Диваците, които със старателността на зубъри повтарят, че всяко чудо е за три дни, никога не са се сблъсквали с чудеса: за тях чудото е фокус, изпълнен от панаирджийски магьосник, и те никак не могат да си представят, че в наши дни можем да се сблъскаме с тайнствен феномен, който се е промъкнал през портите на скептицизма и науката, охраняващи реалността, настанил се е в ежедневието ни и прави пакост след пакост. Свърши април, настъпи май, а при Красимир Хубенов нищо не се промени. Той се будеше сутрин и с все по-нарастващо безпокойство установяваше, че пълният задник все така окупира пространството, където трябваше да се намира неговата сияйна глава. Сънят му се развали, будуваше по цели нощи, а успееше ли да задреме, мъчеха го кошмари. Пенка спеше като заклана, издавайки протяжните, сякаш предсмъртни хрипове на хъркането си, докато той се въртеше и потеше в леглото като пиле на грил.
Отначало депутатът се залъгваше, че нечовешкото количество работа, с което беше затрупан, все ще го разсее, но колкото и да работеше, една червена лампичка мигаше в съзнанието му, а гротеската го следваше, където и да идеше. Той би дал мило и драго някой друг да забележи промяната му, за да си поговори с него, да сподели, да не се чувства така ужасно сам. Само като си спомнеше, че в първите дни възможността да бъде разобличен предизвикваше в него най-див страх… Не, не, не! Ако има нещо по-страшно от това да се превърнеш в изрод, то е да си самотен изрод. Но какво да стори? С кого да сподели? Не, няма как. Красимир Хубенов се бе опитвал да се разкрие пред роднини и приятели, но едно, че не успяваше да изкаже тегобата си членоразделно, и второ, и малкото казано беше приемано със смях и снизхождение – хората оставаха с впечатление, че говори идиотщини, защото се шегува или от преумора.
И той продължаваше да се боксира с графика си, да търчи по срещи с лица от белия и подземния свят, да държи речи на заседания и да дърпа всички конци, до които можеше да се докопа. Жънеше повсеместни триумфи както сред колегите си, така и сред избирателите; не спираха да го хвалят – колко бил работлив, колко бил чаровен, каква мъдрост се леела из устата му, как се разхубавявал с всеки изяден обяд. Подбутваха го и го питаха каква козметика използва, с какво си почиства лицето, как третира лъснатото си нула номер теме и тем подобни въпроси, които будеха искреното му недоумение. Защо му казват, че е красив? Нямат ли срам? Нима сам не вижда, че е пълен задник? Нима задникът може да се радва на толкова радушен прием, да получава похвала след похвала? Нима задникът може да бъде обаятелен?
В края на май отпразнуваха рождения ден на Мильо и у Хубенови се събраха съученици на детето, приятели на семейството, деца на политици. Гроздан Хубенов също се появи и дълго си говори с депутата. На рожденика връчиха трийсет и шест подаръка, измежду които изпъкваше дизайнерски автомобил, смесица от мерцедес, порше, тойота и жигула. Тъкмо когато Мильо взе да се вайка, че ще трябва да чака сто години, за да обязди звяра, както сам се изрази, той забеляза фалшивата книжка на предната седалка и изврещя със силата на сто маймуни. На купона дефилираха петдесет изкусителни девойки по най-фино бельо – Мильо от малък ценеше женската красота и благодарение на изтънченото си образование спазваше етикета и буташе по сутиените и бикините на красавиците едри банкноти, хилеше се, подсвиркваше с уста и ги пошляпваше по дупетата. Когато шоуто свърши, на сцената (сред бурни аплодисменти) излезе най-пищната звезда на поп фолка – Бездарна Безгласова, и запя хит след хит. Тълпата избухна и се закълчи в такт с музиката. Към средата на изпълнението певицата отправи специален поздрав към рожденика, изпя му на ухото нещо, от което той се ухили още повече. Донесоха тортата, висока четири метра и украсена с тонове сметана в цветовете на трибагреника, а след като Мильо духна свещичките, от нея изскочиха тризначки стриптийзьорки, които седнаха в скута му.
