Стените във фоайето на централата на Партията на обединените популисти бяха претрупани с портрети на популярни нововъзрожденци – здрави момчета с къси подстрижки, в чиито очи се четеше, че умниците са хлебарки и могат да бъдат размазани с едно движение на ръката. Политиците наричаха помежду си 90-те години на миналия век Новото възраждане, нали ако някой бе построил съвременна България, това бяха именно момчетата с къси подстрижки. Падналото иго на стария тоталитарен строй доведе със себе си еуфоричната разюзданост на Освобождението, едно десетилетие на глад и ситост, на счупени кости и мускулести крайници, на отчаяние и оптимизъм; десетилетие, в което малцината, усетили накъде духа вятърът, си бяха оправили живота. Междувременно животът беше оправил всички останали.
Красимир Хубенов се изправи пред прозореца. Навън скоро щеше да настъпи прохладна майска вечер, да удари часът за вечеря и той си представи как премлясква вкусотии със съпругата и чедото си на двора. По люлеещите се клони на дърветата се досети, че навън вее ветрец. Ето, природата хич не я е еня за човешките страсти и скандали. Нейната единствена отговорност, помисли си той, е да стои там, по широкия свят, и да вилнее, а на хората им е писано да гонят своите цели и да трупат пари, докато могат, за да ги пилеят, когато им скимне.
Депутатът погледна телефона си с известна погнуса – ама наистина колко стар модел – и набра Пенка. Тя му вдигна след пет позвънявания.
– Как си Прасчо? Ох, да знаеш как се притесних! – изстреля думите си като пуканки тя. – Чак сега разбрах, даваха те по новините. Бях в среща. И никой да не ми каже! Ужасни, ужасни хора – свине! Траят си, подхилкват се, аз се чудя какво има. А то…
– Няма страшно, Козичке. Добре съм.
– Терорист такъв. Тази пенсия. Престъпник, перверзник! Да ти се нахвърля така! И кой го е пуснал да върлува по улиците? Няма ли полицаи в тая страна, нали им вдигнахте бюджета? Да свършат и те малко работа – лентяи с лентяи! Да оставят някакви пенсии да рушат обществения ред. И викат, карал бавно, много бавно – охлюв с охлюв! Че какво им пречи да ги спират: бам, я вземи тия амфетамини в багажника и директно в пандиза. Или нещо друго, няма значение какво. Ох, Прасчо, така се радвам, че си се отървал. Така се уплаших.
– Нали ги знаеш ченгетата, Козичке. Лениво племе. Обикалят по паркове, висят си по колите, пушат, блъскат се с кафета. Работата им е да повтарят, че нищо не могат да направят. А искали, колко искали. Би ми се искало, вика ченгето, да можех да съм направил нещо, но обстоятелствата, вика, никога не биха ми позволили дори да си помисля, че бих могъл да направя нещо. И те гледа нагло, чака да му бутнеш рушвет – не че рушветът ще помогне с нещо, с него можеш да си купиш само илюзията, че тия мързеливци правят нещо. Но пък колко чевръсто обръщат палачинката, като видят депутатската карта. Неприятното е, че докато те си чоплят носовете, някакви пенсии те засичат, заплашват те. Но не можем без полиция.
– Защо?
– Защото сме държава.
– Че каква държава сме ние?
– Държава… по документи.
– То и аз по документи съм с пет дипломи, но не претендирам, че съм държава – опита се да се пошегува Пенка. – Прасчо, остави ги държавите. Успя ли да те нарани тоя екстремист? Само да те е… Ще го намеря и ще му… Ще го… Ох…
– Мислиш ли, че бих му позволил, а? С пръст не ме пипна. Само да се беше опитал!
– И го обезвреди съвсем сам?
– Ти си забравила… – прошепна с укор Красимир Хубенов.
– Нищо не съм забравила, но тогава беше млад, имаше повече сили. Нали виждам, тази работа те съсипва!
– Козичке, хиляди пъти сме го водили тоя разговор. Че не съм първа младост, не съм. Ама и дъртак не съм. Как да се откажа от работата? Никога не съм искал друго, винаги съм се стремял да бъда… това, което съм. Не виждам как мога да стана нещо друго. Не виждам и не искам.
– Но ти не можеш да се видиш отстрани.
– Аз да съм те молил да се откажеш от твоята работа?
– Не.
– Тогава ти остави моята.
Отвън се сблъскаха две коли, шофьорите тръгнаха един към друг с яростта на побеснели маймуни. Те си врякаха, повъртяха се един около друг, огледаха се внимателно, изглежда пресмятаха силите си и изчисляваха какви са шансовете им за успех. Накрая се сбиха. Хубавото е, каза си депутатът, докато наблюдаваше как се въргалят и си скубят косите, че поне ще забършат уличното платно от разпилелите се от катастрофата стъкълца.
