Защо се натъжавам пред обещанието за лято?
Едва планирали началото му, двамата с нея излизаме от София с попътния вятър на своите летни намерения. Не остава време за кафе на Окръжна, защото автобусът каца на спирката, поглъща ни и ние бавно се друсаме към автостопа сред озверелите сутрешни граждани. Отминаваме „Младост”. Панелни блокове, сред които проблясват модерни стъклени туловища. София е най-крещящото противоречие в България. Най-обелената до зъби усмивка. Град на намръщени, меланхолични ангели. Градът…
Безмълвието ни е подклаждано от липсата на кафе след дългата нощ. И от намръщените погледи на пътниците в автобуса. Нещастието е като монтирано от механик по лицата на повечето жители на столицата, сякаш това е едно от условията да съществуваш в нея. И очите им… Те са помръкнали. Забравили са да светят в смога на града и да блещукат по неговата гъста и млечна повърхност. В Родопите очите се смеят. В София мълчат. А може би ние двамата мълчим и заразяваме с безмълвие тези край нас? Или си измислям? Вкарвам си някакъв свой филм. Колко типично за мен. Колко чужди филми съм премонтирал, за да ги вкарам в своя филм. Може би хората в София са щастливи? Може би ръцете им, лицата им, лактите, коленете, движенията им са щастливи?
Защо се натъжавам пред обещанието за лято?
Изстрелваме се от автобуса пред сградата на Пежо. Нарамили раници. Ловци на слънце. Събирачи на студена роса. Пресичаме внимателно отбивката за Горни или Долни Лозен. Минаваме под моста. Там я целувам. другата страна надигаме ръце, стоварили самари. Подпрял съм китарата на раниците. Тя нетърпеливо чака да запее. Китарата ми пее само сред палатки, огньове и сред песъчинките по морския бряг на Иракли. Навсякъде другаде гласът й е пресипнал.
Отчаяно размахваме палци цяла вечност, цели двайсет минути. Колите шуртят край нас. Понякога отвътре ни махат. Правят ни знаци, че са прекалено пълни. Или са в прекалено друга посока. Понякога, след като ни отминат, се обръщам след тях и се опитвам да ги догоня с поглед. Погледът ми ги изпуска. Когато чакаш на стоп и никой не спира, си забравен от целия свят. И забравяш целия свят. С изключение на потока коли, в който си се прицелил.
Най-сетне ни събират.
В колата духа прохладен вятър. Тя сяда до шофьора. Явно й се говори. Между тях прелитат рояци думи. Някакви елементарни неща: образования, професии, семейства, занимания, животи. Толкова сложни. Между тях прелитат и двете му деца. Едното е на четири и вместо „пижамка” казва „пианка”. Другото е на петнайсет и иска да свири в алтърнатив група. На бас китара. Тя му разказва за племенника си. Той е на пет, кара колело и иска да си направи татуировка. Баща му има няколко. Ще трябва да изчака още тринайсет години.
Унасям се. Вятърът в колата ме приспива. В полусъница слушам как тя и шофьорът си приказват. Думите им са пухкави. Така се приказва на път. Меко и пухкаво. И задължително се спира за кафе. Час след час. Чаша след чаша.
Но защо се натъжавам пред обещанието за лято?
Очите ми са затворени. Приспани от дъждовното ромолене на разговора отпред. Когато ми се приспива, придърпвам клепачите си. Завивам очните си ябълки с тях. Слънцето продължава да се лигави. Клепачите ми са тъмночервени и плътни като китениците на баба. Тяхната топлина ме изритва в просъницата. Не мога да заспя. Просъницата е прекалено удобна. Колата се полюшва като люлка.
По екрана на роговиците ми се явяват бъдещи картини от лятото.
Аз и тя плуваме в поляни. Скачаме по кожи на тарамбуки с барабанящи стъпки. Записваме саундтрака на своето лято. Насмъркваме се с морска сол. Обличаме се в слънце и рапани. Налъхваме се с изгреви и залези. Така се налъхваме, че червеното на изгрева ни държи до късна вечер. Така се налъхваме, че някакви полицаи със сиви униформи и идеи ни пребъркват. Питат ни къде сме скрили наркотиците. С какво сме се надрусали?
С морето?! Вие луди ли сте? Кажете и че ви пуснем. Ако сега си признаете, нищо нема да ви направим, честно. Че ви пуснем да си одите.
Честно, немаме нищо.
Как да ни повярват? Как да им обясня, че морето ни кара да се чувстваме живи? То мъртвите изхвърля на брега. Че това е един затворен кръг на взаимна обич, който рисуваме с боички около слънчевото си съществуване всяко лято. Преравят ни втори път. Внимателно оглеждат да не крием нещо между пръстите на краката си. Под мишниците. Косата й е най-силният наркотик, а те небрежно я преравят. Ровят все по-бавно. Все по-отчаяно. Накрая се отърваваме с предупреждения.
Вечерта се сгушваме на плажа. Въздухът е лепкав. Потим се. Шалтета се гърчат от радост под нас. Пясъкът стене. Потим се. Пясъкът се изчервява като третокласник, после се отдръпва, за да ни отстъпи място. Във весел и безпаметен опит да го догоним се озоваваме в морето. Нощно къпане. Планктонът свети. Избълбуквам: колко си красива. В отговор тя избълбуква десет думи въздух, заключени в мехури. Бълбукаме мелодично. Луната похотливо опипва голите ни, мокри тела с настръхване. Студът се е скрил сред клишетата на нощта. Той успява да изчака своя миг. Обгражда ни. Напада ни безмилостно. Предаваме се, пъхайки се в спалните чували. Тя иска да й разкажа приказка.
Каква приказка?
