– Вижте, аз не исках да… – смотолеви дядката. – Не можем ли да се разберем по човешки?
– Това и смятам да направя! – изчурулика Красимир Хубенов, докато го извличаше от колата.
И го чукна по главата.
Краката на дядката се подкосиха, но депутатът не му позволи да се свлече на земята и гальовно го прегърна с ръка. За жалост така Красимир Хубенов затрудняваше движенията си и намаляваше силата на ударите си. От друга страна, помисли си той, да не съм тръгнал да сурвакам някой здравеняк – кокалите на тоя дъртак сто на сто са трошливи като сухари. Да, колкото и да бе тъжно, колкото и да му бе несвойствено, трябваше да замахва внимателно. Балканите може и да бяха рай, ала прогнилите институции на Запада така можеха да те очернят с дяволиите си и да те завъртят из кръговете на земния ад, все едно си не обезкосмена маймуна с повечко акъл, ами топче във флипер.
– Но вие не разбирате – едва продума дядката.
– Напротив, напротив. Аз всичко разбирам. Ти нищо не разбираш, проклетио! – изчурулика още веднъж Красимир Хубенов.
И го чукна по главата.
Младенецът се разпищя, операторите насочиха вяло камерите си към него за няколко секунди, заснеха личицето му в едър план и се върнаха на главното действие, в което депутатът отхлаби прегръдката, дядката се строполи на земята и се сви.
– Не е хубаво това, дето го правиш, дядка. Караш скапаната си антична таратайка, пречиш на нормалните шофьори, че и се държиш цинично, подло, низко! – назидателно рече Красимир Хубенов. – Хайде, за държанието си можеш и да имаш извинителни причини. Да не ти е ден и така нататък, и така нататък. Но за таратайката извинение няма и не може да има. Че как да поддържаме пътищата с наглеци като теб, дето се влачат по тях с архаичните си бракми? Селяни и граждани – всички трябва дружно да бутаме икономиката на тая държава! И как да стане тая работа, като цял живот караш тая бракма? Ще се научиш да си сменяш колата на две-три години като нормалните хора и няма да ми караш бавно, чуваш ли?
Само че дядката все така целуваше земята, а от устата му не излизаше и гък.
– Ти мене чуваш ли ме бе? Няма да ми мълчиш, че като те подхвана, ще видиш… ще видиш… каквото ще видиш!
На местоизстъплението бе дошъл ред за героичните снимки. Депутатът стисна по-здраво бухалката, вирна задник, изпъчи се пред обективите и заби очи в полазилите небето облаци. Заглавните страници на вестниците и сайтовете в кърпа му бяха вързани. Кой знае какво щяха да измислят този път в проправителствения „Юнак“, който сипеше благовония по властта и смрад върху неудобните, когато, разбира се, не му беше наредено неудобните да станат удобни. И невръстните хлапета днес знаят, че безплатна медия няма, „Юнак“ получаваше солидно финансиране от правителството, а още по-сладко бе, че парите идваха от Европа.
– Леле, как ме изнервяш. Кажи нещо бе, дядка!
– Този побой… нямаше да се случи… навремето… – изгъгна дядката.
– Навремето ли?!!! – кипна Красимир Хубенов, който не проумяваше защо дъртаците все се осланят на миналото и не са в състояние да разберат, че най-велико е бъдещето, чиято основна съставна част е настоящето. – Ей сега ще ти дам едно навремето!
И чукна дядката още няколко пъти с бухалката, като този път ударите се разляха щедро по цялото му тяло.
Операторите и фотографите запечатаха подвига на депутата, репортерите му зададоха купчина правилни въпроси, на които той отвърна с правилни отговори. Обикновените минувачи, привлечени от тарапаната, му искаха автографи, а младенецът все тъй плачеше. Красимир Хубенов се надвеси над него и го гушна.
– Не плачи, миличко, ти не си виновно, защото никой не може да отговаря за простотиите на роднините си. По-скоро се измъкни от лапите на семейството си, образовай се, изучи истинския живот и нищо чудно един ден да си на моето място, да караш новото си златно бижу и да се разправяш с някой идиот като твоя дядка. Сега не му мисли толкова, плачеш от срам, не се залъгвай, че плачеш от нещо друго. Пък от срам полза няма. Хайде – по живо, по здраво!
Младенецът ревна още по-силно, но камерите и фотоапаратите вече галопираха редом с депутата, който бутна бухалката в багажника, отвори вратата на автомобила и се обърна към журналистите. Трима очевидци се заклеха, че докато траела речта му, сияйна бяла лястовица увиснала над главата му и щом речта му свършила, тя се скрила в небесата. Медиите мигом се влюбиха в тази история – и какво като нямаше снимки, какво като нямаше видеоматериали, какво като липсваха каквито и да било доказателства: не си ли заслужаваше да проявиш капчица вяра в безбожността, която ни обгражда. И не след дълго всеки българин беше чувал за бялата лястовица.
– Искаме да се съобразяват с нас, а не се съобразяваме с другите. Искаме да живеем в законна държава, а не спазваме правилата за движение по пътищата. Искаме да живеем в нормална държава, а караме ненормални бракми. Не можем да мълчим пред невежеството, пред лентяйството, пред хулиганите, които рушат родината ни. Първо издърпайте ушите на хулигана в себе си, после зашлевете хулигана пред вас. Стига! Живеем в страна на мрънкачи. Оплакваме се, че демокрацията ни не работи, а ние не работим за демокрацията си. Завиждаме на другите, одумваме успеха на другите, окалваме другите, докато се валяме в калта на невежеството си. И защо? Защото ни мързи и мрънкаме. Колко е лесно да наблюдаваш и колко трудно – да създаваш! Ние трябва да превърнем наблюдателите в създатели. Преход, казвате, колко години, колко десетилетия все преход, та преход – край няма. Но какъв край искате, като не сте извършили вътрешния си, личния си преход? Какво ново начало искате, щом не сте постигали своето ново начало? Какво се гледате едни други в очите, в ръцете, в джобовете, като не искате да погледнете в себе си? Стига, край! Да вземем в ръце съдбата си. Да отвоюваме родината от собственото си лентяйство. Свещеният ни дълг повелява, че всички ние сме пазители на българщината. И аз ви казвам, щом един обикновен депутат не замълча, а изпълни своя дълг, значи всеки може! Нека пазим демокрацията, защото демокрацията е най-голямата ни ценност. Защото демокрацията е хлябът, който ядем, водата, с която напояваме жадните си гърла. Защото демокрацията е въздухът, който дишаме. Защото без демокрация ние ще се задушим. На работа, на работа, на работа! Да живее България!
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.