Срещите на Партията на обединените популисти бяха нещо средно между цирк и старогръцка трагедия и днешната напълно се вписваше в този дух на истерична нелепост – с крякащите гласчета, с ученическите боричкания, с богатата гама от отегчени физиономии, които посрещнаха Красимир Хубенов, Десен Леваков и Бръкнивджобов. В очите на чакащите се четеше укорителното: „Защо?“. Защо ни разбихте графиците? Защо изобщо трябва да се виждаме? Не можем ли да управляваме дистанционно? Все едно и най-големите балъци (тук трябва да подчертаем присъствието на Будалалов и на една негова сродна душа) не знаеха, че партийните срещи са прах в очите и на тях не се вземат съществени решения, тъй като курсът на партията беше изцяло в ръцете на Десен Леваков.
– Ние сме демократи – казваше вождът – и требе да гласуваме вътрешнопартийно. Вие мене чувате ли ме бе? Гласувайте „за“ бе, мухльовци заспали! – Или пък казваше: – Аре дайте по едно „против“, деба и цървулите, деба. – А понякога казваше и: – Ей ся кой не се е въздържал, той е олетял.
И те гласуваха, макар да не намираха смисъл в това.
Укорът на чакащите бе примесен с характерната за подобни срещи всеобща мудност и докато повечето членове на партията удържаха очите си отворени с железните крикове на волята си, двама народни избраници откровено похъркваха. Но кой можеше да ги вини? Не беше ли в реда на нещата мъчениците, разкъсващи се между личните облаги и привидното управление на тази неуправляема страна, да се отпуснат за няколко минути? И как да не им простим, че чоплеха ушите си и експериментираха колко пъти могат да се прозинат за една минута, че се приспиваха с клюки и си цъкаха на телефоните?
Мижава компенсация за неудобствата им се явяваше трапезата с храна и алкохол. Стигнеше ли се до ядене и пиене, политиците си сипваха догоре, така ги бяха научили родителите им, държавата, партията. Някои от тях вече сериозно се бяха зачервили, а най-опиянен бе Голям Простаков – при цялата условност на тази титла, защото, както вече споменахме, това бе перманентното му състояние.
– Ах, как се радвам, че сте тук! – посрещна триото той. – Аз много ви уважавам. Искам да го знаете и в нито един момент да не го забравяте, понеже всичко се крепи на уважението. Да ви налея по нещо?
Светата политическа троица любезно отклони поканата му и нападна храната, а Велик Подмазвачев, партиец, заел наскоро позицията на първа резерва в йерархията на партията, приветства пристигналите с песен, в която на фона на енергични ритми млада девойка разказваше как е открила любовта в лицето на наперен собственик на петдесет и три автомобила, двайсет и един апартамента, две корпорации със сто седемдесет и девет дъщерни компании, осем извънбрачни деца и наднормено тегло от сто и петдесет килограма.
– Класика, бате, класика – зацъка с език Десен Леваков.
Лицето на Велик Подмазвачев се разцепи в усмивка, все едно някой изряза в него резен диня. Гърбът му бе превит като дръжка на бастун, на върха на дръжката се намираше топката на главата му, чиято лицева част гледаше навън, така че първата резерва на партията винаги гледаше колегите си изотдолу.
– Специално за тебе! Знам, че ти е от любимите парчета – сръчно се изчерви той.
– Страхотно шоу направи. Браво, пич! – каза Славен Хвалипръцков на Красимир Хубенов. – Чиста работа, чисто медийно отразяване. Работа на истински поет. Изпъчени гърдички сто саби секат.
– Благодаря – смути се депутатът.
Не че не обичаше да го хвалят, тъкмо обратното, но отношенията му с Хвалипръцков (интелектуалец без какъвто и да било интелект, икономист и противник на икономиките, особено на родната, финансист без портмоне и с десетки сметки, избягващ да плаща своите, но усвояващ чуждите данъци, собственик на две издателства и бутиково списание, освен това и застаряващо конте, известно надлъж и нашир с екстравагантните си фракове и боксерки) бяха противоречиви – двамата ту си говореха, ту си скърцаха със зъби, ту бяха последни приятели, ту първи врагове. Наскоро бяха влезли в ожесточен спор покрай плановете за строеж на атомна електроцентрала в центъра на София. Хвалипръцков гръмко мърмореше под магистрали и над магистрали, че търпимостта на народа напоследък е била подложена на изпитания и най-правилно било да поизчакат. Красимир Хубенов, напротив, смяташе, че народът толкова е търпял и е развил такава държеливост, та как ли пък нямало да го подкокоросат с работни места, ваучери за храна и тем подобни глупости. Още повече че атомът бил мирен, пък колкото до ядрената заплаха, този народ бил неизтребим като хлебарките, и нещо повече: народът осъзнавал, че е неизтребим като хлебарките. От изказванията на Хвалипръцков излизаше едва ли не, че народът има право на глас. Обратно на него, Красимир Хубенов с цялото си сърце вярваше, че народът такова право няма, като изключим най-ефимерния, най-тежкия и сладък глас – този на избори.
