Докато пилотираше към центъра, Красимир Хубенов не можеше да се отърси от впечатлението, че се намира на парад, а не на обичайното шосе, задръстено от редовните идиоти, които избягват засичанията с магарешки инат, чуруликат си вежливо с останалото шофьорско войнство и плюят на правилата за движение по пътищата. Депутатът въртеше уверено масивния волан на колата с кутрето на лявата си ръка, пъчеше гърди с високо вдигнат задник и изкривеното му в усмивка лице крещеше: вижте ме, хубавичко ме вижте и мрете от яд и от завист!
Сред обзелата го еуфория обаче се открояваше едно натрапчиво болезнено прорязване. Прорязване, което вещаеше, че парадът може бързо да се обърне в поход на срама. Завистниците да го посочат с укора на показалците си, на устните им да лъсне презрително хихикане, а досега смутените шушукания да изригнат в присмехулен кикот: ето го оня, лудия.
Красимир Хубенов беше освободил сутринта си от работни ангажименти и от загриженост за своето психично здраве тайно си бе записал час при най-актуалното светило в областта на психотерапията – нещо, за което никой (дори Пенка) не подозираше. Престори се, че негов приятел се нуждае от консултация със специалиста и помоли да продиктуват номера му. Психотерапевтът беше известен с дискретността и професионализма си, при все това Красимир Хубенов нямаше как да не се зачуди каква ще е реакцията на светилото, когато един депутат му каже в очите, че е пълен задник.
Паркира автомобила си на две пресечки от кабинета, извървя останалото разстояние за 40 – 50 минути и се изправи пред триетажната къща – аристократична, от началото на ХХ век, с жълта фасада, високи тавани и нова алуминиева дограма на прозорците, – в която се помещаваха приемната, учебният център, издателството и домът на специалиста, както и редакцията на „Нашият луд“, водещото списание за психология на Балканския полуостров.
Депутатът се поколеба за миг пред звънеца с надпис:
ЛУД ПСИХОПАТОВ
После натисна бутона и не на шега се стресна от истеричния смях, който взриви пространството. Страховитият кикот сякаш принадлежеше на зъл гений от анимационен сериал, адаптиран в игрален филм от скандален скандинавски режисьор, пословичен с публичните си пристъпи на депресия. Иззад вратата се чу блъскане, нещо тежко се стовари на земята, някой гневно изврещя няколко нечленоразделни обидни фрази по свой собствен адрес, сетне се приближи с неравномерни стъпки към вратата и я отвори.
– Господин Хубенов, радвам се да ви видя. Влезте, влезте!
Ала Красимир Хубенов не беше в състояние да помръдне, защото се бе вторачил в произнеслото тези думи същество, което поради ниския си ръст го гледаше изотдолу. Да бъде наречено то „човешко“, би било проява на черно чувство за хумор, но всъщност също толкова нелепо би било то да бъде определено като „същество“ – повече му подхождаше думичката създанийце. Щедрото му окосмяване говореше, че перспективата тантурестото гномче да се превърне в топка косми с напредването на годините е в кърпа вързана. Множество антенки изпъстряха ушите му, на лицето му вместо очи бяха лепнати две копчета, косата му можеше да служи като отличен пример за прилагането на теорията на хаоса върху бозайниците, а носът му… Но какъв ти нос? Да наречем червената камба, красяща лицето му, нос, би било обида не само към човешкия род, но и към зеленчуците.
– Хайде де, какво чакате? Влезте!
Депутатът излезе от унеса си и пристъпи неуверено в къщата. Лявата стена на коридора, в който се озова, беше декорирана със снимки на женски полови органи, а дясната – с натопорчени мъжества. В дъното зееше отворена врата и Красимир Хубенов и дребното тантуресто създанийце, което сто на сто имаше топла връзка с ирландската митология, се запътиха именно натам.
Стените в кабинета на психотерапевта бяха облепени с тапети на хермафродити в стил попарт. Психопатов заразтърсва дясната ръка на Красимир Хубенов в нещо, което трябваше да представлява ръкостискане – една работна версия на ръкостискане, чието усъвършенстване би било леко като труда на щастливците, издигнали египетските пирамиди.
– Е – присви копченца създанийцето, – какво ви яде?
По план Красимир Хубенов трябваше да повдигне въпроса колкото се може по-отдалече, но в непонятен пристъп на откровеност той изцвърча:
– Аз съм пълен задник!
– Странни хора сте вие, политиците! – ако говореха по телефона, Красимир Хубенов вероятно би си помислил, че Психопатов му се присмива, но в копчетата на гномчето проблясна загриженост. – И защо сте се притеснили, че сте пълен задник?
– Ами… Струва ми се… Така де… Не е ли неестествено?…
– Ха! – възкликна създанийцето. – Тъкмо обратното! Хората като вас, имам предвид политиците, са пълни задници и в това няма нищо противоестествено. Противоестественото е друго и виж, тук вече имате сериозен проблем.
– Какъв? – втрещи се Красимир Хубенов.
– Вие отричате, ха-ха, че сте задник, ха-ха. А това не е здравословно.
– Защо?
Психопатов посочи на депутата ниско бяло кресло на червени кървави петна.
– Настанете се удобно! Отпуснете се. И не се бойте! Вие не сте извънреден случай. Вашият проблем идва от масовата зараза на деня, от нашето проклятие, нашата чума – неувереността, която рано или късно атакува организма на съвременния човек. Вие просто сте поредният съмняващ се задник, който отказва да приеме, че е задник.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.