапна в муцуната. Възпълничкото дете, което спокойно би могло да бъде наречено и кюфте, така се изуми, че забрави да ревне.

– Сега доволен ли си, а? Не ти стига? Искаш още?

Към Мильо полетяха в следния ред: една наденица, две кълки от печената пуйка, суджук, руска салата, крем карамел, пържени картофки със сирене, свинска пържола, заек, пълнен с пъдпъдъци (пълнени на свой ред с пъдпъдъчи яйца), императорска салата от чери домати, лук, чесън, боб, бекон, шунка, синьо сирене, луканка и гъши пастет, както и още едни пържени картофки, този път без сирене.

– Стига ли ти, стига ли ти? Не, на тебе нищо не ти стига!

Една пърленка хвръкна като боен дрон и се заби в челото на сина. По лицето му се разпръснаха осколки от салатата. Бомбардирането продължи със сирена, салами, плескавица, кисели краставички и череши. Маслините се превърнаха в куршуми, крушите – в гранати.

Пенка понечи да каже нещо на дивия звяр, който забиваше зъби в плътта на собственото си потомство, но се отказа. Думите не можеха да преборят бесовете, овладели депутата. Тя спря очи върху съпруга си, подтикна го да се удави в тях и безмълвно го накара да осъзнае, че грешката е в неговата телевизия.

Красимир Хубенов се сепна, въздухът навлезе в белите му дробове, барабаните в ушите му затихнаха. Той се приближи до омазненото, хълцащо и давещо се в сълзи кюфте, погали главата му и изтръска косите му от насъбралата се в тях кулинария. Сетне обра с кутрето си размазалата се на дясната буза на Мильо руска салата и го целуна по белязаното с крем карамел чело.

– Върви да се изкъпеш и яж колкото щеш. 

– Странен човек си ти, баща ми – изскимтя детето.

– Животът е странен – като от непрогледния мрак на далечна, непроучена пещера рече депутатът.

Мильо се шмугна в къщата и оттам се разнесе гайдата на рева му.

– Да вървим да си лягаме – каза Красимир Хубенов.

– А трапезата?

– Да я оставим.

– И няма да хапнеш нищичко?

– Няма.

Съпрузите се вторачиха един в друг.

– Притеснявам се за теб – въздъхна Пенка.

– И аз.

– Не мога да разбера защо така си пилееш нервите.

– И аз.

– И защо си го изкарваш на Мильо.

– И аз.

– Детето толкова се старае.

– Знам.

– Само ти си му на устата.

– Знам.

– То разчита на теб.

– Знам.

Двамата затопуркаха към къщата. Вятърът шептеше приспивна приказка на клоните на дърветата, а птиците и щурците колкото и да се стараеха, не успяваха да го надвикат.

– Има ли смисъл да си пилееш нервите?

– Не.

– Да си носиш работата вкъщи?

– Не.

– Да скапваш настроението на семейството си?

– Не.

– Тогава защо го правиш?

– Не знам.

– И кой да знае?

– Не знам.

Пенка не остана доволна от лаконичните отговори на Красимир Хубенов, но той тъкмо се беше успокоил и тя нямаше намерение да го разстройва отново. Долавяше, че нещо не е наред, че трябва да помогне някак, че трябва да стори нещо. Но какво би могла да стори, Пенка не знаеше.