– Ще чакаме ли другите? – попита Дълбок Бръкнивджобов.
– Що да чакаме некви келеши, дет не могат да се ориентират кога требе да са тука и кога – по кафенетата и кабинетите? Почваме, па който не дошъл, не дошъл – отсече Десен Леваков. – Черни точки нема да пишем, да не сме в детската, я! Некое ухо можем да скъсам, ма ей така, на майтап, ха-ха. Кво имаме днеска, Бръкнивджобов?
– Да ги нямаме такива – зейна Бръкнивджобов, – аз не отговарям за дневния ред.
– Ми кой отговаря за дневния ред бе, бате?
– Кой отговаря за дневния ред? – повтори Дълбок Бръкнивджобов.
– Ма ти немаш ли идея кой отговаря за дневния ред бе? – сопна се Десен Леваков.
– Големи хора сме, всеки трябва да си знае отговорностите.
– Кой отговаря за дневния ред? – включи се Красимир Хубенов.
Голям Простаков надигна пълната си догоре чаша с водка:
– Наздраве за дневния ред!
– Наздраве за дневния ред – ревнаха няколко народни избраници, които сериозно се опитваха да достигнат опиянението на Простаков, една предварително загубена кауза.
– Ша ви дам едно наздраве! Казвайте кой?
– Кой какво? – поинтересува се Хвалипръцков, който се беше заговорил с Подмазвачев.
– Оня бе! Чичака с аудито, нали ти казвам! – изшътка Подмазвачев.
Богат Разсипников, който досега дремеше тихо-тихо в един ъгъл, надигна глава в неравна битка със законите на гравитацията. Под очите му се бяха разстлали такива сенки, че част от присъстващите се питаха дали детето на шофьора му не го е издебнало при някое по-раншно заспиване в мерцедеса и не е изрисувало тлъстите му торбички с флумастер.
– Аз гласувам „за“! – каза той.
– Така ли? – скокна Дебелокожов, бивш служител на полицията, бивш директор на Правителствена болница и настоящ министър на околната среда и водите, като прекъсна артистичното си занятие, той чоплеше едно дръвце с длето, или по-точно дялкаше лула, въпреки че изпитваше отвращение от тютюна. – Тогава аз гласувам „против“!
Плешивият Дебелокожов самият беше издялан, само че от камък – с извънгабаритната си брадичка, създаваща усещането, че на врата си носи една гигантска брадичка, в която някак между другото са вградени и други човешки черти, а именно едни вечно сбърчени вежди и едни много видели, много чули и много препатили нос и уши на боксьор. Той обожаваше да гласува „против“, когато някой гласува „за“, и „за“, когато някой гласува „против“.
– Мен ме бройте въздържал се – промърмори дрезгаво Фалшив Искренов иззад вестник „Юнак“, в него четеше дълбокомислена статия за икономиката на България, на която целият свят завиждал. Чертите на този дребосък се губеха безследно в естествената червенина на тялото му, с цвета на червено цвекло.
– Не ти ли писна да се въздържаш бе, Чукундурчо? – обади се Дебелокожов.
Преди няколко години трима партийни родолюбци, докато играеха на възрожденски скрабъл, за да попълнят речника си с автентични думи, откриха, че чукундур значи червено цвекло. Веднага взеха Искренов на подбив, а когато той се сопна, понеже да го наричат чукундур било твърде грубо, те му лепнаха прякора Чукундурчо.
– Не ти ли писна да правиш напук? – попита Фалшив Искренов.
– Аз гласувам „за“! – прозя се Богат Разсипников.
– Какъв е тоя цирк? – възмути се Бръкнивджобов.
– Ша ви плескам по дупѐтата! Нема да ме нервите, ей! Малко ли грижи са ми на тиквата, че и партийната дисциплина да я мислим, деба! – разтресе сланините си от бяс Десен Леваков.
Голям Простаков се кандилкаше и аха да падне, се подпря на Хвалипръцков.
– Да не съм ти лична облегалка бе, Простаков? – сопна му се Хвалипръцков и с пръст върна на носа си своите очила, които бяха тръгнали да се изхлузват, очила с черни рамки на бели салфетки.