Нали си писател. Измисли вълшебна приказка.
Как да измисля приказка? За какво са ми други вълшебства, докато ръката ми се плъзга по гръбначния й стълб? В сравнение с ритъма на прешлените й думите са непростимо тромави. В сравнение с кожата й са като шкурка. Опитвам се. Издирам гласа си в търсене на някаква приказка. Не успявам. Прекалено уютно се чувствам. Легнал съм по гръб. Тя лежи от дясната ми страна. Тя лежи на лявата си страна. Главата й гали рамото ми. Пита ме дали ми тежи.
Не ми тежиш.
А всъщност ме гали. Усещам как мъхчетата по бузите й се здрависват с космите на гърдите ми. Така се срещат стари приятели. Една целувка се отклонява към шията ми. Подхващам някаква нелепа приказка, за която няма да искам да си спомням. Наистина ми е прекалено уютно до нея, едно такова притихнало. Как да се усетя удобно в приказката? Разтягам я в опит да се усетя удобно в нея. Цялата е раздърпана от опити. И тогава тя заспива.
Заспиването й ми е много любимо. Някой ден ще го разказвам на внуците ни. Първо дишането й се балансира. Вдишва и издишва все по-упойно. Вдишва пролет и издишва есен. Топлината на дъха й тактува върху кожата ми. След това сънят й зашлевява плесница. Не каква да е плесница, а як цигански шамар, отмятащ цялото й тяло. То се стяга в съпротива срещу съня в един решителен тик. Но бързо се предава, отпуска се. И упоителното й дишане. Дишането й…
Наблюдавам разсипаното звездно небе. Намествам се. До нея няма неудобно положение. Само положения, по-удобни от други. Още сме голи. И тя още е на лявата си страна. Дясната ми ръка бързо открива пътя към дупето й. Телепортира се върху дупето й. Дупето й е гладко, малко, меко и приветливо. Така обичам да заспивам. Някой ден ще го разказвам на правнуците си, ако те ме доживеят. Сто на сто ще ме смятат за голям задник. Дясната ми ръка се движи по дупето й. То пращи от несбъднати дни. В него има магическа предопределеност. По него си играят бъдещите ни деца. Те са начертали дама по тротоара на дупето й. Дупето й е толкова обществено. Когато се разхождаме, цялото обществено внимание се фокусира върху него. Върху неговата симетрия. Върху неговите обещания.
Всички мои бъдещи деца са сериозен проблем от настоящето ми. Винаги си ги представям. Не мога да спра да си ги представям. И не мога да ги държа затворени в устата си. Трябва да ги изприказвам пред приятелките си. Често след като изприказвам бъдещите си деца пред приятелката си, тя става бивша. Това е някаква кофти зависимост. А съм толкова зависим от приятелките си, преди да станат бивши. А приятелките ми толкова се страхуват от детски градини.
Представям си всички мои бъдещи деца като детска градина. Една детска градина с първородните ми потомци. Ето, дори сега го направих! Построих детска градина върху дупето й. А то е антисоциално. Когато общественото внимание се насочи върху него, то се сгушва в панталонките или се притаява под полата й. Антисоциалното й дупе обича да общува активно само със самотната ми ръка. Това са дупето й и дясната ми ръка – двама социопати.
Но защо, защо се натъжавам пред обещанието за лято?
Ставай. Слизаме.
Изскачам от просъницата. Трудно ми е дори да поискам да изхвърча навън. Удрям главата си в тавана на колата. Псувам вяло. В следващата секунда съм на шосето. Клякам до раниците, прозявам се. Колата продължава към Пловдив. Намираме се на пътя за Бургас край Пловдив.
В съня си бях възбуден. Сега съм само буден. Това е стъпката, разделяща съня от реалността. Единствено нейното присъствие обитава едновременно и двете пространства. Тя е шалтерът, който превключва между тези две състояния. Усмихва се и казва нещо. Не успявам да я чуя. Потънал съм в лицето й.
Пак си се умислил! Пак си другаде.
Казвам й, че моето другаде не е толкова далеч от тук. Не мисля, че ми вярва. Все още съм потънал в лицето й. Ако можех да й обясня. Не мога. Никога не се получава. Не ме бива в обясненията. Неволно увивам крака в тях. Спъвам се в тях. Озовавам се на земята. Разбивам коленете си от обяснения. Разранявам лактите си от обяснения. От малък не ме бива в тях. Още тогава планирах да се науча да изработвам качествени обяснения. Още тогава ги нахвърлях на чернови. Така прописах поезия. А проблемите ми с обясненията останаха.
Вместо да обяснявам каквото и да е, я целувам. Обвивам дясна ръка около тялото й. Дланта ми обхожда гърба й. Стига до небесната й шия. Ръката ми е най-щастливият турист. Отначало показалецът ми беше гид. След това гидовете станаха излишни. Отдавна съм картографирал тялото й. Цялото е в топоними. От най-незабележимите извивки до зрънцата на гърдите й, до падината на пъпа й, до ждрелото на дупето й, до пещерата на устата й. От пръстите на краката й до връхчетата на косата й. Никога не изричам топонимите пред други. Това е наша лична география. Няма да я преподавам на внуците си. Ще ги науча как да съставят собствена география. Това умение ще бъде най-съществената част от завещанието ми, но те никога няма да му обърнат внимание. А когато съвсем го забравят, ще се сетят колко е било ценно и никога няма да си го спомнят.
Още съм сънен.
Виждам.
Дълго ли спах?
През целия път.
Чакат ни десетки километри. Намираме се в началото. Край Пловдив. В изгрева на идващото лято. Всички обещания на лятото ни се хилят, намигат ни. Целите сме вир вода от надежди.
