Твърде ядосан съм, за да изложа мислите си в по-подредена форма, затова оставям няколко разхвърляни бележки тук, защото в социалните мрежи всичко бързо-бързо потъва.
Една причина за зулумите пред Народния театър е дезинформацията и липсата на умения в голяма част от сънародниците ни да боравят с източници на информация, вместо да градят позициите си на преразкази и извадени от контекст цитати. У нас за това спомага образователната ни система, която е сериозно реформирана от… сякаш никога и в близко бъдеще никога няма да бъде реформирана точно заради сънародниците ни, които бесняха през театъра и които постоянно се впускат да бранят националната идентичност, която никой не иска да им отнеме или да накърни. По принцип обичаме да си сипем главите с пепел и да си дърпаме косите, оплаквайки се, че няма други като нас: толкова лоши, толкова прости, толкова… наши си. Но това е глобален проблем, с който не е ясно дали светът ще се пребори. Един Тръмп е достатъчен като пример. Истината изчезва, фактологията изчезва и никой не го интересува какво пише точно в пиесата на Шоу. Не само у нас „ всеки сам си преценя“. Хората го правят масово, и то не по-малко неграмотно. Просто нашите рецептори са по-чувствителни към нашата си неграмотност.
Точно както за патриотарите, или по-голямата част от бранителите на т.нар. български традиционни ценности, критиките към българската нация са уместни само ако те са изречени от устата на някой възрожденец или вече мъртъв будител, бил той български класически автор, интелектуалец или някаква друга внушителна фигура. Живите, които критикуват българщината, са безродници и предатели. Нещата обаче стават още по-сериозни, когато патриотарите са загрижени, че някой дава оценка за българското, независимо дали става дума за недоразбрана научна статия, в която се споменава баташкото клане, или за статуя, в която България е представена като колаж от турски тоалетни, или пък за известен чуждестранен актьор, който идва да режисира световноизвестна класическа комедия. Нашите рецептори са толкова чувствителни към чуждата критика, че я откриват дори в случаите, в които тя отсъства.
Какъвто е случаят с постановката на Джон Малкович по пиесата „Оръжията и човекът“
на Джордж Бърнард Шоу. Парадоксът е, че ако Малкович изобщо се е замислял за реакцията на патриотите из българската публика, то вероятно по-скоро си е представял, че реакцията ще е положителна заради хвалбите за българските военни успехи. Представени на моменти по комедиен, доста британски начин, тъй като все пак жанрът на пиесата е комедия.
Друг виновник за зулумите пред Народния театър е една нафталинена съсловна организация – Съюзът на българските писатели, който още не може да приеме, че тоталитарният режим в България е приключил. Сред неговите членове наистина могат да се намерят истински писатели и поети като Камелия Кондова, Здравка Евтимова, Деян Енев и др. Но повечето нейни членове оставят впечатлението, че са по-скоро членове, отколкото писатели. Такъв е и председателят на СБП Боян Ангелов. За да не излезе, че си измислям, прилагам едно негово стихотворение, а на вас ще оставя да прецените дали съм прав.
ВИЕНА
Тя не е обикновен град,
а столица на империя,
макар и отминала,
макар и отминала.
Ноември е,
но е зелена
на фона на синия Дунав.
Това е Виена –
стройна и подредена,
и мъничко надменна,
ала изтънчено красива.
Виенското колело не я загрозява.
Тя от залеза порозовява,
блести зад илюминатора
и беззвучно ме поздравява.
Дори няма да повдигам въпроса за това до каква степен е редно в секцията на сайта си „членове на СБП“ имената на писателите да не бъдат разделени на покойници и на живи. И името на Боян Ангелов като член на СБП да стои до тези на Иван Вазов, Димитър Талев, Пейо Яворов, Чавдар Мутафов… Все пак ако съдим по списъка в сайта, Съюзът има над 1600 членове.
Точно тази организация излезе с официална позиция срещу още неслучилата се постановка на Джон Малкович, която разбуни духовете на патриотарите. И тези членове, голяма част от които не могат да пишат, което автоматично означава, че не могат и да четат, зададоха прочита на пиесата на Дж. Б. Шоу, който циркулира из публичното пространство. Всъщност на протеста на премиерата на постановката на 7 ноември един от хората с гръмки изказвания пред насъбралата се тълпа, която малко по-късно щеше да нападне директора на Народния театър, актьора Владимир Пенев, кинорежисьора Теодор Ушев, беше авторът на приложеното по-горе стихотворение. Председателят на СБП Боян Ангелов.
