Денят се точеше като дъвка, редяха се безсмислена дискусия след безсмислена дискусия, въпреки че Красимир Хубенов се стараеше заседанието да върви колкото се може по-стегнато. От опит знаеше, че позволи ли на тези, които винаги намират да кажат по нещо, да говорят прекалено дълго, а после на тях да опонират онези, които никога нямат какво да кажат, но въпреки това не спират да плещят, и не обуздае ли групите на репликиращите и дупликиращите, заседанието няма да приключи до края на месеца. На всичко отгоре тъкмо днес политикът и малоумник Върл Кожодеров, за когото Красимир Хубенов нямаше твърде високо мнение, с невиждан устрем се опитваше да прокара и защитава интересите на незначителен милионер, съвсем дребен рибок, който очевидно му беше бутнал някоя и друга стотинка. Колкото и да се стремеше да покаже на колегата си Кожодеров, че мижавият милионер не е на дневен ред и ако вземат да се занимават с дребните риби, народните избраници могат да пропилеят мандата си за нищо и никакво, Кожодеров държеше на своето и Красимир Хубенов така и не успя да парира неговите пледоарии и криволиченията на тривиалната му мисъл. Не, денят беше наистина отвратителен.
Навън сутрешното пролетно слънце беше окупирано от черни облаци. Започна да се рони рехав дъждец, което ожесточи още повече безжалостните задръствания. Народът наизвади чадъри и продължи да търчи по задачите си, а онези, които не разполагаха с чадъри, галопираха от стряха до стряха и отрупваха небето с псувни. В залата обаче беше сухо, народните избраници не ги грозеше и най-малка опасност от измокряне и те съвестно си блъскаха главите как да увеличат растежа на корупцията, как апетитите на олигарсите да бъдат задоволявани по-ефективно и как да бъдат разкарани беглите остатъци от честност, които им тровеха здравето.
Към средата на заседанието с Красимир Хубенов се случи едно произшествие, което допълнително го разстрои. Той тъкмо беше успял с цената на неимоверни усилия да вземе думата от Празен Надутов, който бълваше реки от пустословия – отплеснеше ли се и без друго отплеснатата му мисъл, настъпваше Содом и Гомор и през комисията преминаваха мексикански вълни от клюмвания, похърквания, пробуждания и подпръцквания. Празен Надутов недоволно млъкна и злобно изгледа как Красимир Хубенов отпра неповторима реч за ценностите: келепирджийството, клеветничеството, шуробаджанащината, измекярщината, подмазвачеството, продажността и сродните им добродетели. Такива речи се налагаше да произнася често, когато колегите му се разсейваха или неблагоразумно твърдяха, че имало и други ценности освен тези, които можеш да пъхнеш в джоба си или в банковата си сметка.
Към края на речта го засърбя носът, Красимир Хубенов примижа, устните на пълния задник се сгърчиха в усилие да спрат напиращата кихавица, той се взря съсредоточено в една от луминесцентните лампи, ала беше прекалено късно. Кихавицата го сграбчи в обятията си, Красимир Хубенов се наведе акробатично назад и капитулира пред нея, без да успее да си извади носната кърпа.
И пръдна.
– Наздраве! – прохъркаха депутатите.
Тялото на Красимир Хубенов се сгърчи, отпусна се за момент, после се изпъна отново.
И пръдна.
Очите на депутата се насълзиха, ръката му трескаво се пресегна към носа, подлютен от кихавицата. Народните избраници не му обърнаха никакво внимание, те се рееха из космоса на равнодушието си – до такава степен блеенето се бе превърнало в техен условен рефлекс. Красимир Хубенов погледна омърляната си ръка, на лицето му се изписа отвращение от гнусната слуз, която за негова почуда не беше с характерния за сополите зелен цвят, а биеше на кафяво. Болезнената тръпка премина по тялото му още веднъж, той се опита да се сдържи поне този път…
И пръдна.
– Наздраве де! – каза Кожодеров с мудния си и безизразен тон на ояла се свиня, чието съществуване се е свело до симулиране на дейност и перманентно дремуцане.
Красимир Хубенов благодари с пресеклив и неуверен глас, надзърна в телефона си – не защото там имаше нещо за гледане, а за да отклони вниманието на закованите в него, изпълващи го с несигурност очи. Обяви кратка почивка и понечи да изхвърчи от залата, когато Празен Надутов го хвана за ръкава и го спря.
– Да не се разболяваш, Краси? Пази се, трябваш ни здрав! Но и с това време навън…
Красимир Хубенов смотолеви нещо, огъна устните си в усмивка, затръшна вратата след себе си и се скри в тоалетната, където старателно се изми и избърса, после цели пет минути се инспектира в огледалото. Пълният задник злорадстваше като хулиган при вида на поражението, което беше нанесъл на посърналия депутат. В надменния му израз сякаш можеше да се прочете: „Я да те видя сега!“. Поне никой не беше забелязал неестественото деяние на задника – деяние, обърнало кихавицата на звучна пръдня. Когато нещастието ти е неприлично, нека поне да е тайно, успокояваше се Красимир Хубенов, но сърцето му биеше като тъпан.
Навън все така се ронеше рехав дъждец, задуха и тих вятър. На депутата му идеше да хукне бегом към колата и да се свие на шофьорската седалка като ранено животинче. Не, това преминаваше всякакви граници. И какви граници? Тук нямаше никакви граници. Животът му бе тръгнал в някаква нова, неведома посока – Красимир Хубенов се бе качил на влакчето на ужасите и бе стигнал Централна гара. И сега стои там изтъпанчен, напълно гол, но изведнъж прожекторите светват и той забелязва, че не се намира на Централна гара, а в средата на претъпкан цирк. Публиката скача по седалките, хихика злостно, сочи го с пръст и той няма как да се защити, няма къде да се скрие. Не! Не може повече така! Да го успокояват както си искат, да го увещават, че всичко е наред, че нищо не се е случило – това бяха празни приказки. Нищо не беше наред и нещо крайно неприятно му се бе случило. Смисълът обаче му убягваше, ако такъв изобщо имаше.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.