Скоро ще ми стане тъжно пред обещанието за лято.
Преди да съм се събудил съвсем, спира втора кола. Движенията ми са мудни и неловки. Събарям самарите на земята. През това време тя вече е говорила с шофьора, който ще ни хвърли край Сливен. Предпочитам да изчакаме друга кола, но тя не ми оставя избор. Имам неприятни стопаджийски спомени от Сливен. За шестчасово все по-изнервено киснене на стоп. За неуспешен опит за пренощуване по пътя. За отказ от тази идея. За ходене пеш около седем километра и за изненадващ нощен стоп до София в колата на млад архитект, който през летните уикенди е запален сърфист. Онова чакане не я интересува. Затова я обичам. Тя не обръща внимание на кофти спомените ми. За нея те не съществуват.
Вдигам раниците. Със сънени движения ги набутвам в багажника. Тя отново сяда до шофьора. Това е мил жест към мен. Или по-скоро към пърхащия по клепачите сън, залепнал здраво за миглите ми. Прозявам се. Потегляме.
Пак идва ред на тези толкова прости и сложни теми, за които си говорят непознатите. За семейства, професии, животи. Шофьорът е разведен. Дъщеря му живее в София. Той – в Бургас. Не иска да се мести в столицата. Това била една от противно дребните причини, които с времето довели до развода.
Не харесвам София, казва той. Не искам да живея там. В Бургас ми плащат добре. Харесвам живота си. Харесвам града си. Не виждам защо трябва да ги сменям. За бившата това беше пречка. Тя от детската градина мечтае как ще живее в столицата. Смешно, нали? За мен градовете нямат значение, а хората. Предпочитам хората на Бургас пред хората на София.
Напълно го разбирам. И в същото време живея в София, сраснал съм се със София, както той се е сраснал с Бургас. Предполагам, че всичко зависи от първите години. Толкова често го повтарят. Първите години били най-важните. Първите ми години минаха в София. Повечето ми години минават в нея. Понякога мечтая как ще се разкарам от този град. Как ще загърбя неговото мрачно присъствие. Как другаде ще стана постепенно друг. И в същото време оставам. Не се местя в Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Търново, Шумен. Не се заселвам в някое старопланинско или родопско село. Нямам сили да напусна този град. Този грозен, толкова красив град. Отвратителен най-вече с това, че е отвратително откровен. Че разкрива докрай жителите си. Че разголва мъже и жени. Този град е воайор като жителите си. И ексхибиционист като тях.
Шофьорът преде живота си. Вкарва ни във всевъзможни спомени. Един от първите му спомени е морето. Спомня си го преди да си спомня детската градина, разходките с баба си и дядо си, новия апартамент, в който се нанесли. Идея си няма на колко години е бил, когато морето се е отпечатало в него. Наблюдавам как то наднича през очите му.
Следват училища, съученици, следване, първа работа.
Студентските години са велики, казва той. Последните велики години, преди да пораснеш.
Аз и тя още сме в тях, разтапяме се в тях, оставили сме разните неща за после. Нещата като кариера, професионално развитие, семейство. За бъдещето винаги има време. Колкото и да се опитваш да избягаш, да се скриеш, то винаги те догонва. С кариерата, със семейство, или с други подобни… То идва различно при различните хора. Но времето, в което можеш да се налудуваш, да пътуваш без цел и посока, да се търкаляш по сутрешни планински поляни, да се къпеш в росата – това време рано или късно отминава, не можеш да го върнеш. Сега е времето, казвали сме си двамата толкова пъти. Сега е времето. Нищо друго няма значение освен сега.
Защо ще ми стане тъжно?
Сънят ми се разбива на ситни парченца, разсипва се из цялата кола. Шофьорът се прозява. Тя се прозява. Аз се прозявам и въпреки просъницата не мога да заспя. Опитвам се. Легнал на една страна, по гръб, опрял глава на стъклото, опрял глава на седалката, на блуза вместо възглавница. Не се получава. Затварям очи. Сънят всеки момент ще заиграе под клепачите ми. Чакам го да затанцува. Той се отказва. Шумоли зад завесите и не излиза в съзнанието ми, въпреки че клепачите отдавна са спуснати. Просъница. Отпред разказите продължават. Правя всичко по силите си да прикоткам съня. Да го накарам да се върне. Не идва.
Искам да се върна в предишния си сън, на морето. Тя да е заспала, аз просто да лежа до нея и да не мога да заспя. Или да заспя. Или тя да се събуди. Да сънувам в съня. Или да засънувам нов сън. Да сънувам морето. Само когато спя до нея ми е абсолютно безразлично кой сънува моя живот. Да изкарам цели месеци на морето в съня си. Да се къпем от сутрин до вечер. Да забравим за дрехите и дребните желания. Да помним само себе си. И с дни да се гледаме.
Или планина. Покръстваме се в древната религия на Родопите. Намираме македонското в себе си на Пирин. Претърсваме зрънце по зрънце Великата рилска пустиня. Попадаме на малка хижа, обградена от върхове. Езерце пред нея. И защото ще сънувам тази хижа, само ние ще сме там. Няма да има хижар. Няма да има туристи. И досадни минувачи. Ще се проснем пред хижата. Ще се къпем в студеното бистро езеро. Следобедите ще влизам с лодка в него. Ще ловя риби и ще ги пускам на свобода. После пак ще ги ловя и пак ще ги пускам. Тя ще се припича на слънце. Ще си правим разходки. До върха и обратно. До върха и обратно.
