(Разказът е публикуван в антологията с коледни разкази на съвременни български писатели „Коледно чудо“ на издателство „Колибри“.)
Тази зима мама и тате ми казаха така:
– Знаеш ли какво, Андрю, до пролетта много ще се забавляваме. Нали си спомняш как, като стане студено, от духалката започва да вее пустинният вятър на Сахара?
– Да – казах.
И наистина добре си спомням как миналата година с мама често седяхме върху леглото, увивахме се в червения китеник и мама ми четеше за Олд Шетърхенд, който май нещо се позагубил из Кюрдистан и винаги искаха да му светят маслото, ама той все някак по чудо се спасяваше.
– Спомням си, мамо!
А докато тя четеше, вятърът от Сахара вееше от печката.
– Тези печки – беше казала мама – се захранват с топъл вятър чак от пустинята.
Като я попитах как така вятърът се озовава в духалката, тя ми обясни, че птиците го носели, когато пролетта се връщали от Юг.
– На много от птиците, Андрю, хич не им се ходи до Африка, но го правят, защото са в бизнеса с топлия вятър.
После цяло лято пазели топлия вятър в картонени кутии, защото в разгара на лятото и без това малко остава да пукнеш от жега.
– Мамо, – попитах я тогава – а как човек пука от жега?
– Ей така, Андрю, като балон.
– Като балон?!
– Точно като балон, Андрю.
Веднага си представих как се издувам като хубав, жълт балон. Ех, че хубаво!
– Мамо, може ли да пукна като балон?
– Не може, Андрю, защото още не ти е дошло времето!
– Кога ще ми дойде времето, мамо?
– След години, Андрю! След много години!
– И ще трябва да чакам толкова дълго?
– Няма друг начин, Андрю! За тези неща човек трябва да има търпение!
Но сега мама и тате ме гледаха с очакване, докато аз се чудех как ще се забавляваме тази зима.
– Какво сте намислили, мамо?
– Тази зима няма да ползваме вятъра на Сахара, Андрю!
– Защо, мамо?
– Птиците не са донесли достатъчно тази година. Бедуините не са им го дали.
– Кои бедуини, мамо?
– От Сахара, Андрю. От Сахара.
– Добре, мамо.
– А и тази година с баща ти решихме да поддържаме комина в отлично състояние.
– Защо, мамо?
– Как защо, Андрю? За да може Дядо Коледа да влезе в къщата в края на декември и да ти остави подаръка.
Дядо Коледа? При нас?! Не можех да повярвам. Той ни беше май нещо сърдит. Не беше се появявал у нас от три години. Първата година тате го чул да вика през прозореца, че не съм бил достатъчно послушен и да съм внимавал повече до следващия декември. Втората година мама лично го видяла как се опитал да кацне с шейната на покрива на блока, но не успял, защото снегът бил прекалено дълбок. Третата година тате предвидливо изчисти снега от покрива, та този път Дядо Коледа нямал проблеми с кацането, но коминът бил замръзнал и не успял да се промуши през него.
Мама как ли не се опитвала да го убеди да ѝ даде подаръка, но той казал, че не можело, защото такава била процедурата, иначе щели да му бият черен печат в трудовата книжка. След оня път, когато прекалил с винцето в коледната нощ, бил на косъм и не искал да рискува. Мама настоявала, но после се сетила за всички момченца и момиченца, които чакали подаръците си и които щели да останат с празни ръце, ако на Дядо Коледа му бият черен печат.
Така разправяха мама и тате, а само аз си знаех, че и предните години съм бил послушен и съвсем сигурно Дядо Коледа ми се сърди, щом все точно мен ме забравя. Ето, Иванчо от съседния блок винаги получава подарък, а щеше да ми извади окото, като играехме на фунийки.
– Как ще поддържаме комина в изрядно състояние, мамо?
– Ще се топлим с огнени духчета, Андрю.
