Когато Красимир Хубенов тихичко, уж да не пречи, се шмугна през отворената врата в кабинета, неразборията се беше разпищолила на пълни обороти. Бръкнивджобов тропаше по масата, за да успокои страстите и така ги разгаряше още повече. Десен Леваков бе запушил уши с длани и аленото му лице не подсказваше нищо добро. Свилият се на мястото си и облещил очи Будалалов жадуваше за изпепеляващи адски огньове – ако съдеше по груповата инквизиция, в която участваше по желание на партията, адските огньове биха били висша проява на милост.
Ръцете на Голям Простаков играеха по джунглата на разголените му гърди и оставаше мистерия дали те думкат по нея, или я пощят.
– Значи така… – избоботи той. – Имам предвид, че… Тоест искам да кажа… Защото тук трябва да бъде казано, че… И ние няма да си мълчим, защото не сме такива хора. Ние сме пичове! Какво исках да кажа и всъщност има ли нещо за казване? Защото какво можем да кажем, когато сме се събрали толкова светли хора, толкова светли пичове? Цветът на нацията, ха-ха. Цветът на… Стига, стига. Да говорим ли, или да мълчим: това питам. Но мълчанието е тъпа работа. Поне аз така го схващам – тъпа работа, – можете и вие да кажете. Приказката е друго, тя е къде-къде… Особено с мезе. Стига. Какво исках да кажа? Имаме проблеми за обсъждане. Сериозни, неотложни проблеми – каза Простаков и после се изкряска: – Кой изяде киселите краставички бе, мушмороци? С тия краставички можеше да се изпият още две-три бутилки. Катастрофа, нещастие, провал! Кой ги изяде? Пък после се чудим защо държавата… Държавата ли? Какво съм тръгнал да говоря за глупости. За киселите краставички ми беше мисълта. Едни кисели краставички да не можем да опазим… Това знаете ли колко ме натъжава? – ревна той. – И с какво ще мезим сега? Какви хора сме ние, като едно мезе си нямаме? Тоест кисели краставички, защото обикновените мезета са едно, а киселите краставички са съвсем друго. Водката, чуйте, водката без кисели краставички си е един безпросветен спирт. Освен да отворя ракията. Бяло сирене, гледам, има. И туршия има. Но водката е благородна, тя одухотворява душата и вие, говеда такива… – Простаков се сепна и се облещи на Десен Леваков – Без тебе, шефе, понеже ти си тигър, ти си лъв, ти си щастие веднъж. – И обходи с поглед останалите членове на Партията на обединените популисти, които се намираха в помещението. – Но вие, говеда такива, божествената водка никога няма да я разберете. А аз отдавна съм я разбрал, но да не говоря за себе си. Ех, как ми се пие водка. Ужас, какви хора сме ние? Едни кисели краставички да не можем да опазим!
Бръкнивджобов се шляпна по челото, спусна се към масата, наля водка в халба за бира с логото на партията и я връчи на Голям Простаков, който, с изражение на изнемощяло добиче, се отдаде на водкопой.
– Така пò става – въздъхна Бръкнивджобов, въпреки че крясъците в очите му говореха противното.
– Що все си ми на въпреки бе, Дебелокожов? Какъв си ти? Нещо против мене ли имаш? Признай си най-сетне. Все шушу-мушу, шушу-мушу по ъглите. Казвай, казвай! – Разсипников дърпаше Дебелокожов за яката и ако Дебелокожов не се отличаваше със стабилност (поради наднорменото си тегло), Разсипников с кеф би го повдигнал във въздуха и би го размазал в някой от портретите на стената.
Дебелокожов, наквасен прилично, но за разлика от Простаков – с уиски, едва се сдържаше да не повърне.
– Не бе, Разсипников, аз просто така – да те видя какво ще кажеш. Майтапя се, не чаткаш ли? Пусни ме! Ей, чуваш ли, пусни ме бе!
– Аз гласувам „за“! Ти как гласуваш?