Или село в равнината. Ще обитаваме стара къща. В покрайнините му ще тече река. Ще ходим там всеки следобед. Двама мечтатели, откриващи в целия свят около себе си песента на бялата кукувица. Стъпващи боси по тая тревица, освен която не ни трябва нищо друго. По пътя ще берем млечна царевица и черници. Целите ни ръце, устни и мисли ще са изцапани с черници. Цели вечери ще се мъчим отчаяно да изтъркаме петната от черници от мислите си безуспешно. По пътя ще се разминаваме със стари селяни на колелета. Техните вежди и мигли ще се смеят. Нашите носове и бузи ще им отговарят. На реката ще се къпем. Ще се съблечем сияйно голи и ще цопнем във водата. В началото ще се залъгваме, че сме достатъчно далеч, за да сме сами. После срамежливо ще открием, че група селски деца – момчета и момичета – притаили се зад храстите, ни гледат. Толкова невинно ще ни гледат. Сдържайки дъх, с хихикане. Защо да се срамуваме от тях?
Или ще сме в град, където всички се познават. Изпъстрен с древни къщи, с паметници. С калдъръмени улици, които ще кръстосваме от вечер до сутрин и в четири следобед. Ще се шляем, ще мяукаме като разгонени котки. Ще се гоним като влюбени кучета. Ще се чифтосваме като гълъби. Аз ще обикалям около нея, изпъчил шия като гълъб, който се преструва на гларус.
Или трябва да призная, че не мога да заспя.
Защо ще ми стане тъжно?
Не мога да заспя. Не мога да се събудя. Тя и шофьорът редят приказки. На мен не ми се участва. Няма защо. Когато съм на задната седалка, с лекота мога да си представя, че пътувам сам. Не, не мога, това пътуване е изцяло дирижирано от нейното присъствие. Присъствието й е мелодично, напевно. Като че е композирано от някой от великите мъртви. Като неговата паунова песен.
Не мога да заспя. Облягам глава на прозореца. Челото ми тежи. Обхождам с поглед полетата, доволно припкащи край нас. Опърлени в жълто от слънцето. По най-синьото небе пасе една овца от стадото на облаците. Мяркащите се по полетата хора са изпечени. Това най-добре се наблюдава при мъжете, изгорели на потници и на ръкави. В полетата припкат дръвчета, животни, понякога припкат и стихове. Наслаждавам се на припкащите стихове. Не ми се ходи на лов за стихове. Не ми се отстрелват ценни екземпляри. Не ми се препарират. Някои стихове трябва да бъдат оставяни на свобода. Какъв смисъл има всички да бъдат екстрадирани в концентрационните лагери на литературата и задушавани в газовите камери на книгите?
Чувствам се като внезапен спомен за стара любов, взет в колата от отклонение край шосето. Времето се точи бързо. Поне това. Не знам откъде в мен прииждат спомени. Появяват се от въздуха. Влизат през едното ми ухо, излизат през другото, сякаш главата ми е прожекционен апарат.
Първа сцена. Пътуваме с влак към морето. Още не сме заедно. Дори не се познаваме. Или се познаваме, но съвсем бегло. Обидно малко се познаваме. Пътуваме с приятели. През повечето време пътуваме сами. Другите само ни подават шишета, от които езиците ни се разплитат. Говоря глупости, а дори не мога да се сетя какво съм говорил. И тя говори.
Отначало сме един срещу друг. Размахвам убедително ръце. Тя се смее. Когато тя говори, мълча така дълбоко, че едвам успявам да изплувам обратно всеки следващ път. Между думите ни се промъкват звънки наздравици. Четири часа минават като под влиянието на някакъв магически трик. На другите в купето вече им се спи. На нас също ни се приспива. А и вече съм пословично пиян. По-приятно ще е да заспя. Кой знае иначе какво ще изтърся.
Често ми се случва. Говоря някакви неща под влиянието на други неща. Когато си спомня какви съм ги говорил, адски се изчервявам. Обикновено това се случва на следващия следобед, на най-неподходящото място. Както си вървя по левия тротоар се сещам за нелепа реплика от вчера. Или за темата… Като се напия, не трябва да говоря. Като се сетя, обикновено замръзвам на улицата. Тихичко се псувам под носа си. Или се псувам наум. Случва се и да се блъскам с минувачи. Тогава те ме псуват. Има и такива мигове, в които предпочиташ да те псуват непознати.
Онази вечер не ми беше до псувни. След приятелско разместване се озовах до нея. Нямам никаква идея дали този импулс беше неин, мой, нечий друг. Седнах до нея. Светлината изгасна. Двамата изгаснахме, заспахме. Сутринта нямаше закога да се псувам. Когато се събудих я целувах и прегръщах. Сигурно сме се свалили насън. Нямам друго обяснение. Оттогава сме заедно.
От едно минало лято.
От едно минало пътешествие.
От този живот.
Втора сцена. Същото лято. В Странджа всичко бръмчи. Като в джунгла. На палатки сме с приятели. След десет дни там ще трябва да се връщам. Тя ще остава. В последния ден, точно преди да си тръгна, ме отрязва. Казва, че не може повече. Отрязва ме. Не иска да сме заедно. Не съм в състояние да кажа нищо. Новината идва прекалено ненадейно. Просто седя пред нея. Така… Отрязан…
Разполагам с няколко часа. Броени секунди… Опитвам се да попитам защо. Тя отговаря изхабени неща.
Извинявам се и казвам, че ще се разходя.
Навлизам в гората. Ходя без посока, без цел. Една елементарна частица от биологическия свят. Заради самото вървене вървя. Обграден съм от жуженето на гората. Странджа ще се пръсне от звуци. Избръмчавам. Тук никога не можеш да се почувстваш сам. Сред хиляди, милиони насекоми, скъсващи се да пеят. Намирам сърнели и не ги откъсвам. Всичко беше толкова нечовешки перфектно. Всичко се срина.