И мама ми обясни всичко за огнените духчета. Тате монтира специална печка, докараха дърва в мазето и всеки ден той зареждаше печката, а ние с мама я поръсвахме с огнени духчета от специален буркан с дупки на капачката. Вярно, в началото изглеждаше, че вътре има само пепел, но постепенно се убедих, че духчетата наистина съществуват.
Ето значи как става цялата работа. Като наредиш дървата в печката, ги поръсваш обилно с огнени духчета. В буркана те спят, но запалиш ли огън, започват да танцуват. А ако огнените духчета умеят нещо, това е да танцуват. Мама казва, че те танцуват така бясно, че дърветата пукат под краката им и чак пушек се вдига. Точно от танцуването им идва топлината. Ами да, и ние като танцуваме в училище, на мен бързо ми става топло. Е, чак пушек не пускам, но и не съм огнено духче.
Най-хубавото е, дето димът, който се вдига, прочиства комина и така тая година това няма да е пречка за Дядо Коледа.
Между другото огнените духчета, също като вятъра от Сахара, загряват стаята отлично. И с мама пак се увиваме в червения китеник на леглото, а тя ми чете за Олд Шетърхенд, на когото все още не могат да му светят маслото. Пък все така пътува – дори през България бил минал.
Вече е краят на ноември и мама ме посъветва, ако искам да съм сигурен, че Дядо Коледа няма да ме пропусне, да му напиша писмо. После да ѝ го дам и тя собственоръчно щяла да го връчи на пощенския пингвин[1], който ще му занесе писмото.
– Какво е пощенски пингвин, мамо?
– Като пощенския гълъб, Андрю, само дето носи писмата чак до полярните области. Защото, както добре знаеш, Дядо Коледа живее на Северния полюс и пощенските гълъби не могат да стигнат дотам.
– Не може ли да му напиша имейл, мамо?
– Имейлите, Андрю, ги четат джуджетата. Миналата година във вестника писаха, че на Дядо Коледа са му забранили да използва компютър? Горкият старец го е закъсал с очите и чете само на хартия.
– А защо не му пратим писмото по нормалната поща?
– Това е Северният полюс, Андрю! Писмата там ги носят с ледоразбивачи, а те са адски бавни. Въздушната поща е несигурна, защото пускат сандъците с писма по парашути, които често стават жертва на суровите ветрове. Веднъж писмата до една полярна експедиция ги подхвана вятърът и знаеш ли какво? Озоваха се чак в Исландия. Навремето най-бързо беше да пратиш писмото по ескимос, който отлично знае маршрутите: откъде може да мине пеша и откъде с кучешкия си впряг. Само че през деветдесет и четвърта Агенцията за защита на правата на човека забрани тази практика. Било нехуманно спрямо ескимосите. Ако питаш мен, нищо нехуманно нямаше в цялата работа: и ескимосите изкарваха пари, и хората си получаваха писмата. Наскоро чух, че и пингвинската поща искали да я закриват. Онези от “Грийнпийс” протестирали пред централната поща в Ню Йорк, облечени във фракове и плавници, а върху белите тениски под фраковете с печатни букви били изписани лозунги като: „Всички пингвини – на Южния полюс!”, „Пингвините не звънят винаги два пъти!”, „Спрете пингвинската поща!” и много други такива природозащитни лозунги.
От няколко дни мисля само за това какво да си поискам от Дядо Коледа. Определено трябва да е нещо голямо, та да компенсира последните години. Но какво да е? Лаптоп? Дрон? Синьо колело? С много повече скорости от зеления бегач на Иванчо!
През последната седмица всяка вечер мама ме пита:
– Какво става с писмото, Андрю? Не го ли написа най-сетне?
– Утре ще е готово, мамо!
– Обещаваш ли, Андрю?
– Обещавам, мамо!
Но колкото и да обещавам, просто не знам какво да поискам. Знам, че трябва да е нещо, което наистина, ама наистина да искам от цялото си сърце. И все го търся това нещо, и все не го намирам, и времето тече.
