В края на миналия месец преподавах творческо писане в село Дерма̀нци – на ученици от Обединено училище „Неофит Рилски“. В началото на първото ни занятие казах на учениците, че най-вероятно човекът, който ще се обогати най-много от нашата среща, ще съм аз. За себе си мога да кажа, че бях прав – така го чувствам, но не знам нищо за учениците. Само те могат да отговорят, сами на себе си, на въпроса дали си е струвало. Може пък някой от участниците да се е вдъхновил за нещо – не да става писател или нещо подобно, а просто да излезе извън обичайните релси на мисленето, което преобладава в средата около него.
Докато бях с учениците в продължение на три дни – занятията ни бяха по два часа, а в третия ден беше представянето пред техни съученици – аз много си мислех за нашата среща. Тя беше част от един проект на фондация „Елизабет Костова“, в който в четири населени места поети преподават творческо писане на поезия в свободен стих. За втора поредна година участвах в това образователно чудо, ако мога да го нарека по този начин, което цели учениците да се докоснат до съвременната поезия и да разберат, че поезията е и нещо друго, не само тази от учебниците.
Трябва да призная, че в началото бях леко разочарован, че за втора поредна година на мен ми се пада да водя работилница в село. Всички останали преподаватели бяха разпределени в градове и от тях чувах как занятията им продължават по три-четири часа, колко са мотивирани участниците, как се интересуват от поезия. Миналата година преподавах в Цонево, занятията ми бяха по два часа и още в началото на работилницата трябваше да преформатирам програмата, защото тя щеше да бъде твърде сложна на участниците, част от които не ползваха добре българския език. Това обаче не попречи на петте ученички, една от които – от турски произход – беше проговорила български език в четвърти клас, да създадат страхотни текстове. „И той дойде да ми вземе душата“ е неточен цитат от стихотворението на едно момиче от ромски произход в Цонево, който никога няма да забравя.
Бях подготвен, че учителят в Дерманци е бил част от програмата „Заедно в час“ и учениците са по-светнати, въпреки това не знаех какво да очаквам. Щяха ли занятията да продължат по четири часа? Щяхме ли да успеем да бъдем по-амбициозни и да разширим разбиранията си за поезия? Когато отиваш на село, ти се намираш в пълно неведение. Ние сме свикнали да обитаваме градовете, да пишем в градовете, да преподаваме в градовете, да си общуваме с градски хора.
В първия ден в занятията ни в Дерманци се включиха десет деца, а във втория и третия – единайсет. Заслугата беше изцяло на учителя Даниел Симеонов – ако във всяко българско училище има по четирима-петима души като него, българското образование ще е на съвсем различно ниво, независимо от това дали някога ще успеем да докретаме до реформа в образованието, която да направи учебните програми по-съответни на сложното време, в което живеем. Освен учител по английски, Даниел преподава на учениците кино и е оборудвал един невероятен не само за селско, но и за софийско училище кабинет по кино. В него той може да прожектира на учениците филми, които после да обсъждат, както и да им показва албуми със снимки, а особено грабващи за учениците със сигурност са задачите, в които Даниел ги праща по селото да снимат с фотоапарати, включително с „Полароид“. Не звучи зле за училище в село, пък било то и най-голямото в община Луковит (със своите 1800 жители) нали?
За съжаление обаче един Даниел училище не прави, макар да се носеше мълвата и за една начална учителка, която работела по нетрадиционни за закостенялата образователна система начини, които веднага дали прекрасни резултати, тоест един клас на по-високо ниво от другите.
Всеки път фондация „Елизабет Костова“ изпраща заедно с преподавателя и един свой представител – сега това беше невероятната Сибел Ахмед, без която работилницата в Дерманци би била съвсем различна. Сибел се включи изключително активно в процеса, преди началото на втория ден с нея обсъдихме кои упражнения биха работели с учениците, на възраст между 13 и 16 години. Тя имаше чудесен подход за работа с учениците: обикаляше и обсъждаше с тях, те ѝ задаваха въпроси. В сравнение с нея аз бях бастун или дърво, темерут или борсук – изберете сами.