Дебелокожов безпомощно се люлееше в лапите на Разсипников и нищичко не казваше.
– Казвай, свиньо проклета!
– Господа, само да не се обиждаме и да спазваме добрия тон – изсумтя неуверено Бръкнивджобов.
– И как така ти си отговорник бе, Будалалов? – Фалшив Искренов беше тотално омерзен, поне така го играеше, а той играеше ролите си изключително успешно; завършилият актьорско майсторство лицемер в младостта си беше обиколил театралните сцени в страната с евтини комедии, преди да започне да играе същите евтини комедии на сцената на българската политика. – Как точно ти ни се падна, Будалалов? Че ти някога водил ли си събрание? Не можеш ли да си признаеш, че не те бива за тая работа? И нямам предвид само воденето на едно елементарно заседание, а изобщо. Виж какъв хаос създаде, Будалалов, това е твое дело. Тебе за нищо не те бива: нито за политика, нито за разговор, сигурно и в леглото си кръгла нула.
– Мене… Нали… Защото… Ти ще… Ще… – пелтечеше Будалалов.
– Две думи не може да върже, а тръгнал събрание да води! – спря го Фалшив Искренов.
Десен Леваков свали ръце от ушите си и се включи в суматохата:
– Ще ви скъсам, ей! Тъпунгери куци.
– Как ще гласуваш, Дебелокожов? За последен път те питам: как ще гласуваш?
– „Против“! – безкомпромисно рече Дебелокожов.
– Ах ти, негодник нередовен! – Разсипников размята Дебелокожов с още по-голяма сила.
– Защо се захвана с политика, Будалалов, да си беше стоял вкъщи. И за бизнеса си смотан, и да отидеш на пазар – пак си смотан, Будалалов.
– Спрете! – изкряка Десен Леваков.
– Аз ли съм негодник? Ти не приемаш чуждото мнение! Ти си проблематичен! – фучеше Дебелокожов.
– Ако аз съм проблематичен, проклетио недна, ти си вирус, зараза! – мучеше Разсипников.
– Господа, господа! – подвикваше Бръкнивджобов.
– Аз, такова, чичо каза, че… Така било редно… Защото той… Тя… Те… – смънка Будалалов.
– Будалалов, скрий се, Будалалов! – ръмжеше Фалшив Искренов.
На Красимир Хубенов му стана зверски смешно, хихикането запулсира в корема му, провря се през трахеята му, спря се в гърлото му. Той стисна здраво зъби – прихнеше ли, щяха да го изядат.
– Спрете! Спрете! – крякаше Десен Леваков.
– Леля вика, че… А аз… Аз… Но ти не можеш… – като в транс говореше под носа си Будалалов.
– Защото ти приемаш чуждото мнение, така ли бе? – контраатакува Разсипников.
– Твоето не е мнение, а бълвоч! – отсече Дебелокожов.
– Пък твоето мнение вони! – не се даваше Разсипников.
– Какъв живот си живеехме без теб, Будалалов? Ама излезе, че е приказка с край – не се спираше Фалшив Искренов.
Будалалов се наведе да завърже връзката на лявата си обувка. Тя беше завързана, но така можеше сравнително незабелязано (макар и не толкова небрежно, колкото му се искаше) да огледа маршрутите за евакуация.
– Я остави човека на мира, Искренов! – не издържа Хвалипръцков. – Той си е такъв. Уж се водиш либерал, уж се бориш за различните… Ъъъ, тоест бориш се, че различните са същите и само нетолерантните водят различните за различни, а не за същите.
– И ти се водиш човек, ама си магаре! – изрева Фалшив Искренов.
– Ти себе си гледай, Искренов, че съвсем си се увълчил. Чуй се как говориш. Нервната ти система никаква система не е, обърнал я на бунище, моля ти се! И партията да не ти е бащиния? Срамота! – възмути се Хвалипръцков.
– Не – развълнува се Фалшив Искренов. – Партията ми е татковина.
