Доктор Рушветов се завтече към политика с отворени обятия, макар по-точно би било да кажем, че обятията му бяха зинали – те нямаше накъде да се отворят повече. Не че на лекаря не му се щеше, но в анатомията съществуват известни ограничения, които не можеш току-тъй да пренебрегнеш, колкото и да ти се иска. Красимир Хубенов беше награбен по мечешки и посрещнат с напъни, които трябваше да минат за смях, а ръката му беше смачкана като с менгеме. Доктор Рушветов прехвърляше петдесетте, висок бе над средния ръст, сивкавата му коса отчаяно се нуждаеше от подстрижка и стойката му беше скарана с каквато и да е идея за правилност.
– Хубенов, драго ми е, така ми е драго! – изгъгна той с гърления си глас. – Не сме се виждали от сто години, но не си мръднал. Все същият си си.
– Благодаря, подобно – рече депутатът и забеляза, че Рушветов изглежда състарен, а и без това треперещите му ръце са взели да треперят още повече.
Рушветов се отдръпна назад, застана до прозореца, погледна нещо, приближи се до бюрото си и без да забележи, седна върху някакви листа, които измачка.
– Все си казваме, че трябва по-често да се виждаме. От колко години обещаваш да дойдеш на село или да отидем на лов. Все се разминаваме с тебе.
– Живот – въздъхна Красимир Хубенов. – Работа, работа, работа.
А и никога не би отишъл на лов, беше ходил на едно от тия уж мъжки мероприятия само веднъж като невръстен юноша и се беше отвратил – кал, пот, висене. На село обаче, виж, с удоволствие би отишъл. Обичаше да ходи на село заради спокойствието и доброто хапване. Но не го свърташе на едно място и ако се задържеше където и да е повече от ден-два, му ставаше скучно и гледаше веднага да се метне на колата, за да смени дестинацията с нещо по-активно, по-лъскавко и шумничко – човещинка.
– Все някой ден графиците ни ще си паснат – рече Красимир Хубенов. – Няма все да се разминаваме, я!
– Дано, дано – изкиска се Рушветов. – Кажи сега какво те тормози?
Красимир Хубенов не знаеше откъде да подхване тая работа. Не вървеше да каже, че неочаквано се е сдобил с втори задник, който най-нагло е заел мястото на главата му. Нали Рушветов ще го вземе за луд? Въпреки че от сутринта и без друго беше уверен, че полудява, защото цялата история се намираше прекалено далеч от нормалността и си беше сюрреалистична. Огледалото не лъже, то няма уста, мълчи и без никаква жалост показва на какво си замязал.
– Лицето – каза най-после Красимир Хубенов. – Струва ми се, че кожата на лицето ми не е както трябва. Изчервява се по-лесно, като нищо ще ми излезе някой обрив!
Рушветов помоли депутата да седне на кушетката до стената и се надвеси над него.
– Откога е така?
– От вчера сутринта – излъга Красимир Хубенов.
– Някакви други оплаквания?
– Не, просто имам чувството, че нещо му има.
Докторът го огледа хубавичката, зададе му още няколко въпроса: как би характеризирал това усещане, използва ли напоследък нова козметика, сърби ли го и ако да – колко пъти на час, имал ли е сходни оплаквания в миналото, като изключим онова кожно заболяване, и какви реформи в здравната система предстоят в следващите три месеца. Красимир Хубенов отвърна, че не може да характеризира усещането, никаква козметика не използва, не го сърби. За сходни оплаквания не се сеща, а за бъдещите реформи ще му каже, ама някой друг път. Докторът изхъмка, изучи щателно мутрата му, изхъмка още веднъж и се надигна.
– Можеш да ставаш.
– Какво ми е? – изквича уплашено Красимир Хубенов.
– Всъщност си прав, промяна има. Кожата на лицето ти е в отлично състояние, което при тебе, приятелю, с твоите… сърбежки е прецедент.
– Какво? Честно?
– Е, няма да се лъжем. Щом ти казвам…
– И ми няма нищо?
– Нищичко – потвърди лекарят. – Но каквото и да правиш с кожата на лицето си, продължавай в същия дух. Преди тя беше леко суховата и се нуждаеше от допълнителна хидратация, впрочем ние сме говорили за това.
И вярно! Бяха говорили. Красимир Хубенов считаше, че козметиката накърнява мъжкото достойнство, ето защо всячески отказваше да употребява каквито и да било мазила, пък били те и предписани от специалист, и редовно се препираше със съпругата си, която го кореше, че съвсем не се грижи за себе си. Модерните мъже трябвало да полагат за себе си поне половината грижи, които полагали жените, твърдеше тя и му пробутваше екзотични душ гелове, ала политикът от малък бе свикнал да се къпе със сапун и се съпротивляваше на съвременната козметична пропаганда, както я наричаше, като букурещки вестникарски хъш. В опълчението срещу атаките на Пенка с мазила и балсами стигаше дори по-далеч – тогава хъшът прекосяваше Дунава и навлизаше в Балкана, откъдето пукаше по еничарските орди на козметиката.
– Сигурен ли си? – усъмни се Красимир Хубенов.
– Приятелю – засмя се Рушветов, – кожата е като бебешко дупе.
Сравнението не се понрави на депутата и той умислено въздъхна.
– Не се притеснявай за глупости – посъветва го лекарят. – Като гледам, бая си се измъчил. Как си с нервите?
– Днес не съм на себе си – призна Красимир Хубенов.
Докторът отново избухна в кратък и лековат смях.
– Я се прибери у дома и си почини. Ако продължаваш да се чувстваш така, обади се – ще те пратя при специалист. Ще ти предпише успокоителни и ще спиш като пеленаче.
Красимир Хубенов се съгласи, благодари на доктора и отклони поканата му да изпият по едно кафе. Първо се опита да се измъкне, като изтъкна опашката пред кабинета, но Рушветов твърдо му заяви никак да не я мисли – тя била символ на престиж, дълго бил работил, за да такава опашка се извива пред вратата му. Рушветов вече го беше хванал под лакътя и се канеше да го завлече в най-близкото до болницата кафене. Тогава депутатът уж някак между другото спомена, че денят му бил страшно натоварен, сутринта гласували негов законопроект, на който изключително много държал, а заседанието се проточило, та не бил сложил и хапка в устата си.
– Че то вече минава три! Така да беше казал, значи ще обядваме.
Но Красимир Хубенов се извини и каза, че би искал да се прибере у дома, за да си почине. Докторът се примири, оклюма демонстративно за не повече от две-три секунди, намачка го на изпроводяк и лично му отвори вратата. Опашката тозчас се разжужа. Народът се втурна да негодува и протестира, да протестира и негодува, но депутатът не го чуваше. Вглъбен в себе си, той напусна сградата. Разбираше само едно – отношенията му с огледалата, на които винаги се бе уповавал и които винаги му бяха удряли по едно рамо, бяха в криза. И на тази криза не ѝ се виждаше краят.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа ще излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу. Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.