Вина има и Българска православна църква, защото ако съдим от думите на организаторите на мероприятието, двамата свещеници, които пяха по време на него, са официални представители на БПЦ. Вина имат и обществените фигури като Нешка Робева, Мартин Карбовски и цялата плеяда от фалшивите герои на българщината. Хора, които се блъскат по байганьовските си гърди – или с невежеството си, или за да капитализират това думкане. Част от тях навремето бяха уж убедени уж либерали, докато не видяха, че вятърът промени посоката си и днес е по-изгодно да си уж загрижен за българските ценности уж консерватор.
Друг голям виновник за зулумите са обичайните заподозрени от патриотарските политически партии, които удостоиха протеста с присъствието си и подклаждаха народните страсти. Които след това окачествиха разбеснялата се тълпа като „народ“, а артистите и зрителите като „изменници“. Политици, чийто патриотизъм е по стихотворението на Ботев. Които подклаждат народното недоволство, за да го яхнат. (А колко лесно за яхване е българското народно недоволство!).
Най-голямата вина за зулумите обаче е на Министерството на вътрешните работи, което по стара българска традиция (ето, все пак някой пазеше истинските български традиции), не направи нищо, за да предотврати конфликта. Единственото, което може да се каже в негова защита, е, че полицаите не набиха зрителите, опитващи се да влязат на представление, а благородно оставиха тълпата да ги обижда и да ги удря, когато успее да ги докопа. Те за пореден път си послужиха с футболните агитки, чийто патриотизъм също е традиционен по традиционния футболен хулигански начин – с бръсната глава, с хитлеристки поздрав и с Левски на корема. И никой няма да поеме отговорност или да бъде санкциониран: нито министърът, нито директорът на СДВР, нито някой от полицаите. Те не биват санкционирани сериозно, когато бият хора до ЦУМ, а какво остава за това, че не са попречили на разбесняла се тълпа да напсува или да удари някой театрал?
Всички знаем колко качествено вършат работата си полицаите, които никога не могат да направят нищо, те само това могат да направят, а то не е много, защото на тях са им вързани ръцете. Но и никога не искат да се борят за развързването на ръцете си. А и за какво им е да се борят за нещо? При средна стойност от 1.7% от брутния вътрешен продукт за ЕС за разходите за вътрешен ред и сигурност, процентът в България е 2.5%. Ние сме полицейска държава и заради това няма кой да ни защити, когато ни пребиват, крадат и когато убиват наши близки!
Вина за зулумите имат и самите театрали – поради това, че търпят тяхното изкуство да се субсидира на базата на лев от продаден билет, което от години води до опошляване на сценичните изкуства. До сваляне на билото на българския театър. До танцуването на театралните мечки пред представата за масова публика като възможно най-всеядна и с възможно най-нисък вкус. В голямата си част държавните театри, основно извън София, се борят да оцелеят и поради тази методика за финансиране са принудени, дори и да не искат, да произвеждат мечкарски комедии, за да могат да си позволят да направят и нещо по-различно, което в повечето случаи е от „различното също“ (един отделен въпрос).
Очевидно маститите артисти, които са с най-силен глас, не искат да променят това, щом не са надигнали глас да го направят. Защото им е удобно салоните, в които играят като мечки, да са пълни на всяка цена, за да печелят. А покрай тях да падне някоя пара я за някой беден театър, я за някой млад артист. Мечкарският театър научи много артисти на това, че охранената мечка играе и хора, и ръченици, и кючеци, и каквото там трябва, стига да запази охраненото си състояние. А в същото време много театри се чудят как да вържат двата края и не успяват да ги вържат. Така театърът загуби мисията си да създава публика, да работи за публиката, но не като ѝ угажда, а като ѝ вдига нивото.
И ето го резултатът. Една тълпа, огромна част от която вероятно за последен път е ходила на театър, когато като ученици някоя съвестна учителка ги е завела да гледат някой спектакъл, свързан по някакъв начин с учебната прогама. Тълпа, дошла да защити нещо, което в случая няма нужда от защитаване. Тълпа, извършила зулуми поради своето невежество или не понечила да спре вандалите сред нея. Тълпа, нанесла обида на целия български театър и на всички български артисти. Тълпа, която можеше да бъде театрален зрител, стига България да провеждаше някакви културни политики. А тогава и политиката би била по-културна.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу.