Питат ме какво остава, когато светът свършва. Не мога да отговоря на този въпрос. Исторически погледнато, аз си спомням два края на света. Първо очаквахме светът да свърши с идването на новия век. Двехилядната година. Звучеше колкото огромно, толкова и страшно. Не знам чие беше пророчеството, но знам, че бъдещият край на света ме дари с поне един пердах.
Трябва да съм бил първи или втори клас, било е значи към деветдесета година. Живеех в Кюстендил в безсъзнанието, което наричаме ранна детска възраст, и тепърва започвах голямата си битка с училището. Впрочем училището щеше да направи всичко възможно да ме погребе жив и когато говоря за краищата на света, няма как да не вметна, че някои краища са изключително приятни. Краят на ученическия свят например, като изключим абитуриентския апокалипсис, разбира се.
В тази безсъзнателна детска възраст някой беше пуснал из главите ни мухата за края на света и тази муха не ни даваше мира. Ние трябваше да действаме и да спасим първо себе си, а след това и семействата си. В двора на един приятел, на внушителната възраст от десет години, ние се захванахме да майсторим космически кораб, с който планирахме да избягаме. Планът беше да модифицираме разнебитения стар трабант, който лежеше умрял в двора им. Не знам как свърши този проект, но си спомням боя, който изядох, когато се прибрах вкъщи омазан с блажната боя, с която бяхме боядисвали металните пластини – бъдещата облицовка на трабанта, чиято цел беше да запази животите ни в открития космос.
После мисълта за този край на света увяхна в главата ми и окото ми дори не мигна по време на упадъчното посрещане на новия век на някакъв пънкарски купон в хижа.
А после беше краят на света по Майския календар, когато светът трябваше да свърши такъв, какъвто е и да започне по някакъв друг начин. Не апокалипсис в истинския смисъл на думата, а началото на нещо ново, въпреки че и тогава бая хора очакваха комета да удари планетата и те да измрат до един – сред щастливите писъци от болка на тези, които все пак са познали какво ще се случи.
Тогава ходех с една нюейдж мацка, която приемаше нещата много сериозно. И пак аз го отнесох, защото бяхме тръгнали да се готвим за духовния преход на хижа „Иван Вазов“, но изключително безсъзнателната баба дъновистка, която неуспешно си играеше на хижарка на хижа „Седемте езера“, ми разката фамилията, като ни каза да минем през езерото, където наистина по принцип през зимата проправяха пътека, но сега пътека нямаше – имаше само сняг.
Тогава, съвсем близо до втория край на света, аз пропаднах до коленете в Рибното езеро, и ние така и не стигнахме до хижа „Иван Вазов“, а позорно се върнахме към хижа Скакавица, след като милата и изключително съвестна дъновистка отказа да запали печката, за да си изсуша краката, след като ме беше нахендрила в езерото и задълбочено, а предполагам и с широка усмивка, беше наблюдавала как вървим точно там, където ледът е крехък и някой със сигурност ще цопне във водата. Естествено, този някой трябваше да бъда аз.
Питат ме какво остава, когато светът свършва.
Бой и премръзнали крака.
И все пак в онези времена ние все пак имахме късмет – краищата на света бяха известни и ние ги очаквахме. Днес нямаме това щастие. Живеем в постоянния край на света, усилен от социалните мрежи и от апокалиптичния новинарски поток.
И така, какво остава, когато светът свършва?
Когато светът свършва, на мен ми остава надеждата да не стана идиот като по-голямата част от човечеството. Открай време съм посветил живота си на борбата срещу видиотяването и ще дам всичко от себе си тя да бъде успешна. Защото краищата на света са безброй и ние живеем в постоянен край. Но истинският свършек на света е, когато загубим разума си и скъсаме връзката си с реалността. Наблюдавал съм го при достатъчно хора, за да знам, че не е оферта. Ако ще мра, нека мра с акъла си. Ако ще се живее, нека не живея с мъртъв акъл в живо тяло. Или ако ще живея с мъртъв акъл, поне да падна в някоя канавка или да хвана някой оголен кабел и да се свършва.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©