– Браво, Краси, браво! – Десен Леваков тупаше депутата по темето. – С хора кат тебе гъз гащи не затрива. Секи може да се осере, ма партията не е за наклепване, помни, Краси. Партията е по-важна от ваште дупѐта. Аз съм партията. И кат некой от вас се издъни, на лицето ми кендза. Ма ти така убаво ни подми, че евала ти правим, бате!
И едрият грубиян с обратна захапка и мургава, обръсната нула номер глава, когото бихме могли да определим единствено като ръб, продължи да тупа Красимир Хубенов по темето. В младостта си Десен Леваков беше тренирал айкидо и зрителите на телевизора неведнъж бяха зървали поредното доказателство за таланта на премиера си – шампионската купа от врачанско състезание за професионалисти. Открито се шушукаше, че тя е купена, макар това да не можеше да се провери, защото архивите на първенството като по чудо бяха изчезнали. Дори в онези времена тялото на бъдещия вожд далеч не мязаше на фиданка, а по-скоро на десетгодишно дъбче, което, твърдеше той, се дължало на едрите му кокалякища. С годините брезичката бе израснала в Заградския чинар и Десен Леваков водеше безкрайни сражения с наднорменото си тегло. Варварски и брутални сражения, в които устата му юнашка проклинаше цялата хранително-вкусова вселена. Не можеше да се отрече обаче, че беше последователен и не се бе отказал от заниманията си с японските бойни изкуства, просто беше пренасочил усилията си от айкидото към сумото, иначе жънеше триумф след триумф като баскетболист от ветеранска класа.
– Партията, Хубенов, много цени усилията ти – побърза да се включи Дълбок Бръкнивджобов.
Вторият в партията отговаряше на определението „молив човек без брада“. Гумата на молива се падаше косата му, а прибереше ли ръце към торса си и събереше ли крака, получаваше се почти съвършено прав цилиндър. Единственото, което не бе право у него, бе мисълта му – той бе учудващо изобретателен, що се отнасяше до интересите на партията и на алчната си личност. Личност с непостоянно чувство за хумор, както се шегуваше със себе си, без да предизвика ничий смях, с изключение на своя собствен. Изненадващо за мнозина, той отказа поста на вицепремиер, за да се занимава с партийните дела. Партийните дейци по-трудно изгърмяваха като бушони, а за него от първостепенно значение беше да не бъде изритан от трапезата на политиката.
– Държим на ударни кадри като теб – подхвана отново Бръкнивджобов. – Кадри, които действат, без да се страхуват, когато се наложи. Партията се нуждае от герои, не от зяпачи.
– Ма как го намаризи оня дедич – като в унес рече Десен Леваков.
Него не го биваше кой знае колко в мисленето, или по-точно казано пипето му сечеше като масло, което се опитва да среже нож. Интересно, но тъкмо това го правеше идеален за лидер на Партията на обединените популисти, правеше го и най-успешният премиер в най-новата история на България – който много мисли, малко върши, а работата на Десен Леваков беше да върши. Понякога първосигналните му изказвания му излизаха солено, но той обичаше да повтаря, че кисело зеле без сол не се прави. А и на кой балък би могло да му хрумне, че тези, които много му мислят, са най-подходящи за управници? Държава, попаднала под властта на философи, би изглеждала като еднокрак слон със стойката и оперението на фламинго, смелото сърце на заек, пойния глас на глиган и горещата кръв на змия – хубава работа, но маймунска.
– Аз просто си свърших работата – заскромничи Красимир Хубенов, – на мое място всеки би направил същото.
Десен Леваков и Дълбок Бръкнивджобов се разкискаха така експлозивно, че изпръскаха лицето на Красимир Хубенов с лигите си. Депутатът стоически зачака дискретен момент, за да забърше муцуната си.
– Всеки, всеки! – тресеше се Бръкнивджобов. – Не, не. Ти ме… Всеки! Разцепи ме. Ти ме разцепи!
– Нема спирка, нема кирка тоя Краси! – биеше с юмрук по бюрото си Десен Леваков.
Красимир Хубенов разбираше причината за веселието. Извън хората на ръководни позиции и някои изключения, които не доказваха нищо, партията беше задръстена от идиоти, затова водещият принцип беше нагоре да се бутат полуидиотите. Оправните идиоти също не бяха за подценяване, но те бяха и опасни, понеже винаги съществуваше рискът да се вземат насериозно и да оклепат положението с някоя некоординирана с ръководството самоинициатива. Уважавана порода представляваха и безобидните идиоти – перфектни чиновници, изпълняващи всичко, което партията им спуснеше, без да задават въпроси. Дори да се оплетяха в лабиринтите от наредби и проектонаредби, постановления и проектопостановления, стратегии и проектостратегии, рожба на нечий смъртно болен мозък нагоре по веригата, те някак успяваха да изпълнят възложените им задачи.