– Когато онзи… Нали така… И тя… – Будалалов с всяка секунда затъваше все повече и повече в блатото на своите колебания.
– „За“! – настоя Разсипников.
– „Против“! – отвърна му Дебелокожов.
– „За“!
– „Против“!
– Леке!
– Лумпен!
– Дебил!
– Тъпанар!
– Безмозъчен примат!
– Бацил, който трови живота на планетата!
Разсипников опипа почвата за исторически компромис или се опита да финтира:
– „Против“! – обърна палачинката той.
– „За“! – не се остави да бъде подведен Дебелокожов.
– СПРЕТЕ, ВИ КАЗВАМ! – издигна се над тупурдията гласът на Десен Леваков. – МЛЪК! ДА НЕ СЪМ ЧУЛ И ГЪК, ЩОТ КАТ МИ ИЗЛЕТИТЕ ОТ ПАРТИЯТА, ША МИ ВИДИТЕ ПОЛИТИКАТА НА КУЛТУРАТА, АМА НЕКОЙ ДРУГ ПЪТ!
Депутатите замръзнаха. Настана срамна, страшна тишина.
– Ред требе да има! Кво сте ми зинàли един на друг? Ша ми зеете на шлифера. Ша ми зеете в Народното, кат се разберем с Левака – така Десен Леваков наричаше Ляв Десняков. – Ша си бучите, колкото ви душа сака, в пленарната зала. По телевизора ша ви дават. Да види народът, че сте загрижени, че се вълнувате, че се раздавате. Нема да ми се хàбите тука! Тука си е между нас, ей! Фирмата требе да е стабилна, щот не щем да клатим държавата, нали? Ся ша говорим по дневния ред, щот затова сме дошли. Координация требе. Поединично нема да стане. Ние сме фирма. Ние сме на кормилото. Ние сме първите и последните и требе да се разбираме: така ли е, или не е така?
Депутатите се съгласиха равнодушно.
– Така ли е, или не е така? – повтори Десен Леваков.
– Така е! – казаха дружно политиците.
– Как? – престори се, че не ги е чул Десен Леваков.
– Така! – повишиха глас те.
– Не е ли иначе?
– Не. Така е!
– Кои сме ние? – попита Леваков.
– Първите!
– Кои?
– Първите! – избухнаха политиците.
Настана мека, удобна, даже леко смешна тишина.
Голям Простаков надигна чашата си.
– Наздраве за фирмата! – гаврътна я на един дъх, затопурка към масата и си сипа още едно. – Сега наздраве за партията! – гаврътна на един дъх и втората чаша.
– Че нали фирмата и партията са едно и също – сопна му се Бръкнивджобов, – нямаше нужда да пиеш двойно.
– И водката е една и съща – оправда се философски Голям Простаков.
Той джасна чашата в масата, чудно как не я счупи, и взе да лочи направо от шишето. Краката му омекнаха и се строполи на пода, като си тресна чутурата в ръба на масата, но тутакси скочи триумфално на крака и народните избраници го аплодираха:
– Про-ста-ков, Про-ста-ков!
– Ти нема повече да пиеш днеска. Имам предвид, тука. Вънка си пий колко сакаш – нареди Десен Леваков.
Голям Простаков поиска да облече недоволството си в думи, само че езикът му се оплете толкова трагично, че присъстващите биха пуснали съчувствено по две-три сълзи, стига Десен Леваков да не беснееше. Простаков обаче беше упорит и къде с хъкания, къде с мъкания, къде с жестове успя да покаже, че негово свещено право е да пие колкото си иска.
Накрая се реши да бъде направен компромис – Голям Простаков да си сипе една малка водка, нищо че беше попрекалил. Малка водка ли??? Малката водка и Голям Простаков бяха две взаимоизключващи се понятия. И все пак министърът на културата се жертва в името на общата кауза, с което спечели уважението на колегите си.
Заседанието започна.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.