Красимир Хубенов шляпаше към колата и се ядосваше: би се придвижвал по-лесно с плавници, отколкото с обувки. Кой е пльоснал тия кошмарни плочки, помисли си, преди да му просветне, че до голяма степен ги е пльоснал самият той. Гневът му се скри в миша дупка при мисълта, че в партийната каса са постъпили обичайните трийсет процента от обществената поръчка – от това му стана свидно и топло.
Телефонът му изпиука, Пенка пишеше:
Красиф, както винаги!!! Ништо ти няма.
Ште ти се обадя по-късно.
Целувам те, Прасчо!
Пенка Хубенова наричаше на галено мъжа си Прасчо, нищо че Красимир Хубенов още не можеше да се нарече дебел, макар че в последните години бе заформил шкембенце. То още бе прекалено невръстно поради телосложението, с което бе изтеглил късата клечка при раждането си – изключително трудно наддаваше килограми, колкото и да се угояваше. За щастие с възрастта наддаваше все по-лесно и въпреки че се намираше далеч от постиженията на мнозина негови колеги, все повече тежеше на мястото си. Защото нима шкембето не е един от символите на България? Нима голяма част от онези, които по своенравна прищявка на природата са лишени от този мъжествен атрибут, не се опитват да се тъпчат, да лапат, та дано най-сетне тялото им бъде окичено с този национален орден за чест – добре поддържаното шкембе? Ала колцина от тях успяват в тази невъзможна мисия, при която се изправят срещу могъщите сили, дарили ги лекомислено с бърза обмяна на веществата? И колцина от тях тайно вечер се въртят пред огледалото, обръщат се настрани с надежда, че шкембето им най-накрая се е позакръглило, за да установят, че то и с два сантиметра не е мръднало? И тогава тези страдалци се свличат на земята в горчиви ридания… Защо? Защо са отритнати, защо са зарязани като недопушен фас на земята, сметени в ъгъла със своите тънки талии? Защо са различни? Те така силно копнеят да са в редиците на болшинството? Защо са се родили в шкембеста държава с телосложения, които ги правят безродници?
Прасчо обаче беше прякор, появил се много преди Красимир Хубенов да се сдобие с шкембенце. Откъде произлизаше той, и самата съпружеска двойка не си спомняше, но датираше от годините, когато те още не се бяха венчали, вероятно дори от първите месеци на връзката им. Основна причина за неговото установяване в семейния жаргон беше, че в някои секунди на тишина, спокойствие и интимност Пенка Хубенова бе развила навика да гали мъжленцето си по бузките, да го щипва закачливо по нослето и тогава просто нямаше как да не му прошепне нежно: „Прасчо!“.
А Красимир Хубенов повдигаше прочувствено вежди, разтваряше широко очи, сбърчваше устни и нос и отвръщаше: „Грух!“.
Ште чакам да звънеш.
Бичкам та!
Мееееее!
Настроението на Красимир Хубенов се пооправи, в устата му с взлом нахълтаха ритмите на една от любимите му попфолк песни и той засвирука с уста, въпреки че така и не успяваше да нацели мелодията – в неговите уши обаче интерпретацията му беше повече от прилична. Добил увереност със свирукането, депутатът запя текста, посветен на съкровени народни ценности: планини и реки, села и домашни сирена, пари и силиконови гърди, ботоксови устни и евтин алкохол в обилни количества. Политикът с жалост си спомни за клипа на песента, който до неотдавна не спираха да въртят по любимата му телевизия „Ракета“. Гледаше я, когато му втръсваха всичките му там риалитита, сериали и псевдопублицистични предавания, но и когато му беше леко на душата, ей така, за кеф. „Вие ни гледате, ние ви изстрелваме“, беше слоганът на телевизията, а изкусителните женски гласове зад кадър и вечно превъзбудените водещи често добавяха фрази като: „Добре дошли в космоса на нашите ритми“, „Ние пеем, вие летите“, „Високо настроение без гравитация“, „С хора̀ и ръченици – към звездите“. Във видеоклипа на феноменалната, както Красимир Хубенов смяташе, песен най-впечатляващото беше певицата, носеща името на цвете (разбира се, артистичен псевдоним), или по-точно нейното почти отсъстващо облекло. Най-хипнотично обаче действаха двата обемни пъпеша на гърдите ѝ, които тя не спираше да раздрусва. Те можеха да разтуптят и най-закърнелите сърца, да влудят и най-трезвите и хладни умове.
Клипът залипсва на Красимир Хубенов жестоко, направо мъчително, но грешката си беше изцяло негова – от памтивека се канеше да монтира плазмичка поне в една от колите и винаги, винаги го отлагаше за по-нататък. Сега би могъл спокойно да зяпа колкото му сърце мъжко, юнашко иска, докато лежерно пълзи със сто и нещо към Бояна, ама на̀! Депутатът промърмори гневно, без да си дава сметка какво, и прекалено тихо, за да го чуе някой, и прескочи внимателно локвата до колата: лявата му обувка още джвакаше, не искаше и дясната да последва съдбата ѝ. Душевният му мир можеше да понесе само една джвакаща обувка. Платеният паркинг изтичаше, затова изпрати още един есемес, после потърси песента в интернет и изгледа клипа на телефона си, като трополеше хаотично с пръсти на покрива на колата, въобразявайки си, че си тактува, и току припяваше с пискливия си гласец, който успяваше да се размине както с тоновете, така и с полутоновете в една всеобхватна, болезнена дисхармония. И потегли.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа ще излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу. Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.