Този фейлетонен разказ, ако мога да го опиша така, е публикуван в новия брой на „Прас прес“, който можете да откриете по вестникарските будки или онлайн.
Малкият зеленчукопродавач. Така мислеше за себе си Стою Стотинкин, собственик на магазин за плодове и зеленчуци. Хората наоколо говореха, че бизнесът му е успешен, но само той си знаеше колко клет беше неговият успех – най-клетият от всички успехи. Затова беше постоянно ядосан, не спираше да вдига скандали на клиентите си и от магазина му пазаруваха само местните муцуни. Те си го знаеха.
Стотинкин беше народен човек, патриот. В една щайга с домати, застанала гордо на пост пред магазина и зиме и лете, той беше забучил едно българско знаменце, чиято цел беше да показва нагледно величието на българския домат. Стотинкин слушаше традиционна българска музика от началото на 21. век и се надяваше България скоро да се отърве от демоничния либерален Запад и да се завърне към изконната си православна култура. Тогава щеше да се завърне и социализмът. И Стотинкин най-сетне щеше да развие като хората частния си бизнес.
Стотинкин едва не получи удар, когато прочете в интернет за банана, продаден за над 6 млн. долара. Обаче бързо се стегна и реши да се възползва от артистичните цени на бананите. Потърси съвременен български артист и му предложи сделка, на която да не може да устои. После взе рекламната раница на една западна марка, която носеше напоследък, мушна в нея един банан и потегли
***
И ето, Стотинкин вече се намира в къщата на съвременния артист, отличаваща се със студена, антинародна архитектура. Помещенията са гигантски и са изпълнени със странни предмети, неясни драсканици, святкащи обекти и други, както ги нарича Стотинкин, артистични изгъзици.
– Какво предложение имате? – пита артистът.
– Идвам да ви продам банана си.
– Искате да ми продадете своя банан?! – шокира се артистът.
– На тоя свят банани – бол, но моят е уникален. Истинско произведение на изкуството!
– Че какъв е размерът на вашия банан?
– Трийсет санта.
– Хм. На каква цена го продавате?
– Петстотин хиляди лева.
– Петстотин хиляди лева?!
– За банан като моя даже евтино му искам.
Настъпва мълчание. „Сделката се провали – мисли си мрачно Стотинкин. – И петдесет хиляди да беше поискал, пак щеше да ти е достатъчно, алчно копеленце такова. А ти? –Петстотин хиляди!“.
– Радвам се на щедрото ви предложение – казва накрая артистът, – но банана ви така или иначе няма да го купя. Нито се интересувам от подобни… обекти, нито такива покупки ми влизат в моралните категории (Тук Стотинкин се чуди как бананите могат да влизат в нечии морални категории.) Но не мога да отрека, че вашето предложение ме заинтригува. Ще се съгласите ли да снимам банана ви за хиляда лева?
Хиляда – хиляда, все е нещо, мисли си Стотинкин, след което се съгласява.
Няколко минути по-късно артистът го кани във фотостудиото си. Нагласил е осветлението, фотоапаратът е на статива – всичко е готово. Стотинкин посяга към банана в раницата, когато артистът му казва:
– А сега се съблечете, моля. Ще съм възможно най-бърз, обещавам.
– Ти що не си ебеш майката бе, шибаняк нещастен! – крясва Стотинкин и напуска къщата бегом.
Когато излиза на улицата, вади банана от раницата и с погнуса го изхвърля на павираната настилка. Ето това са либералите – извратени, лоши хора!
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. По този начин ми показвате и че има смисъл да поддържам сайт с две или три публикации седмично, което е времеемко занимание.
Също така можете да станете мой патрон в Patreon.