Портиерът се усмихва на момичето и ни отваря вратата към вътрешното дворче между двата блока. Минаваме покрай пясъчник, в който са разхвърляни пластмасови лопатки, гребълца, колички, лодки, кукли.
– Децата постоянно си забравят играчките тук – казва тя, докато отключва вратата на входа.
Под пощенските кутии е подпряно червено колело. Има и няколко саксии с цветя. Японска роза, малко палмово дръвче, бамбук и неизменният фикус.
Вече се качваме по стълбите, когато момичето спира за момент. Хваща главата ми в ръце и ме целува дълго, а после ме пита:
– Добре ли си? Изглеждаш малко стреснат. Странно ли ти е?
– Не – отговарям. – Бил съм тук насън.
***
Ако разказът ти харесва, можеш да ме подкрепиш тук. Ако ми станеш патрон в Patreon, ще получаваш допълнително съдържание: месечен отчет на творческата ми дейност, първи достъп до други текстове, а при някои абонаментни планове – писане на честитка за твой любим човек, писане на стихотворение за теб или твой приятел и др.
***
Фотография: Иван Димитров©