– Бате, метай се в колата и па̀ли насам. Да си тука след дваесе минути. Спешно е!
Телефонът иззвъня към три и половина сутринта, навън още беше тъмно и Пенка продължаваше да хърка. Красимир Хубенов се изстреля от леглото и преди да осъзнае каквото и да било, шофираше към централата на Партията на обединените популисти в съноподобна мараня. Беше валяло, гумите разплискваха локвите по пътя и той се оглеждаше за поне едничък пешеходец, когото да ощастливи с душ. Такъв нямаше – язък!
Миг по-късно вече бе слязъл от автомобила и се катереше по стълбите. Не можеше да си представи какво би могло да бъде толкова спешно, че да го извлекат от завивките в малките часове на нощта, но в българската политика, припомни си депутатът, трябва да се подчиняваш на една-единствена воля – тази на партийния лидер: твой баща и твоя майка, твой най-добър другар и най-първи враг, твое начало и твой край.
В кабинета го посрещнаха Десен Леваков и Бръкнивджобов, други хора нямаше.
– Лошо, бате, лошо. Журналята ша ни разкостят. Утре ша е мазало, утре глави ша падат. Наште глави – закърши кебапчета Десен Леваков.
– Набараха хеликоптерите, мамицата им вестникарска. Баш сега ли? Когато сме слаби и не можем да отворим чекмеджетата, за да потулим нещата – проплака Бръкнивджобов.
– Ами прокуратурата? – попита Красимир Хубенов.
– Уж ще си затвори очите, но кой я знае?
– Не поръчваме ли музиката? – недоумяваше депутатът.
– Поръчваме я. И какво? Винаги могат да ни обърнат гръб.
– Не ги ли държим с компромати?
– Държим ги, но те са прокуратура и ни държат с повече.
– Лоша работа.
– Утре ще изкарат първата порция лайна – каза Бръкнивджобов, – с оферти, документи, подписи. С интервюта с мишоци. Не можем да им хванем спатиите кой кой е – модулирани гласове, неясни силуети. Скоро ще ги пипнем, все ще се намери мишок сред мишоците да ги изпорти. Но цял месец ще ни изкарват кирливите потници пред избирателите. Ще ни разкатаят.
– Знаем ли кои ще са първите изгърмели? – поинтересува се Красимир Хубенов.
– Има ли значение? Три четвърти от партийното ръководство ще бъде опраскано.
Преди година и половина народните избраници удариха няколко рамена на българо-руската компания „Крилеимпорт“, бетонирайки я като монополист на пазара за авиационна техника в страната. И понеже и бизнесът е бизнес, и лобирането е с пари, хеликоптери не получиха тези висши партийци, които не поискаха хеликоптери.
– Ужас! – ахна Красимир Хубенов.
– Пълен – допълни Бръкнивджобов.
– Требеше да им го вкараме на журналята, кат можехме. Щото са те ша ни го вкарат.
– Какво правим? – поинтересува се Красимир Хубенов.
– Затова те викнахме – подхвана Бръкнивджобов.
– За какво? Не разбирам.
– Ти хеликоптер взе ли?
– Не взех.
– Защо?
– Не е мойто. Самолетът ме устройва, напълно достатъчен ми е, обичкам си го. Падам си по летенето, да го карам тоест. Аз за него нямам време, камо ли за някакво перкато. Колко месеца, и аз не знам като какво, се мъча да я построя тая писта. И с връзки, и без връзки все е трудно: еколозите са нагли, народът не разбира.
– Народът нищо не разбира! – подкрепи го Бръкнивджобов.
– Хеликоптерите са ми противни. Шумни, тесни… Плюс това да го поддържам, да ми виси в хангара, да строя площадка в двора или да си преустройвам покрива. Не на мене тия. Хората проявиха разбиране – хеликоптер ли искате, казаха, или кеш. Не могли да направят превод, дори в криптовалута. То и на мене ми е все тая – кеш-меш, таралеж. Пари да има.
– Ша те еба и в кешаджията, ша те еба. Нас ша ни залеят с дрисък, па ти ша си останеш сух. Евала, момче! Ти ни требваш.