Освен тях имаше още малоумници, тиквеници, тъпанари, диванета, кютюци, кретени и дураци. Най-много бяха обикновените празноглавци, които изпълваха до пръсване безбройните кабинети на администрацията, трополяха по бюрата си и се тръшкаха като дечица, когато не успееха да постигнат своето, тоест през повечето дни от нацупения си живот.
От дъжд на вятър в политиката се хвърляха и умниците, но те бяха обречени на изолация и се задържаха за кратко – просто не съумяваха да се впишат сред народните избраници, чиято изконна цел беше да смогват (с цената на многобройни жертви) да заделят мижави средства за добруването на страната, цепейки стотинката на двайсет и две, докато отклоняват основния капитал за собственото си добруване. Умниците не само не съумяваха да се впишат, те бяха дотолкова чужди на политиката, че попаднеха ли в нея, попадаха в кошмар, от който можеха да се измъкнат само ако развееха белия флаг и си плюеха на петите от каквато и да било обществена дейност, а най-добре и от държавата.
С какво се отличаваше Десен Леваков от тези орди? Той не беше нито идиот, нито тъпанар, нито диване, нито – не дай боже! – умник. Не принадлежеше към нито една от категориите и приличаше на човек от народа, попаднал случайно в палатите на политиката, даже не гражданин, по-скоро селянин, и това обясняваше успеха му.
– Требе да си капнàл, бате – каза Десен Леваков, – да разпускаме седянката, а? Нема да те съсипваме с некво заседание, я!
– Но хората са се събрали, чакат – почука по ръчния си часовник Дълбок Бръкнивджобов.
Той не можеше да държи ръцете си мирно, те кръстосваха пространството около него, сякаш го бяха нападнали мухи и енергично махаше, за да ги пропъди, или изнасяше презентация, защото не спираше да сочи с пръст ту тук, ту там, както и да прави кръгообразни движения с рамене и да върти китки по най-причудливи начини.
– Хората висят в проклетата зала от час и половина. Други, жална им майка, още пътуват насам. Ако Краси е изморен, да се прибира, ще минем и без него.
Ще минат без мене, да бе, само през гъза ми, помисли си Красимир Хубенов, стресна се и се поправи: само през трупа ми.
– Не съм изморен, Бръкнивджобов, благодаря за загрижеността, обаче ще дойда. В чудесна форма съм.
– С тая физзарядка. Прас, прас, ха-ха! И ти си един тупàн за чудо и приказ! – прихна пак Десен Леваков.
– Което си е така… – съгласи се Красимир Хубенов.
– Какво да кажа на останалите? – попита изпълнително Бръкнивджобов.
– Кво да кажеш? Кво да кажеш? Бе тия телевизия не гледат ли бе? Не разбраха ли те кво щеше да стане, кви проблеми щеше да си има партията, да не беше Краси? Деба и простият народ, деба! – ядоса се не на шега Десен Леваков. – Що и аз се занимавам с глупости? Що не си идем на село? Ша си копам и къв кеф ша ми е? Ша ме вземат за мезе некви кухи пърленки!
Десен Леваков от никого не търпеше възражения, с никого не се съобразяваше, винаги ставаше неговото и само неговото, защото неговото беше правилно, другото беше вредно и не можеше да му се дава път. За последните двайсетина години, откакто беше лидер на Партията на обединените популисти, в него се бе затвърдило убеждението, че той е партията и без него тя ще се разпердушини.
И как иначе? Лично беше бил чимбери на кметовете на областните градове в цяла България. Играеше в баскетболния отбор на Пернишките катерици и беше успял да отбележи 237 точки за един мач. Колекцията му от фикуси беше една от най-богатите в страната на розите. Ами международните отношения? Кой световен премиер би могъл да се похвали, че е победил лидерите на повече от десет европейски държави на тенис на маса? Ами гостуването на папата, на когото беше поднесъл от лично приготвената си царска туршия с мед от забранената зона на АЕЦ Козлодуй, който караше карфиола да фосфоресцира в необятните зимни нощи.
Хванеха ли го бесовете, клетниците около него бленуваха я за бесило, я за гилотина, я за бръснач, я за влак, с чиято помощ да сложат край на дните си.
Красимир Хубенов обаче знаеше какво да каже и какво да премълчи, кога да потупа Десен Леваков със съчувствие по рамото и кога в никакъв случай да не осъществява физически допир с него, кога да вие в хор с него и кога да изджафка в несъгласие с някое негово твърдение. Депутатът видя накъде духа вятърът, повъртя опашка, Десен Леваков тутакси се разведри и го потупа мило по главата.
– Хайде – каза Дълбок Бръкнивджобов, – да вървим.
И потеглиха.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.