– Вече два часа се контиш!
– Един момент.
– Тоя момент мина преди сто години!
– Не ме притискай, моля те.
Той се въртеше из стаята като затворен в клетка бизон, готов всеки момент да си плюе на копитата и да отпраши към прерията.
– Хайде де! То бива контене, ама твоето…
– Жените не се контят, свиньо проклета. Те изкарват наяве вътрешната си красота.
– Супер, кажи на вътрешната си красота, че трябва да тръгваме. Ще си закъснея за срещата. А ако…
– Ще си закъснееш за срещата? – прекъсна го тя.
– Да.
– За работната среща?
– Да. За работната среща.
През вратата се подаде ръката ѝ, която недвусмислено показа, че акълът му е изфирясал.
– Срещата ти е онлайн!
– И това ми дава право да закъснявам, така ли? Хайде да тръгваме!
– Колкото повече ме караш да бързам, толкова повече ще се бавя! – изсъска от спалнята тя.
– Това заплаха ли е?
– Това е общоизвестен факт от областта на психологията, който явно ти е убягнал.
Бизонът в него тъкмо щеше да разбие входната врата и да се втурне към свободата, когато тя излезе от стаята.
– Щастлив?
Той замръзна. Или по-скоро тя го сложи на пауза.
Беше облечена в потник, черно дънково яке с три-четири шепи значки и нашивки, черни прокъсани дънки, а черната ѝ коса беше разрошена.
Той все още не можеше да си каже заглавието, когато тя го попита:
– Как съм така? – И без да изчака отговора, се шмугна обратно в стаята и се върна, носейки в ръцете си чифт сиви избелели дънки, черно кожено яке, развлечена бяла тениска с надпис „Rock & Roll Queen“ и шапка с широка козирка. – Или да сложа тези, а?
Той рухна.
– Ти честно ли бе, човек? Още ли се колебаеш? Просто го реши!
– Аз лесно ще го реша и ще тръгнем, само че пак няма да спра да се чудя дали не е трябвало да облека другия вариант, затова помагай: по-модерна или по-класическа?
– По по̀!
Той погледна колко е часът.
– Все тая – каза, – часовият ни пояс свърши. Разходката до магазина оттече.
– Че ние си имаме тоалетна хартия?
– Ами обществото, хората?
– Ще се разходим в парка.
– Но ние нямаме куче! – изгледа я кръвнишки той.
– Ще си намерим някой с куче.
– Ти чуваш ли се бе, човек? На Жоро графикът му е запълнен за следващите две седмици. Лари няма нищо против, вика, да излиза нонстоп. От сутрин до вечер е в парка, а като ми го приберат, вика, е толкова изморен, че папка гранулки и ляга да дреме. В тия времена куче да си, вика, щото видят ли те да се развяваш в парка – пъдят, без да им мигне окото. И глоба може да ти плеснат. Ако си с куче, най-много да ти дадат малко зор.
Из сборника „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©