Настъпи тишина. Десен Леваков прехвърли топката на Бръкнивджобов.
– Рèди, кво чакаш?
– Не е ли малко рано за линии? – изуми се Красимир Хубенов. – Ти, шефе, не заряза ли тия неща след инцидента с електрическата змиорка?
Инцидентът с електрическата змиорка беше злощастен резултат от дълга седмица на коняк, водка и кокаин, в комбинация с почти никакъв сън. В него участваха четиризначки-проститутки, едно жиголо, случаен дядка от улицата и една току-що прекарана през българо-гръцката граница електрическа змиорка. За крайно необичайните истории обикновено или се говори разпалено, или се мълчи гузно. За инцидента със змиорката се мълчеше с дълбок респект и възхищение. Единственият в държавата, който мълчеше за него другояче, беше главният прокурор – той мълчеше за инцидента, за да заговори за него в най-удобния момент.
– Линии?! – прихна Десен Леваков. – Ша ма убие тоя Краси, ей!
Дали защото и на него му стана смешно, или по задължение, разсмя се и Бръкнивджобов.
– Какво казах?
– Ние, Краси, линии нема да редим – възвърна сериозността си Десен Леваков. – Само приказки. Давай, Бръкнивджобов. Рèди му приказките.
– Ти, Краси, оставаш сух, нали така? По груби сметки след утрешните разкрития ще изгърми около седемдесет процента от ръководството на партията, а партията е важна, Краси, и не можем да я оставим да умре (надявам се, че няма нужда да ти го напомням). Да умре партията, това значи ние да умрем, а ние не искаме да умираме, нали така? Бъдещето ни – искам да кажа бъдещето на партията – зависи от трийсет процента от най-верните и оправни кадри. За съжаление верните ни кадри до един са послушковци. Те не могат да реагират бързо и да вземат самостоятелни решения, когато се наложи. Оправните кадри, с които разполагаме, до един са способни, само че те страдат от твърде голям индивидуализъм. Те могат да реагират бързо и да вземат решения, но не е в кръвта им да провеждат обща партийна линия. Така се озоваваме в задънена улица и… – замлъкна Бръкнивджобов.
– И?
– И тук се появяваш ти – партиен кадър с чисто минало, отказал категорично да участва в аферата с хеликоптерите. Можем да изкараме видеозапис, от който да научим колко си неподкупен и прочие, и прочие. Как упрекваш колегите си от партията, негодуваш срещу корупцията сред ръководството, може би дори искаш да се откажеш и да напуснеш политиката. Решаваш да останеш, за да се бориш за една по-справедлива България и глупости от тоя род. Ти, Краси, си и верен, и способен. Това те прави незаменим в сегашната ситуация.
Че съм оправен – оправен съм, мислеше си Красимир Хубенов, пък ще видиш колко съм верен, като ти бия шута след четири-пет месеца. Но каза само:
– Наистина?
– Ние ще се оттеглим, ама само за пред хората – да не тръгнеш да си въобразяваш някакви глупости. Ще управляваме чрез теб като премиер и вицепремиер в сянка. Ти ще си третият в държавата, честито!
– Третият? Не може да бъде! – уж се изненада депутатът.
– Не само може, но и трябва, Краси.
– Като требе, требе, щот такава хубава фирма, така де партия, сме сбрали. Грехота ша е да я разцепим – включи се Десен Леваков. – Ти народа гледай, Краси. Простичко я давай, той такива си ни обича. Народът не се кефи на умните, щот е винаги прав и винаги е най-умен, затова умните са му криви. Народът се кефи на богатите, ти не глей, дет ги яде нонстоп, щот и той си мисли как ша забогатее некой ден и ей такъв, същият ша стане. Народът не се кефи на тия, дет искат от него, а на тия, дет казват, че дават. Говорѝ му на тоя народ. Спирачка да немаш. Плямпай от сутрин до вечер. Ша му кажеш едно на закуска, па на обяд той вече ша го е забравил и можеш и обратното да му кажеш. Ти не мисли кво му разправяш, само говорѝ, па той да си мисли, той да си блъска главата. Викам, Краси, важно е да говориш – да те видят, че си загрижен, че имаш отношение, че се интересуваш, ма още по-важно е да изглеждаш добре, кат им говориш, щот това му е цаката. Чуваш ли. Тая страна се управлява така: говориш много, говориш просто, изглеждаш уверен. Повече ти не требе!