Връщам се.
Времето за отпътуване наближава. Озовавам се в особено състояние на духа. Въпреки че ме е отрязала, тези дни са били нещо страшно специално. Ще съм пълен гъз, ако не кажа нищо. Ако си отида просто така, ще съм поредният задник. И тогава думите идват. И тогава отивам при нея и й благодаря за дните заедно. Казвам й, че тези дни са били важни за мен, безумно щастливи. И тогава тя се ухилва. Казва, че и за нея са били такива. Разделяме се. И тогава най-сетне си тръгвам. До такава степен съм замаян, че си забравям кецовете. Сещам се за тях, когато съм се отдалечил на петнайсетина минути. Връщам се да ги взема и отивам да преследвам стопа за София.
Трета сцена. Обратно в светата стара София. Още не мога да повярвам какво се е случило. Запознал съм се с идеалната жена. Бил съм с нея. И всичко е изглеждало идеално точно като нея. А съм сам. А тя е някъде там. Без мен. Нямам сили дори да се чуем. И май предпочитам да я оставя да размисли. Защото дълго съм пътувал, защото съм излязъл късно на стопа. Защото съм се сблъскал с невъзможността да стигна на стоп до София тази вечер. Защото съм се качил на влака за София с билет до Айтос. Защото са ме свалили на Карнобат и съм прекарал нощта на гарата. И през цялото това време съм отбягвал мисълта за нея.
Обратно в светата стара София в главата ми се появяват пърхащи надежди. Опитвам се отчаяно да ги пропъдя. Разклащам глава в напразни опити да се отърся от тях. Те са се захванали за косата ми. Не мога да си намеря място в продължение на дни. Обикалям паркове. Обхождам приятели. Посещавам побъркани купони. Мисля само за нея. Не забелязвам останалите, празните улици, левитиращите под напора на летния вятър найлонови торбички.
Първо тя пристига нечакана в сънищата ми, целува ме, разтваря съществото ми в прегръдка и си отива. После си идва в действителността. Появява се престорено нечакана. Вместо предварително позвъняване, почуква по вратата ми. Не си прави дори труда да натисне звънеца. Отварям. Тя ме избутва в стаята. Стоварвам се на ниското легло. Тя се стоварва върху мен. И тогава нахлуваме под чаршафите.
Четвърта сцена. Почистване на Рила. Загубени сме в небето сред черни, призрачни върхове. Манастирът е някъде долу. През повечето време сме част от групата. Почистваме около хижи, езера, пътища. Почистваме и един връх. Един скалист, меланхоличен ангел на самотата. Туристите са осеяли пътеките с празни консервни кутии. Същински Хензел и Гретел, които никога не се връщат обратно, а винаги са вперили погледи напред към следващата хижа, към поредния връх. Част от консервите са ръждясали в други епохи. Може би през студената война. Може би дори преди това. Консерви намираме и на самия връх. Един приятел ни снима с лентов апарат. Хванал съм се за металния стълб, отбелязващ върха. Тя се е хванала за мен. Очите ни са присвити заради силния вятър. Целуваме се ескимоски. Никога няма да видим снимката.
Друг ден правим преход от една хижа към друга. Двамата се движим като чужд, влюбен тумор в групата. Имаме свое темпо. И едновременно с това темпото ни е част от общото. Планината е безкраен ритъм, в който върви нашата колона.
Забравил съм тъмните си очила, казвам аз.
Тя ме утешава.
На следващата хижа два дена тя обикаля с една група, аз ставам дървар. Печката, около която се суети готвачът, на чиито уши висят по четири обици и в които са внедрени два флеша, е на дърва. Трима приятели подхващаме тази работа.
По цял ден ние, дърварите, кръстосваме гората. Издирваме изсъхнали дървета, нарязваме ги с бичкия, връзваме ги с въжета и ги мъкнем. По пътя не забравяме, че сме дошли на почистване. Намираме готварска печка в стръмно дере. Някой я е изхвърлил в средата на нищото. На почиствания можеш да разбереш много за хората, които изхвърлят в деретата не само печки, а и гуми от трактор, които трудно търкаляме до сборния пункт.
Вечерите ядем бавно, свирим, танцуваме протяжно около огньове. За кулминация избухваме в двуместната палатка. Тогава оставаме насаме. Тогава не се нуждаем от никого. Тогава тотално забравяме за хората, за света. За какво са ни изобщо?
Пети спомен. Мистичните боровинкови поля на Родопите. Бачковският манастир. Празнуваме рожден ден на поляна близо до манастира. Не сме много – петнайсетина души. На сутринта смирено отиваме в манастира. Рано, дяволски рано. Много държим да отидем там сами. И… много държим да се държим за ръце през цялото време. Пълен и брадясал поп ни развежда из манастира. Показва ни старинни стенописи. Чудодейна икона. Нови пристройки и току-що завършили реставрации. След това ще води кръщене. Работа има човечецът. Ние пък трябва да…
Колата спира. Разтърсване. Достигнали сме спокойния пристан на крайпътна бензиностанция. Съвсем скоро ще стигнем Сливен. На шофьора му се пие нещо освежаващо. Разтърквам очи. Той ни пита дали искаме да седнем с него в кафенето. Искаме. Движа се като в безсъница. Навеждам се и докосвам пръстите на краката си. Тя ми се смее. Смехът й кънти. Отивам до тоалетната. Обливам лицето си с вода. Пръхтя доволно. Напръсквам си очите. Поглеждам в огледалото. Все същият съм си. Когато се гледам в огледало, имам чувството, че никога не се променям. Когато се гледам на снимки, не мога да се позная.
Защо ще ми стане тъжно?
