Не знам дали писмата стигат до небето,
не знам дори дали небето съществува.
Знам само, че вървя и дишам,
понякога спокойно,
понякога и ускорено.
Годините минават, но думите ти още
са в ушите ми.
Знам, че вече няма никой да ми казва: „Ивче“.
Знам, че майка ми, поне на този свят,
не ще чете най-първа книгите ми
и да бумти сърцето ѝ,
мечтите ѝ да предвещават славно бъдеще,
когато настоящето ме е захапало.
Но знам, че помня, да, поне това.
Кръвта ми също помни своето рождение.
И нищо, че с думи трудно мога да го изразя,
но знам, че мъртвата ми майка
все пак живее в мен.
Че се е спотаила в пръстите, нозете.
Е, не мога да я чуя, но и това е нещо.
Помня също нейния завет,
увереността ѝ в мен
(тя винаги ми казваше,
че всичкото, което мога да очаквам
от нея е един ритник в гъза.)
Това е най-великият съвет.
Така съм мразил на моменти тези нейни думи.
А сега ми липсват,
няма го ритника.
Няма я и нея,
но физически.
Таи се тя в мен, извира
от очите ми, в зъбите ми се е скрила.
Оттук-нататък ще живея все така,
изправен върху гроба ѝ.
Да, дълго бях безсилен,
но в слабостта открих велика сила.
Да живееш заради смъртта на друг.
Да цениш заобикалящото те,
защото всеки миг си има край.
Да живееш като за последно.
Да живееш с мисълта за памет.
За поколенията, които дишат в теб.
Това е преходната вечност.
Да, мамо, както пише там, на гроба ти,
но малко по-различно:
„Кълна се в костенурките на Тасман.
Ти беше истински мъж!“
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©