Депутатът се усъмни дали елементарността, първобитността и глупостта на Десен Леваков не са маска, не са средство за упражняване на власт над електората, над партията, над враговете и приятелите. Лидерът на Партията на обединените популисти прекъсна мислите му и се изпърдя шумно и продължително. Красимир Хубенов и Бръкнивджобов сложиха длани на устите си и стиснаха носовете си с палец и показалец, вонята беше потресаваща.
– Ха-ха-ха. Видехте ли ся премиер от боб пърди ли? Ха-ха-ха – кикотеше се Десен Леваков и Красимир Хубенов се отърси от каквито и да било революционни прозрения за своя вожд.
– Е, навит ли си да станеш третият в държавата, Краси? – попита Бръкнивджобов, когато смрадта се оттегли. – Няма за кога да му мислиш. Предлагаме ти сега, предложението важи сега, след няколко минути вече ще е късно. Колкото и да си те обичкаме и харесваме, ти си наясно – хора може и да не се намират винаги, но кадрите са под път и над път.
– Казвай, Краси, щот ни требе лице за пред народа, па време нема – на сутринта ша ни запердашат по дупарите.
– Трябва ви лице за пред народа, но аз не съм лице. Аз съм пълен задник – когато депутатът осъзна какво е казал, вече беше късно.
Изречено веднъж – изречено завинаги.
– Краси – щипна го по бузата Десен Леваков, – умно момче си, нема да спра да го говорим…
– Че кой може да замести успешно големите гъзове, Краси – каза Бръкнивджобов, – освен един пълен задник. Ако не беше задник, щеше да ти липсва, как да го кажа, основна черта в характера, за да бъдеш политик, но бъди спокоен: ние винаги сме те приемали като един сред равни, като задник сред гъзове. Полузадниците в партията с лопата да ги ринеш, те са почти колкото наклепаните лица, обаче истински, автентични задници почти няма. Надежда си ни! Избирателите едно говорят, друго правят – я са усетили, че не ги управляват задници, я са свалили правителството.
– Ся, да преговорим – почеса се по гърба Десен Леваков. – От утре си премиер и ша ни слушкаш, че не ни ли слушкаш, улетѐ. Ние сме отбор, тим – заедно ша бачкаме, нема место за солови изпълнения. Щот винаги може да ти се случи случка, па нито ние искаме да случваме случки, нито ти искаш да ти се случва случка, чуваш ли?
– Да – отвърна Красимир Хубенов. – Чувам.
– Има още толкоз да се взема от тая кочина, държава де. Ша е грехота, Краси, да оставим баницата на кучетата, мамицата им кучешка. Да не ти казвам кви обществени поръчки пускаме следващата година, тия ша си ги гукате с Разсипников. Ша падне и сладка европейска пара̀. Който напира за обществени поръчки, да се бърка, деба и цициите стиснати. Прибираме си процентите и кой откъде е, па утре пак. И така, докат’ можем да я клатим тая фъшкия, дет я управляваме. Щот ако не сме ние, ша е некой друг, нали така, Краси?
– Така, така – дишаше все по-учестено Красимир Хубенов.
Какво го чакаше сега? Да се превърне от пешка в топ? Да планира как да стане цар? Да пъхне шахматната дъска в своя джоб и да остави след себе си потоп?
Танцуваше му се, така му се танцуваше. Подскачаше му се, дивееше му се, но успехите не се постигат с танцуване, подскачане и дивеене, а със сдържаност и внимателни сметки. Крещеше му се, но трябваше да мълчи. Като премиер щеше да крещи на воля – не можеш да управляваш, ако не крещиш на плужеците около себе си. Иначе как ще разберат, че са плужеци? А плужеци много. Премиер ли си, всички са плужеци. Той смяташе да крещи, много да крещи, докато не бетонира властта си над тая заспала, загубена държава, фрашкана с балъци, които не ги е еня кой ги управлява.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.