Обратно при нея и шофьора. Дървена маса и дървени пейки. Повечето хора около нас също са дървени. Кафето е пивко. Преглъщам го с мляко. Тя си е взела някакво странно плодово кафе. Обича сладките неща. Шофьорът пие дълго и чисто кафе, разправя за Сливен, където има роднини. Градът не бил онова, което бил навремето. И още куп подобни приказки. Отново мълча. Гледам я. Тя търпеливо подклажда разговора, подхвърляйки реплики. Почти чувам как репликите изпращяват, докато ги начупва на подходящи за разговор съчки в главата си. Все едно прибутва дърва в огън. Репликите припукват, подпалват се, лумват.
Съжалявам, нямам време, казва шофьорът.
Няма проблеми, изломотвам аз.
Скоро ли ще стигнем? пита тя.
Двайсетина минути.
Къде ще ни оставиш?
Те се разбират къде ще ни остави. Шофьорът ни предлага да пренощуваме в къщата на родителите му, ако искаме. Да останем за ден в Сливен. Да разгледаме града и околностите. Нямало да останем разочаровани. Отказваме. Гоним морето. Трябва да го стигнем до края на деня. Най-късно до края на нощта това пътешествие трябва да приключи. И тогава ще вдишаме морето. Ще го докоснем, ще се потопим в него.
Шофьорът ни диктува номера си. Заръчва ни да се обадим на връщане. Ще бъде в Сливен следващите седмици. Обещава ни богата трапеза, разходки, Балкан, приятно изкарани нощи и дни. Благодарим му.
Оставя ни на стопаджийско място. Колата се стопява към града. Отново сме по пътя. Отново надигаме палци. Слънцето съвсем се е разбесняло, удря ни, щедро ни облива със слонските си хоботи. Тутакси се изпотяваме. Слагам ръка на врата й. Кожата й е пленително хлъзгава. Целувам я по носа. Понякога го правя: целувам я по носа. Поглеждам я отново. Опитвам се да я фотографирам наум. Да я запаметя точно в тази секунда, която съвсем скоро ще забравя. Или ще я слея с минутите и с часовете от това пътуване. И тя ще е загубена. Една незначителна секунда – най-ценното от това пътуване. Изваждам черното тефтерче и записвам момента. Тя ме пита какво пиша.
Нищо.
Как така нищо?
Драскам си.
Докато драскам в тефтера, си представям как я завличам в просторното равно поле зад нас. Косите на полето са изрусели от слънцето. Събличам я и правим любов под пламналото небе. С нея никога не съм могъл да правя секс. Винаги съм правил любов. Никой не ни забелязва. Две червени коли, тези днешни конници, пробягват по пътя твърде стремително. Задъхани към крайната си цел. Ние сме ниско в полето. Прикрити от чужди погледи и мнения. Галещи се, целуващи се, обичащи се. В средата на България. Пърхащи с тела в синхронно дишане. Правенето на любов на полето е съвременен ритуал за плодородие. Чувстваме се древни и митологизирани. Дано реколтата да е добра.
Ръката ми трепва към нейната. Сериозно обмислям възможността да я завлека в полето, което без нас изглежда пусто и печално, и да я съблека съзерцателно. Тя ми разказва някаква история. Чувам я и в същото време не я чувам. Тя ме упреква, че не внимавам. Извинявам се. Често се случва да витая на някакви други места в присъствието й. Често ми се случва да витая някъде тук в присъствието й. Пак ни спират.
Защо ще ми стане тъжно?
Почти не сме чакали. Стопът в този ден е възхитителен. Повечето ми стопове с нея са възхитителни. Тя е най-невероятният стоп в живота ми. Преди нея се е случвало да чакам с часове. Особено когато съм пътувал с мъже. Чакали сме и сме псували цели дни, докато с нея веднага ни спират. Изяждаме разстоянията на бързи, лакоми хапки. Как да не й спреш?
За първи път качвам стопаджии, казва шофьорът.
Седим на задната седалка. Шофьорът е на петдесет. Личи си, че в последните години е натрупал килограми. До него седи съпругата му, на 40-на години, поддържана жена. Този път на мен се пада да поддържам диалога. Почти веднага усещам главата й да се отпуска на рамото ми.
Питам шофьора защо ни е качил. Не може да ми отговори. Жена му гледа подозрително. Най-вероятно се е противила. Усещам как го мрази. Казвам, че често тези, които качват стопаджии, преди години сами са пътували на стоп. Шофьорът отвръща, че никога не е пътувал така. Виждало му се опасно.
Много неща са опасни, казвам.
Съгласява се. И все пак обичал да пътува със собствената си кола. Обичал колата си.
В продължение на половин час той говори само за колата си. Детайлно описва всичките й качества. Напевно изрежда екстрите й. Рецитира ги като поезия. Те са в завидни количества. Демонстрира ми ги. Философства върху тях. Показва ми и най-незначителната екстра. Докато говори, лицето му е като упоено. Гали волана на колата. Внимателно я побутва в една или в друга посока. Върши го така творчески. И продължава да я възпява басово.
Сравнява я с другите модели, които е имал. Някои от които все още притежава. Отдавна обичал колите. Има четири. Съпругата му – две. Синът му бил прекалено малък, за да има, но като навърши необходимата възраст, ще му купи. Засега имат едно дете. Ако се роди второ, и на него ще му купят кола.
Климатикът духа прекалено. Цели ледени епохи слушам за колата му. За разчленения й образ. За двигателя. За гумите. За седалките. За новата автоматична функция, застопоряваща подаването на газ на определена скорост. За специалната боя. За таблото й. За какво ли не. Жената до него е покрила лице в безразличие. Под него надменно наднича гордостта от колата. Тя лудо обича колата на мъжа си. Вероятно така обича и собствената си кола.