Насред всеобщото веселие Красимир Хубенов го свиваше невидима болка, усмивката му увисваше и се спихваше, той се извиняваше, отскачаше до тоалетната и се връщаше оттам още по-притеснен. Едва дочака края на празненството, за да се усамоти в леглото. Умората се стовари върху тялото му като африкански слон, слепоочията на задника пулсираха с тъпа болка и приятната тъмнина на съня мигновено обви депутата.
Ох, не! Не, не, не! Красимир Хубенов скочи в леглото, ръката му се изпружи и се вкопчи в балдахина толкова силно, че насмалко щеше да го разкъса. Нямаше какъвто и да било спомен от съня, но в него бе останало едно страшно чувство, от което му се повдигаше, натрапчиво и животинско чувство – чувството за смърт без покой. Той се опита да се отърси от неприятното преживяване, пронизало като шиш сетивата му. Стана, разтъпка се, поигра си с ключовете на лампите, взря се в Полярната звезда и се запъти към тоалетната. Облекчи се дълго и мощно, заслуша се във веселата песен на струята, поклащаше се в такт с нея и о, чудо, мракът си плю на петите, изгря лъч светлинка и в устата му се появи мелодия, която той послушно засвирука. Когато свърши, пусна водата, изми си механично ръцете и отпи две-три глътки вода, макар да не бе жаден.
От огледалото го наблюдаваше неговата скъпа, любима главичка – със сините очи, с прилежно обръснатата нула номер коса, с широките и горди устни и финия, но властен нос. Той не повярва на очите си, затвори ги, отвори ги отново, наплиска лицето си с вода, но не – пълния задник го нямаше. Беше възвърнал облика си! Съвсем се шашна, люлееше се на място като в транс, хипнотизиран от своите почти забравени черти, превърнали се в спомен от невинното му девство. Победа! И как да се похвали на някого? Кой би го разбрал? Тези неща не се казват на никого! И все пак, и все пак, и все пак…
– Да! – извика Красимир Хубенов, неговият собствен глас го стресна, той се събуди под балдахина (беше се изпотил), а радостта отстъпи място на почуда.
Кое беше истина и кое – сън? Объркването му граничеше с побъркване. Той се надигна от завивките, стъпи на земята, обу си чехлите, седна на леглото, стана и отново се затътри към банята. Какво ли щеше да види в огледалото? Не смееше да се надява, не смееше и да се колебае, за да не провали нещата. Вратата на банята беше затворена, той хвана дръжката, вкамени се за миг-два, прииска му се да се върне в леглото, да не проверява нищо, любопитството обаче нямаше да му даде мира: веднага щеше да измисли как да провери другояче.
Нямаше защо да го отлага. Да става каквото ще! И ето! От огледалото го изгледа една свинска глава с розова четина, със зурла, която душеше уплашено въздуха, с клепнали уши и очи, които не искаха повече да гледат този зъл, зъл свят. Това беше неговата глава. И най-неочаквано му се прииска на раменете му да се върне пълният задник. Въпреки десетките възражения, въпреки стотиците молби, въпреки негодуванието и отвращението, със задника поне беше свикнал. А това, това, това…
Красимир Хубенов се вторачи в Полярната звезда над балдахина, ръката му стискаше възглавницата сред омачканите чаршафи, беше се вкопчил в първото, което му бе попаднало. Не, нямаше да позволи на някакви си там сънища да му въртят номера! Депутатът изхвърча с бойна стъпка от леглото, препсува няколко пъти ядно, удари с юмрук балдахина, който се разлюля във въздуха, и влетя в банята. Сега пък изобщо нямаше глава! От пижамата му стърчеше един озадачен врат, който се въртеше насам-натам, като че търсеше главата си.
– Прасчо, събуди се! – побутна го енергично Пенка, в гласа ѝ се долавяше тревога.
– Ох, какво? – дойде на себе си Красимир Хубенов.
– Крещеше насън.
Но той даже не си направи труда да ѝ отговори, ами влетя в банята. Оттам го гледаше пълният задник и странно, този път неговото присъствие го успокои. Депутатът въздъхна щастливо. Като ще е зло, поне да е познато.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.