– Ти, както знаем, уважаеми приятелю – отвърна му Простаков, без да се засегне, – си преди всичко останало син на баща си, нека дълго свети маслото на светлата му памет. Какъв творец, каква душа! Какъв баща на сина си! Сещате ли се – обърна се към другите той – за оная картина на отчаяния Дедал в раздрънкан „Икарус“? (Как ми липсват тия автобуси, трябва да ги върнем в градския транспорт, хората го заслужават, заслужават го, казвам ви, че го заслужават.) Големият майстор се прибира към своето ателие от погребението на сина си, в лявата си ръка е стиснал шише ракия, с дясната е отворил куфарчето с инструментите си в скута си и ги гледа, и ги гледа, гледа ги. И на теб ти става ясно, така ясно ти става, че няма как по-ясно да ти стане, или поне така ми се струва на мене, на мене… Какво на мене? А, да! Става ти ясно, че той тия инструменти ги презира, ненавижда ги и сигурно и таланта си, инженерната си мисъл също така презира, ненавижда, но в очите му се чете и любов: вековната любов на майстора към занаята. Синкооо! – изрева с треперещ от тежка скръб глас Простаков. – Синкооо! Ти пое по пътя към небето и остана да живееш там, синкооо, а аз счупих своите криле, синкооо! А небето, спомнете си само за небето, защото в небето… С оная светлина и оная… знаете я, виждали сте я, всички сте я виждали, пък ако не сте я виждали, отидете в Националната галерия, за да ѝ се насладите. От небето… Без да е казано директно, защото умелият художник е като умелия пластичен хирург – крие материята на сътворението, не казва заглавието си, оставя на читателя да го прочете между редовете, освен ако не сложи дълбоко деколте, естествено, което е толкова хубаво, толкова хубаво… Колко красота има на тоя свят, Господи! А от небето… От небето долитат думите на Икар, тихи, почти неуловими за слуха: „Ех, татко, татко.“
Голям Простаков включи на автопилот, заклатушка се наляво-надясно и се добра до масата. Сипа си, надигна чашата с водка към бледите устни под монументалния зачервен нос на зачервеното си лице, спря се и повторно се наведе към масата.
– Срамота! И бездомните котки в тоя град знаят, че аз малки водки не пия.
– Нема да се мотаме цел ден бе, шушумиги! – излая Десен Леваков.
– Момчета, момчета! – каза кротко и топло Голям Простаков. – Кой гласувал „за“, кой – „против“, кой – „въздържал се“. Няма значение… Важно е, че сме се събрали тука: група приятели, сериозни хора с общи интереси. Хайде да пуснем музика и да изкараме един танц, наздраве!
– Който отговаря за дневния ред да си признае веднага, така и така ще ида да видя в дневника! – заплаши Бръкнивджобов.
– Аз… Аз… – започна Будалалов.
– Кво ти бе? Ние тука работа ша вършиме, ти ша ми бучиш! Ша почнем с твоето дупѐнце. Държава мислиме, държава управляваме! Ша се нервим с некви кретени!
– Аз… Такова…
– Нема такова, нема онакова. Ша си траеш!
– Аз… отговарям… за дневния… ред.
Докато Будалалов изплюе камъчето, то бе добило размерите на канара.
– Ти?! – изохка Десен Леваков.
– Той?! – ахна Бръкнивджобов.
– Тоя?… – изуми се Красимир Хубенов.
Редовният цирк, помисли си той, докато дърпаше юздите на буйния си смях, за да го обуздае – със смях най-лесно се създават врагове , – е станал бая нередовен. Сеирът си заслужаваше скъсаните нерви и ходенията по мъките. На възрастните рядко им се удава възможността да се върнат в детската градина.
– Кой е допуснал Будалалов да стане отговорник на дневния ред? – попита Бръкнивджобов. – Казвайте, казвайте. Всичко си кажете. Това да не ви е зоологическата градина?
– Начи ша се караме! Абе нема ли един нормален тука бе? Ша си одя на село да си гледам котките, те са по-хора от вас. Ша си плевим чушките и с тех ша си говорим. Пò ша ме слушат. По-изпълнителни ша са. Ша си пръскам лозето, ша си копам картофите, ша си гледам доматите. Що тръгна̀х да се трепем тука с некви градски зелки. Десница-млесница!
– Ето, ето! Просто така се е паднало в графика – измуча Подмазвачев, който плъзгаше палец по екрана на мобилния си телефон.
– Аз съм „против“! – избоботи Дебелокожов.
Телефонът на Красимир Хубенов иззвъня. На екрана изгря името на Пенка.
– Трябва да проведа важен делови разговор, ей сега се връщам – излъга той, провря се измежду всеобщия вой и затръшна вратата след себе си.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.