Двамата почти не си говорят. Тя му подхвърля хапливи забележки. Вечно е неудовлетворена. Климатикът никога не е нагласен на правилната температура. Скоростта, с която се движат, винаги е или прекалено бърза, или прекалено бавна. Пропускаме две бензиностанции, в които не продавали пресни сандвичи. И двамата са страшно гладни. И мястото, където ще почиват, не й харесва. И къщата, в която ще отседнат, не й харесва. И седалката хич не й е удобна. В пътуване от 340 километра, тя би се сърдила около 330.
Най-сетне намираме правилната бензиностанция. Мъжът изпуска отбивката. Настава шумолене, хаос. Тя се сърди. Той се оправдава. Накрая прави нарушение, което няма кой да забележи, и колата акостира пред магазина на бензиностанцията. Питат ни ще се отбием ли с тях до магазина. Тя се разбужда и остава в колата. Слизам и купувам сок от вишни. Жената на шофьора дълго се двоуми какво да вземе. Спира се на сандвич със свинско.
Шофьорът възпява бензиностанциите. Възпява модерните им магазини, в които вече всичко можеш да си купиш. Взима си вестник и кафе. Възпява кафенетата в бензиностанциите, които наистина били по-скъпи отпреди, но поне кафето било качествено. Възпява тоалетните в бензиностанциите, които от години не били мърляви. Възпява всяка колонка с бензин.
И се връщаме в колата. И тя подпира глава на рамото ми. И с тръгването заспива отново. И жената на шофьора задълбочено дъвче сандвича и пие кòла. И сигурно съжалява, че няма от какво да се оплаче. Съчувствам й. И шофьорът методично отпива от кафето и продължава да говори. Не може да спре да говори. За различни неща. Все същите.
От колата се прехвърля на апартамента. Описва как е обзаведен. Обговаря подробно последния му ремонт. До най-малкото парче паркет и теракотена плочка. Описва спалнята им и леглата, които са сменили през годините. Сега имат най-хубавото, което след година ще е най-лошото. Тогава пак ще вземат най-хубавото. Този принцип е валиден и за плоския телевизор. Звукът му бил така хубав! Картината била така ясна! Като добавиш и цифровата телевизия, към която били включени…
Да ти се иска по цял ден да гледаш телевизия, смее се той.
И не е само телевизорът. Ами печката, микровълновата, тостерът. И климатикът, който не изсушавал въздуха. Прахосмукачката им струвала доста скъпо, но си заслужавала. Жена му се ощастливявала като чистела с нея. И перяла с най-бляскавия модел пералня. И миела чинии с най-модерната миялна машина. Детето им играело само на най-новите игри. Представям си го. Със сигурност е презадоволено. Шофьорът продължава. Той обича да говори за апартамента си. За електроуредите си. За всичките си стаи. Дори за тоалетната говори. Дори за тоалетната чиния говори. Дори за тоалетното казанче не пропуска да говори. Не пропуска банята, в която навярно не бих успял да се изкъпя. Поне в първите петнайсет минути, докато разуча как функционира. Той изговаря апартамента си. С всевъзможните му детайли.
След апартамента идва ред на работата. Той има фирма. Малка, но отлична. Сами били построили сградата, в която се намира. Следи всичко изкъсо. Сам избира работниците си. Все добри хора. Разбира се с тях. Наясно е, че няма да намери по-добри от тях. Описва къде се намира сградата, разположението й. С какво се занимават. Как процедират. Какви подобрения мисли да прави. Кога ще ги направи.
Жена му седи до него и се радва. Сандвичът със свинско се разтапя в устата й. Някъде над нас стоманени гарвани оставят с опашките си бели дири.
В свободното си време спортувал. Ставал сутрин рано да бяга. Вечерите играел футбол с приятели. Играел и със служителите си. На футболното игрище, което държал негов съученик. Плащали му толкова и толкова. Изкуствената трева била свръхкачествена. Страхотно било да се стовариш върху нея. През зимата играели в доволно стоплена зала. Със съблекалня, душове. Близо до залата се намирала приличната кръчма, в която после се черпели.
Трябва да се спортува. На тези години човек трябва да поддържа форма, казва той.
Веднъж заговорил за кръчми, не може да спре. Ходел редовно в десетина заведения. Не спирал да изнамира нови. Събирали се с приятели. Еди-къде си правели перфектни пилешки пържоли. Другаде ребърцата били най-крехки. На трето място луканката била домашна.
Никъде не можеш да намериш в София такава хубава луканка!
Следва кратък опис на пиците и алкохолите. Всяко място имало свои плюсове. Трябвало да бъдеш съвсем наясно със себе си, за да знаеш къде да отидеш. Той бил експерт в това отношение. Съставил програма и за почивката. Щели да отседнат в Бургас. Предвидливо разпитал приятелите си за хубави заведения. Сега горял от нетърпение да ги обходят. Да разтварят блажено менюта. Да отпиват отбрани напитки. Да дегустират.
Жена му стои до него и се наслаждава. Сандвичът със свинско е изяден.
Не знам дали се обичат. Трудно е да преценя. И двамата обичат коли, апартаменти и заведения. Обичат и сина си. Поне в това няма никакво съмнение. Заговаряме се за летните почивки. Обяснявам му, че ходим на палатки. Той е нощувал на палатка само веднъж като студент. Бил прекалено стар за такива неща. Нуждаел се от удобства. Не си представя как ще спи в палатка.
Целият ще се схвана, казва той.
Подозирам, че душата му се е схванала. Ако я има. Не защото не ходи на палатка. Толкова неща са го хванали.
