Горещата вода се стичаше по парализиралото се от яд тяло на депутата. Не трябваше ли семейството му да стои до него и в добро, и в лошо? Не можеше ли Мильо да се държи като зрял и разумен човек, дори да му е трудно, дори да се бори със себе си, дори насила? Не можеше ли Пенка да угажда повече на капризите му, да бъде повече жена и по-малко човек с мнение по всички въпроси, поне за няколко дни, за няколко седмици, поне докато неудачите не отминат? Тя се стараеше, съзнаваше го, но въпреки това не успяваше да му даде най-важното – увереността, от която толкова се нуждаеше. А ако не можеше да разчита на нея, на кого можеше да разчита тогава?
Докато отмиваше душ гела от гърба си, хрумна му, че може да разчита единствено на задника – и да не беше милостив, той поне носеше усещане за стабилност с постоянството си и ината си. Не трябваше да се поддава на моментни настроения заради един лош сън? Но лош сън ли беше това? Не би ли могъл да го тълкува като добро предзнаменование? Не беше ли убеден до мозъка на кокаляците си, че би бил най-прекрасният премиер на тая дупка? Не предчувстваше ли как може да реализира тези свои най-съкровени въжделения не с нечия чужда помощ, а с тази на своя собствен задник?
Красимир Хубенов подсуши мокрите си телеса, върна се в спалнята и хвърли халата на леглото. Пенка я нямаше. Стана му тегаво, че се е държал с нея като диво животно, нищо, ще намери как да ѝ се извини. Беше цар на извиненията. Можеше да я заведе в мола в Дубай, който толкова ѝ харесваше. Да си купи там нещо – диамант ли, дизайнерски парцалки ли, все тая, само мир да има. Сепна се, ох, срещата с Лисанов, дано, дано му вдигне, за да не се налага да търчи, да се навежда, да се усмихва със скърцащи зъби, да го преследва из града, из други градове, в чужбина или да си служи с посредници, които да му извадят душата. Но и Лисанов, успокои се депутатът, беше настоявал за тази среща, значи бизнесменът имаше интерес, а имаше ли интерес, пречките стояха на резервната скамейка. Само да закуси. Воденето на преговори на празен стомах никога не е довело до нищо хубаво.
Колкото и да му се искаше дрехите му да крещят, за евентуалната среща с Лисанов се налагаше да бъде по-класически, затова облече ризата с пайетите, черни панталони, синя вратовръзка (демократи сме все пак, измърмори той) и електриково жълто сако.
– Скромно, но става – заключи депутатът, макар по-скоро по усет, защото отдавна беше махнал огледалото в спалнята, за да не се гледа със задника. Прищя му се обаче да се посъветва с някого. – Пенкеее! Пенкеее! – завика той.
Но Пенка никаква я нямаше. И какво? Нали имаше задника?
Влезе в банята. Беше забравил душа пуснат и в помещението нищо не се
виждаше. Включи мегаабсорбаторът, японско производство, и докато машинарията безшумно изсмукваше парата, отново се размечта. Ще видят те! До един ще ги опраска. Нямат акъл за две стотинки. А на него вече му се възхищават, вече го слушат, вече му вярват.
– За нас дълго ще се говори, другарю задник. Цяла България нази чака! – избоботи той.
И замръзна на място. Парата се беше оттеглила от банята. Красимир Хубенов разтърси глава, попипа темето си, затвори и отвори очи.
Промяна нямаше.
Задникът беше изчезнал.
София, ноември 2019 г.
КРАЙ
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.