Ако утре вечерта не изпратим писмото, пощенският пингвин няма да може да го достави навреме. Когато пощенските пингвини не занесат поверената им пратка навреме, така каза мама, те си правят харакири. Първо си рисуват червена точка на челото, после завръзват на главата си червена лента, след това вдигат един кухненски нож (за тях ножовете са като саби). И „хъц”! Край с пингвина.
– Не искаш цял пингвин да умира само защото не си в състояние да напишеш едно писмо навреме, нали, Андрю?
– Не – отвърнах през сълзи. – Не искам пингвинът да умира заради мен, мамо!
– Тогава се хващай да пишеш проклетото писмо! Чуваш ли, Андрю?
– Да, мамо.
– До утре вечерта.
– Да, мамо.
– Ти какво, Андрю, да не мислиш, че от “Грийнпийс” протестират ей така? Но какво да правим, като не ни оставиха друга алтернатива да пратим писмо до Северния полюс? Щем не щем, ползваме пингвинската поща.
Тази вечер мама и тате ме сложиха да си легна в десет. Мама ми почете за Олд Шетърхенд. Тате ме целуна по челото и загаси лампата.
Добре, но как да спя, като не спирам да мисля за пингвина и писмото? Ако не го предам на следващия ден до шест часа, горкият пингвин ще си направи харакири. А в главата ми не спират да се въртят колела, смартфони, легота, роботи. Бих си поръчал всичко, Дядо Коледа и без това ми е длъжник, но мама беше категорична:
– Само едно желание, Андрю! И не се опитвай да хитруваш – такива са правилата и точка по въпроса!
До дванайсет не успях да мигна. Изглежда съм неспособен да си поръчам едно-единствено нещо. Трудно е, много е трудно, когато е заложен животът на един пингвин. Пингвините са мили животни и се клатушкат смешно, като ходят. Гледах веднъж за императорските пингвини по телевизията. Те се гмуркат на дълбочина над 100 метра и могат да задържат въздуха си цели 18 минути!
До един нищо не успях да измисля, само гледах червените цифри на електронния часовник на бюрото и си мислех как мине ли шест следобед, пингвинът ще разбере, че няма да може да достави писмото навреме, но въпреки това ще поеме на път. Ще ходи цели десет дни и когато за съвсем малко изпусне Дядо Коледа, ще посегне на себе си с кухненския нож.
Добре, не мога ли да го открия и да го помоля да не го прави? Но как да го намеря? Вече питах мама и тя не иска да ми каже…
Сетих се! Ще поискам от Дядо Коледа да пази живота на пингвините и да премахне глупавото правила с харакиритата.
Вдигнах се от леглото, за да кажа на мама какво съм измислил и да я питам дали ще подейства. Излязох от стаята и тъкмо се готвех да нахълтам в спалнята, когато чух гласа на тате:
– Нищо не мога да направя без тринайсета заплата!
– И Андрю пак ще остане без…?! – кресна мама. – След толкова приказки? Нали затова минахме на печка с дърва? Нали щяхме да му дадем по-добро детство?
А татко отвърна:
– И откъде да го взема това по-добро детство?
Двамата взеха да си викат, реших, че ще е неучтиво да ги прекъсвам и се прибрах в стаята. Тогава ме осени нова идея! Толкова е просто! Ще си поръчам от Дядо Коледа по-добро детство, така и пингвинът ще остане жив, и нашите няма да си викат. Обаче и тази идея не проработи. Колкото и да мислех, не успях да измисля по-добро детство от моето. Всички деца могат да карат зелени бегачи с двайсет и седем скорости, но само аз си имам вкъщи вятър от Сахара и огнени духчета.
До шест сутринта седях над белия лист. В шест и петнайсет нашите щяха да ме вдигнат за училище, така че най-накрая просто написах:
Дядо Коледа,
Не ти се сърдя за подаръците. Единственото, което искам от теб, е да пощадиш пингвините и мама и тате да не си викат повече.
Всичко друго си го имам.
Поздрави!
Твой: Андрю.
[1] Бел. авт. В приказките на майките пингвините могат да бъдат не само от Северния полюс, но и от Луната.