Не мога да взема думата. Той е толкова приказлив. Иска да ми излее душата си. А тя е пълна с хладилници, коли. През километрите, които изминаваме в колата му, сълзи напират в очите ми. Не знам защо ми се плаче. Изобщо не е от съчувствие. Човекът се разбира с живота. Изглежда напълно удовлетворен от съществуването си. Не за това ми се плаче.
Толкова е забавен. Толкова е смешен в колата си. С жената, която хем присъства на седалката до него, хем отсъства. Която отсъства от него, така както той отсъства от нея.
Плаче ми се.
Така въодушевено говори за мивката в банята си, че ми се плаче. До такава степен изораторства уредбата си, че ми се плаче. От време на време се появява неговият син. Плаче ми се и за него. Плаче ми се, че ще се превърне в баща си. Че някой ден синът ще стане баща.
Не мога да се разплача така в колата. Как ще им го обясня? През цялото пътуване се боря със сълзите си. Потискам ги. Залепям очите си с тиксо отвътре. Пресушавам слъзните си жлези. В ключовите мигове мигам учестено. Дишам дълбоко. И какво, ако заплача? На кого му пука, ако заплача? Никой няма да проумее защо.
Той изважда новия си умен телефон и го развява. С този телефон можел да прави това и това. Можел никога да не излиза от виртуалното си лично пространство. Не спирал да пазарува игри, приложения.
Всичко може да бъде купено онлайн, казва той.
Стиснал съм зъби, но въпреки усилията ми, две едри сълзи се разтичат щедро по бузите ми. Шофьорът продължава да гледа пътя и да говори за телефона си. Не си правя труда да ги забърша и в една пауза той поглежда към мен. Сащисва се.
Какво стана, бе, момче?
И двамата не знаем как да реагираме. На мен не ми пука, но той светкавично намира успокоително решение на този неприятен проблем.
Климатикът духа прекалено силно, нали? И на мен ми се случва понякога. Няма проблеми, ще го намаля!
Най-накрая ни стоварват в Бургас. Шофьорът и жена му отпътуват към хотела си. Ще си вземат душ. След това ще се разходят. Разходката им ще завърши с обилна вечеря. После може да отидат на кино. В светата стара столица все не им оставало време и за това. В София все не им оставало време за нищо. Тогава жената се сеща за антрето на апартамента им. Видяла страхотен интериор в едно списание. Заслужавало си да направят един освежителен ремонт. Шофьорът й кима въодушевено.
Те вече са отпрашили, аз още съм с тях. Няма ли да избягат от главата ми?
Тя веднага забелязва промяната в настроението ми. Забелязва, че съм оклюмал. Че са ме налегнали тъжни мисли. Опитва се да оправи настроението ми. Пита ме защо съм такъв. Казвам й, че ми е мъчно. Пита ме защо.
Няма да разбереш, казвам й.
Опитай се да ми обясниш!
Опитвам се да обясня, но не успявам. Междувременно тя звъни на приятели в Бургас. Днес ще спим тук, утре ще тръгнем на юг за няколко дни. Ще отидем до Ропотамо. После ще се върнем към Бургас, но само за да тръгнем към Иракли. Може да направим и едно Кара Дере. И после някъде на север – Камен бряг, Тюленово, Дуранкулак. Преди малките хора да са застроили големите места.
Защо ми стана тъжно пред обещанието за лято?
Запътваме се към квартирата на приятелите й. Тя сладко бърбори. Аз съм все по-малко унесен. Започва да ми минава. Тъгата бавно се отцежда от тялото ми. В следващите дни често ще си спомням за този човек. За изражението на лицето му, докато ми е разправял за имуществото си. Ще си спомням за напевния тон, с който е говорил. За възхищението от всеки нов електроуред вкъщи, от най-незначителните екстри на колата му.
Неговият образ ще ме преследва през цялото лято и ще подрязва лисичата ми опашка.
През цялото лято, дори в най-безпаметните моменти, докато се търкалям пиян по плажа и едва не стъпвам в огъня. Докато скачаме от скали. Или се гмуркаме за миди. И здраво размахваме летните лисичи опашки на душите си. Цялото лято ще спира в момента, в който се сетя за този човек. Ще ми става все по-тъжно при спомена за него. Отначало ще си мисля: аз не трябва да остарявам така. В никакъв случай! Лятото обещава много, но все някога свършва. Тогава идват есента и зимата. По пътя към следващия сезон винаги я има опасността да се промениш. Да се разглезиш. Да станеш като този човек. Да се вкопчиш във вещите около себе си, докато не те оглозгат докрай. Най-страшното е, че може да стане, без да се усетиш. Да се залъгваш, че си същият като преди. И докато се залъгваш, че не си се променил, да си се превърнал в него.
През лятото неведнъж ще си казвам, че допирът до тези хора е преживяване на ръба на смъртта. В един от онези страшни дни, когато се чувствам слаб, такъв разговор може да ме убие. Мога да получа удар или просто да се задавя в сълзите на съчувствието си.
Или ще се самоубия. Лека полека ще стана като него. Ще се самозадуша под тежестта на желанията си. Ще се разпъна на кръста на притежанията си. Ще си пръсна мозъка с куршума на вечната неудовлетвореност. Или ще започна да повръщам от отвращение към себе си и ще умра така: някъде след 27, малко преди 33.
По-късно ще проумея, че не ме е страх, че мога да стана като него. Никога няма да остарея като него. Никога няма да забравя себе си. Прекалено добре се познавам. Просто е изключено. Нали? Органически невъзможно е. Но защо ми е тъжно тогава?
Тъжно ми е просто защото не мога да го забравя.
Из романа „Софийски дует“.