Ще се намерят непрокопсаници, които ще възразят, че разточителност като тази, проявена от Красимир Хубенов в мола, е невъзможна. Те ще попитат къде отиват всички тези покупки и как едно семейство е в състояние да пазарува така разпасано и да съумява да се справя с цялата тази храна и купчините облекло, с техниката и тоновете вещи? Никой не е длъжен да употребява всичките си придобивки, защото няма висша сила, която да се извиси над него, да вдигне застрашително пръст и назидателно да опява: „Потреблявай! Потреблявай!“. Няма корем, който е способен да насмогне на апетита на – както спорно се твърди в научните среди – разумното човешко същество. А за какво му е да се насилва, когато налице е това най-висше и всевечно благо – боклукът?
Грозните и очукани метални контейнери за смет до дома на Хубенови бяха неизчерпаем извор за продоволствия за местните бедняци от Бояна, а казват, идвали и чак от „Люлин“. Бедняци винаги е имало и ще има. Те са напъплили като божи кравички не само из Бояна, а навсякъде из необятната българска земя и сякаш единствената им цел е да се плодят и множат, за да се плоди и множи бедността заедно с тях. Царство им земно!
Контейнерите на семейство Хубенови бяха редовно изпразвани от съдържанието си. Какво беше то? Сирена от четирите краища на света, пастети, хлябове, сладки, вафли, плодове и зеленчуци, без оглед на сезоните. Не бе чудно в контейнерите да се намерят череши през януари, чиято цена по всяка вероятност беше астрономическа, поне за ровещите се в контейнерите и за деветдесет и няколко процента от населението. Но освен храни, там се срещаха и планини от дрехи: костюми, ризи, рокли, къси и дълги панталони (отново без оглед на сезоните) от Лондон, Париж, Дубай, Ню Йорк, Милано, Лос Анджелис, Хонконг, Токио, Москва, Берлин, Сидни, Барселона, Сингапур, Осло, Кайро, Улан Батор и от добрата стара София. На няколко месеца в боклука попадаха предпоследни модели мобилни телефони (семейството ги сменяше като носни кърпички), а компания им правеха таблети, лаптопи и прочее джаджи. За да спестим трийсетина страници от повествованието, няма да се втурваме да изброяваме артикулите, чийто кратък живот свършваше в боклука на семейство Хубенови и които биваха възкресявани от треперещите ръце на новите си потребители.
Купувай това, което поискаш, и изхвърляй онова, което не ти е нужно. Това беше водещият принцип на семейство Хубенови и те го спазваха съвестно. Е, в действителност повече искаха, отколкото се нуждаеха, и повечето им покупки скоро се озоваваха на боклука, но бяха осъзнали, че ако гледаш нещата отвисоко, нещата също ще те гледат отвисоко. И какво са някакви си там боклуци, когато всеки ден с всички сили отстояваш начина си на живот? Техните стремления бяха именно тези – да отстояват начина си на живот докрай и от сутрин до вечер да карат другите да се пръскат от завист.
Красимир Хубенов премина с колата покрай контейнерите, в които някой пак трепетно се ровеше в търсене на съкровища. Депутатът изгледа с презрение мърлявата твар, която без никакво стеснение от пристигането на стопанина най-откровено се гмурна в боклука, вероятно ѝ беше омръзнало да рови отгоре-отгоре. Тези нещотърсачи отдавна му бяха втръснали и той обмисляше стратегии за справяне с тях. Да заключва контейнерите, да говори с боклукчиите как да се преборят с натрапниците или да се снабди с въздушна пушка и да ги опука няколко пъти, пък дано се отучат. Народният избраник нямаше нищо против народът да усвоява останките от пищния му начин на живот, но не искаше дори с бялото на очите си да докосва тоя изгладнял народ, да усеща неговото притеснение, да изпитва дискомфорт пред това зверско зрелище. Искаше боклукът му да стои там, където му е мястото, и да отпътува към бунището, без да му се налага да го вижда в нечии чужди ръце. И поне да почистваха след себе си! Около контейнера винаги беше пълна мизерия.
Красимир Хубенов вкара колата първо в двора, после в един от петте гаража. Не, няма да пилее нерви по клошарите, няма за какво, помисли си той. Точно сега всеки разход на нерви беше излишен, сблъскал се беше с по-наболели проблеми – мистериозни проблеми, които навярно никога нямаше да проумее. Надяваше се да ги забрави поне за минута. Но как да ги забрави, когато всеки път щом погледнеше отражението си, се изправяше пред онова? Не, не. Няма да мисли, няма да мисли. Ще хапне. Ще погледа телевизия. Ще се изпъне на дивана. Ще се отпусне, ще си почине.
А ако заспи? Ако заспи и в сънищата не може да се отърси от станалото? Ако го налегнат кошмари? Нищо, нищо! Случи ли се така, утре ще вземе приспивателни и ще спи като пън. Не, не. Да не мисли за утре. Да не мисли за днес. Просто да си почине.
Красимир Хубенов впрегна всичките си сили, за да укроти урагана в душата си, вдиша и издиша дълбоко десетина пъти, слезе от колата, извади част от покупките от багажника (другите щеше да вземе при втория курс или щеше да изпрати сина си, ако той си беше вкъщи). И най-сетне се прибра у дома.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа ще излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу. Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.