Опитах се да обясня на участниците какво е поезията в свободен стих. Те четоха от стихосбирки със съвременна поезия, които бях донесъл от личната си библиотека в три платнени торби. Те не четоха просто ей така, разполагаха със задача и после писаха, тъй като винаги фокусирам работилниците, които водя, върху писането, а не върху говоренето за писането. Не знам до каква степен тези ученици се интересуваха от поезия, мисля, че по-скоро поезията им беше тотално чужда. Въпреки това те написаха няколко страхотни стихотворения. Опитах се да се нагодя към техния ритъм, не съм сигурен до каква степен успях да им говоря разбираемо – това изисква специални усилия и умения, които не се създават за три дни. Не знам дали бях адекватен, само че аз никога не знам дали съм адекватен, така че това не беше нещо ново.
Не искам да влизам в детайли около процеса ни, въпреки че имам какво да кажа, защото научих много за живота в българското село. Чух различни истории от учениците и разбрах повече за реалността им – така успях да стана свидетел на живота им и излязох извън познатите траектории на ежедневието си. Като дете прекарвах летата си в едно северозападно село, само че това беше преди няколко живота и след това не съм си общувал с млади хора от селата от това поколение – поколението на „ТикТок“ и ChatGPT.
Постепенно си дадох сметка, че няма защо да завиждам на колегите ми, които правят работилници в по-големите населени места, тъй като става дума за две коренно различни работилници. Тяхната наистина е работилница по поезия, може би с по-подготвени ученици, които се интересуват от литература. Моята работилница обаче не беше от тия – през тези три дни поезията по-скоро беше повод и изразно средство. Основната ни задача беше да работим с въображението си. Да бъдем по-смели и да пробваме нови неща. Да видим, че зад обичайния бит, зад физическата действителност, социалните мрежи и телевизията съществува и една друга, невидима на пръв поглед реалност. Реалност, може би изглеждаща непрактична, дори безсмислена. Напротив, тъкмо обратното!
Работилниците по въображение са едно от трите най-практични неща за най-младите, ако не и най-практичното. Учениците трябва да разполагат с общи знания и да могат да ги прилагат практически. Трябва да са в крак с времето и да могат да използват по възможно най-задълбочени начини инструментите на деня, особено изкуствения интелект. Общите и практическите знания и новите инструменти обаче са нищо без въображението.
Въображението е умението, чрез което можем най-удачно да използваме знанията и инструментите на деня, както и да се отличаваме сред хората около нас. Дори едно мотивационно писмо, написано с въображение, независимо дали при неговото създаване е използван изкуствен интелект, или не, може да ни отличи от тълпата. Въображението е най-добрият начин да пишем по-качествени промптове за изкуствения интелект: за създаване на текст, изображения, видео, код. Въображението е умението, чрез което можем да присъстваме най-пълноценно в света и да се предизвикваме всеки ден, вместо да застиваме в установени коловози и да се оставяме на инерцията си.
Човекът с въображение е създател. Човекът с въображение е мечтател. А само тези хора са в състояние да се развиват непрестанно и да носят промени в света.
Не знам дали учениците от село Дерманци са се развълнували по някакъв начин от съвременната поезия, но се надявам поне малко да са развили своето въображение и някой ден да могат да го използват, за да станат успешни хора, независимо от професията си или етническата си принадлежност. Казвам последното, защото в работилницата участваха и българи, и роми. Ние обичаме да говорим за толерантност, но в някои отношения селата са по-толерантни от градовете.
Когато се прибрах в София, вече бях убеден, че работилниците по въображение в селата са по-необходими, а вероятно и по-смислени от творческите работилници по поезия в градовете. Защото творческите работилници в градовете допълват реалността, а работилниците по въображение срещат учениците с една нова реалност. И с най-полезното нещо на света: въображението.
***
Ако този текст ви харесва и искате да четете повече като него, подкрепете ме тук. Ако ми станете патрон в Patreon, ще четете текстовете преди всички останали, а това далеч не е всичко, което ще намерите там…
***
Фотограф: Иван Димитров©
Фотограф на снимката с учениците: Сибел Ахмед