
Няма по-лошо нещо от надеждата, която крепи човека и блещейки се право в муцуната му, го баламосва, че и от най-бездънната пропаст ще се намери изход, че ще се намерят свестни хора (все едно такива някога са се намирали по тая пуста земя), които ще чуят, ще се притичат, ще помогнат. Ще се приближат до ръба на пропастта, ще надникнат в нея, сърцата им ще трепнат, из устните им ще се занижат утешителни слова, а после те ще изтърчат, за да донесат въже и да извадят горкия клетник от бездната, в която се е озовал. И няма да спрат да каканижат, че нещата са под контрол, че той не е виновен за сполетялото го бедствие, че всичко ще се оправи – дори когато нищо няма да се оправи.
В шеметната си кариера Красимир Хубенов се сблъскваше ежедневно с купища лъжи (с лопата да ги ринеш, а те те покриват, полепват по теб) и активно работеше с тях. Пропускаше ги да минават безнаказано през ушите си, те мило го галеха по мозъчните гънки, профучаваха край него като автомобилен състезател край катаджия на магистралата и депутатът сам се явяваше автор на пословични количества от тях. Изричаше ги, без да му трепне и средният пръст, без даже да ги регистрира, защото границата между лъжата и истината е от тънка по-тънка и често истината звучи неубедително, явява се по́ лъжа и от лъжата. С други думи, в тази материя той беше врял и кипял, или по-точно преврял и прекипял. Но въпреки внушителната си практика, Красимир Хубенов не познаваше някой или нещо, което да е по-лъжовно от надеждата: ти потъваш, дробовете ти се изпълват с вода, все повече осъзнаваш необратимостта на положението и все се надяваш, че отнякъде ще се появи сламка, за която да се изтеглиш на сушата. А появи ли се сламката, тя невъзмутимо се чупи в ръцете ти, сякаш ти казва: „Видя ли сега? Падна ми в ръчичките!“.
Ала колкото и да си наясно с истините и лъжите, с надеждите и безнадеждността, когато изпаднеш в беда, се вкопчваш в надеждата и се молиш да отървеш и тоя път безценната си кожичка. Така стана и с Красимир Хубенов, който се събуди леко схванат на дивана пред още включения телевизор, стресна се, след това се опомни и забеляза, че е завит с родопско одеяло. Заслугите бяха на сина му, който към три сутринта пропълзя до кухнята, за да върне затрупалите го чинии, чаши, лъжици, вилици и празни пластмасови опаковки. Мильо не можеше и да си помисли да остане равнодушен към бащиното тяло, което се грижеше за него, къткаше го сладко-сладко и угаждаше на капризите му. Той се спря, порадва му се за половин минута, сетне изчезна, върна се с одеялото и грижовно уви в него изнурените телеса на депутата. Детето си даваше сметка колко напрегнат е животът на това туловище, макар да не беше в състояние и най-бегло да си представи перипетиите и подводните камъни, изпълващи неговото ежедневие.
На Красимир Хубенов му стана драго от този топъл жест, подсмихна се, протегна се и погледна колко е часът. След като се увери, че времето е с него и той е във времето, депутатът се захвана да прехвърля сутрешните телевизионни блокове, спретна си тежка закуска и се зае да я унищожи. Въпреки прозевките, прекъсващи методичните му действия, той се справи със задачата с впечатляваща скорост, набута посудата в миялната, отвори лаптопа си, прегледа проправителствените медии и отдели нищожна част от вниманието си, за да се запознае със съмнителните писания на опозиционните журналя, като пуфтеше и припъшкваше.
Едно остро и пронизително изсумтяване посочи мястото, където в помията от редове и параграфи границите на добрия тон бяха до такава степен преминати, че прокуратурата трябваше играе я с пръчка, я с плесници, но винаги с радост, че обслужва властта. Проклети драскачи, каза си депутатът, не стига, че са невежи и злонамерени, ами си позволяват да нахалстват с тия отвратителни писания. Грозна работа, противна, безочлива! Къде дават така? Изсумтяването наля енергия в тялото му, Красимир Хубенов скочи на крака и излезе в двора на къщата.
Мартенското слънце пръскаше приятна топлина – нито прекалено слаба, като през същинската зима, нито прекалено силна, като през лятото. Необятното небе покриваше със синята си свобода планината и просналата се на припек София – пред неговите безкрайни простори човешкият свят, със своето желание да гради затворени пространства, изглеждаше като кибритена кутийка.
Красимир Хубенов тънеше в забрава. Вчерашните преживелици му се струваха неприятен сън, но ето че се бе събудил и светът отново му се струваше обвитит с познатата делничност и нормалност. Депутатът разтресе бузи, каза „Б-р-р-р!“ и гальовно разгледа градината си. В единия край на двора бяха напъпили кокичета, скоро щяха да се появят и лалетата, а повечето дървета бяха още зазимени. Той отиде до палмата, представи си как не след дълго ще се излежава под нея на шезлонг, попипа смокинята, която в късното лято изпълваше двора с уханието на напращелите си плодове и погали любимата си глициния. Всяка година щом тя разцъфнеше, си правеше селфи с нея, качваше снимката в социалните мрежи и наставаха едни лайкове, лайкове, лайкове. Но скоро, скоро!
Значи можеше да има безметежно щастие? Значи лошите сънища можеха да имат край и Красимир Хубенов можеше да се върне в пищната и обсипана с плодовете и зеленчуците на труда си реалност? Значи нищо, нищичко не се бе променило и си беше внушил някаква дяволия, която го беше разстроила? Но нима един ден е в състояние да развали цяла година? В тази му приповдигнатост обаче се появи фалшива нотка. Не, нещо имаше. Нещо беше не както трябва. Но кое точно? Кое? Депутатът заби очи в земята и тръпки на ужас пролазиха по гърба му. Сянката! Сянката му беше крива! Главата му беше безобразно голяма! Не! Не! Пак ли! Не! Няма ли край тази работа? Не! Не! Не!
Красимир Хубенов изцвили и стигна в тръс до огледалото в антрето – пълният задник го изгледа с все още заспалите си очички, ръгнати като кабарчета в тлъстата му повърхност. Огромните устни, образували се от двете бузи на задника, се отвориха в чудовищна прозявка. Ушичките щръкнаха като папурчета край рекичка, които се поклащат послушно пред пристъпите на вятъра. Депутатът докосна гладката повърхност на задника, ощипа се по долната буза с надеждата, че ще се събуди, но нищо подобно не се случи. Надеждата го беше излъгала.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу. Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.