– Дано го затворят тоя изверг! Ти си о̀правен, Прасчо, но ако тоя беше скочил на някой друг…
– Другите да му мислят! – отсъди Красимир Хубенов. – Всеки да се оправя сам. Пък дали ще го затворят, няма какво да го мислим. Изкуфелият дъртак вече не е наш проблем, той е проблем на системата и колкото по-скоро го забравим, толкова по-скоро… ще го забравим. А системата: системата е таратайка.
– Таратайка, таратайка, ама наша. С колегите ти давате всичко от себе си, толкова се гордея с теб!
– Как е Мильо?
– Как да е? И той ужасно се притесни.
– Милото детенце.
– Искаше да ти се обади, обаче нали разбира колко тегавини са ти се струпали на главата, сърце не му дава да те тормози. И той те щади.
– Браво, браво! Добро момче, добро момче.
Пенка възвърна самообладание и гласът ѝ се превърна в надуваем дюшек, който се носи върху гладката повърхност на морето.
– Мильо каза да те подсетя да му оставиш пари.
– Нали оня ден му дадох джобните, за какво са му още?
– За контролното.
– Какво контролно?
– По математика. Хиляда за шестица. Три и петстотин за шестица и петици на останалите ученици в класа.
Родителите всячески се стараеха Мильо от малък да познава живота и го бяха записали в обикновено училище, а не в някоя елитна частна гимназия, където трудно би могъл да проумее, че е по-особен, че е привилегирован, че за него правилата са като игра на има-няма. По настояване на Хубенови Мильо не зубреше учебния материал заедно с връстниците си, тъй като образованието на никого не било помогнало и не можело да те подготви за реалността. Каквото и да твърдели злите езици, малцина от училите били сполучили – това били стари градски песни. Детето самò сключи сделка с преподавателите си и им плащаше за отлични оценки, а при необходимост им бутваше повечко рушвет, за да изпъкне сред съучениците си.
– Месец май е – досети се Красимир Хубенов, – краят на учебната година наближава. Значи ще платим и за петиците.
– Той много ще се зарадва, Прасчо.
– Какво ти се иска, Прасчо?
– Да вечеряме на двора.
– Откога не сме го правили! Веднага слагам масата. Кога се прибираш?
– Като свърши събранието.
– Как върви?
– Лудница виждала ли си?
– Не.
– По-лошо е – оплака се депутатът, – но поне е смешно и не тежи чак толкова.
– Защо не се прибра директно вкъщи? Нищо няма да стане, ако пропуснеш едно събрание. Особено след стреса, който си преживял.
– И да губя позиции? Изключено!
– Ти си преценяш. Да ти спретна ли нещо пò така?
– Торта.
– Каква торта?
– Знаеш.
– Кажи го!
– Няма да го кажа!
– Кажи го де!
– Няма.
– Ох бе, как може да си такъв?
– Добре, добре. Торта от кебапчета.
– Любимата ти. Имаш я. Още нещо?
– А печена пуйка може ли?
– Може, може.
– А салата от чери домати, лук, чесън, боб, бекон, шунка, синьо сирене, луканка и гъши пастет може ли?
– За тебе всичко може!
Двамата уточниха още някои кулинарни подробности от вечерното меню: хайвера, пърленките, агнешкото, пъдпъдъчите яйца и т.н., и т.н.
– А свинска пържола може ли?
– Нали помага за нервната система! Как да не може?
Красимир Хубенов благодари на Пенка и затвори. Чукундурите на улицата бяха завършили боя наравно и стояха, раздърпани и засрамени, пред шишкав катаджия, който преглеждаше документите им. На биткаджиите дори не им хрумна да му дадат някой лев.
– Балъци! – изгрухтя Красимир Хубенов.
Депутатът се прекръсти. Съмняваше се, че шефът горе, на небето – стига да съществуваше де – можеше да го спаси от цирка, на който щеше да стане свидетел, от некомпетентността, с която щеше да бъде принуден да дели един кабинет до края на заседанието, но пред лицето на предстоящия ужас бе готов да изпробва всякакви средства за спасение, дори молитвата на неверника.
– Моля те – изви глас към синевата, захлупваща модерните стъклени пристройки, прилепени до олющените стари сгради в района на партийната централа, – нека е кратко и безболезнено, други искания нямам.
Красимир Хубенов пристъпи боязливо към вратата. Зад нея лудницата продължаваше с пълна сила: там се препираха, ласкаеха, джафкаха. Намести си вратовръзката, сложи приветлива физиономия на лицето си и прекрачи в детската градина за видиотени възрастни.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.