– Може би… Защото… Вуйчо ми… – мрънкотеше Будалалов, размахвайки безпомощно дневния ред в дясната си ръка. – Ние… Такова… Нали…
Десен Леваков стисна главата си с ръце и тъй като силите не му стигнаха да я пръсне, се тросна:
– Давай бе, бате, давай! Че кат те пратим на екскурзия до душовете на Софийския затвор, ша ми се върнеш с отворена уста и ша плямпаш, кат ти се каже. Ма требе ли да стигаме дотам?
– Ако трябва аз – предложи услугите си Красимир Хубенов.
– Няма страшно, положението е под контрол – мобилизира се Бръкнивджобов и издърпа дневния ред от ръката на олюляващия се от напрежение Будалалов.
Листът, вярно, се понамачка, но Бръкнивджобов го разстла върху масата, приглади го, извади си очилата от джоба на сакото и се зае да го дешифрира.
– Какво имаме тук? Първа точка: партийната каса. Разсипников – ти си.
Никой не помнеше кой е бил първият партиен касиер, заел поста министър на финансите, или първият министър на финансите, заел поста партиен касиер, но двете длъжности вървяха ръка за ръка от години и Разсипников не правеше изключение. Той се интересуваше от две неща: от числа с много нули (в комбинация със стабилна валута) и от стабилни валути (в комбинация с числа с много нули). Упрекваха го, че не си прави труда поне веднъж да си пожелае добро здраве, на което той отвръщаше, че доброто здраве не се пожелава, а се купува.
– Нищо ново – докладва Разсипников. – Няколко от нашите, от районите извън столицата, не са си превели ДПК-то.
– Ама депутати? – попита Бръкнивджобов.
– И депутати, и обикновени партийни кадри от местните структури. Но най-вече дупебатки – пошегува се Разсипников и се засмя на шегата си.
Това съм аз, умърлуши се Красимир Хубенов: дупебатка.
– Нагъл народ – каза Бръкнивджобов, – знае да вземе от общото, а това, че може да взема оттам, защото някой му е дал достъп, бързо-бързо си го изтрива от паметта. Непрекъснато забавя да си внася ДПК-то. Много му било. Не сме ли могли да го намалим? Събирането на ДПК-то се превърна в някаква гоненица, не, в гонка. Пили гуми и пали с мръсна газ право през пешеходците. Абе ей, първо, ти печелиш от името на партията, и второ, ако не можеш да си ги прибереш отнякъде тия проклети трийсет процента, вземай си шапката и се пръждосвай – политик ми бил.
– И кво ги прайм тия капути, дет не си плащат данъка партийна каса бе? – попита Десен Леваков.
– Ще си платят ДПК-то със закъснение – каза Разсипников. – С хората е говорено. Само двама се опъват.
– Кои са тия бе? Ша ги втаковам в натакованото! – закани се Десен Леваков.
– Сребрин Сребрев, дребен козлодуйски гъз: печалбите паднаха, вика, в
кофти район съм.
– Козоуйчо! Кой знае колко атоми е краднàл от централата тоя. Де си се родил, там съм те свършѝл, Козоуйчо! А другият?
– Другата – поправи го Разсипников. – Как се казваше оная, казанлъшката поничка? Искренов, сещаш ли се?
– Роза Българанова.
– Требе да ѝ кажеме у лицето на тая крава, че партията редко бута жени толкова високо – каза Десен Леваков.
– Да ѝ се напомни къде живее: в мутриархат, а не в матриархат – Бръкнивджобов си мърмореше под носа, докато си записваше какво да каже на Българанова в тънко и луксозно фирмено тефтерче с лика на Десен Леваков и лозунга на партията: „Аз сме силни!“. – Жената на първо място е домакиня, майка, съпруга, без да забравя за вноските си в семейния бюджет. Но важен партиен кадър – само ако кажем и само докогато кажем.
– Бе кво ша им обясняваме като на деца, малко ли сме им обяснявали – да се опраскат! – нареди Десен Леваков.
– Веднага – усмихна се Подмазвачев, през когото минаваше финансирането на медиите.
Като главна брънка от механизма за наклепване на публични лица, Подмазвачев съзнаваше, че не е вечен, че някой ден и той самият ще бъде отстранен. И отлично знаеше кои ще се обърнат срещу него. Всички.
– А така! – щракна с пръсти Десен Леваков. – Нема да се мотаме, я! Карай нататък, бате!
Бръкнивджобов намести очилата си.
– Втора точка: фалирането на Европейската банка за инвестиции в големи организации.
Чуха се възгласи:
– Еее!
– ЕБИГО. Най-сетне!
– Какво, какво? Какво, че не чух?
– ЕБИГО, Дебелокожов.
– Кое, кое да го еба? Нали това питам?
– Банката, Дебелокожов, банката!
– Ааа, ЕБИГО, разгеле!
И в най-забитите кътчета на България се шушукаше, че Европейската банка за инвестиции в големи организации, накратко ЕБИГО, скоро ще фалира, въпреки че според контролните органи на държавата банката беше отличник. Това „скоро“ обаче продължаваше седма година и на някои депутати им се беше изчакало чакането.
Бръкнивджобов се обърна към мозъка на банковите фалирания в Партията на обединените популисти. Разумът на Хвалипръцков можеше да бъде описан само като умствено разстройство, излизащо извън пределите на човешкото въображение, затова пък едно от трите достойнства на политика беше неговото умение да фалира банки. Другите две бяха, че можеше да говори що-годе свързано, и че изглеждаше умен – последното много се ценеше, понеже не се срещаше често в партията и някой ден като по чудо можеше и да потрябва.
– Ти си, Хвалипръцков.
Народните избраници настръхнаха в очакване.
– Колеги, приятели, братя! Бях приготвил една презентацийка, но след последния път реших да ви спестя дрямката, хора сме все пак.
– Ха-ха-ха, да не повярваш. Ха-ха – възкликна Искренов.
– Ти да мълчиш – стегна го Бръкнивджобов и Искренов млъкна насред поредното „ха“.
– Накратко, първо мислех да източим ЕБИГО по системата, която използвахме при Корпоративна държавна банка. Но си казах: не, това е скучно. И ако помислите, тоест ако си напънете мозъците, колкото и да ви мързи, ще разберете, че трябва да източваме с финес, вече не се намираме в ония години. После си казах: не, нека действаме като с Банката за евроинвестиции. Само че колко ядове брахме тогава.
– На мен ми хареса как я окрадохме БЕ – възпротиви се Подмазвачев.
– Ти на мене ли ще ми викаш „бе“, бе?! – скочи Дебелокожов.
– Не бе, банката!
– Ааа, БЕ-еее? – зарадва се Дебелокожов, като се сети как с парите от БЕ си беше купил вила и увеселителен парк в Австралия.
– Така че слушайте какво измислих за ЕБИГО – смигна Хвалипръцков.
И Хвалипръцков надве-натри обясни на колегите си не толкова сложната и не толкова финансова операция. Партията разполагаше с достатъчно тъпи, но упорити умове, които не се напъваха да мислят как да подобряват условията на живот в страната, за сметка на това обаче проявяваха небивала изобретателност, когато се опреше до подобряването на личните си условия на живот.
После обсъдиха вяло вота на недоверие, който щеше да бъде внесен след петнайсет дни и който управляващата партия щеше да издържи с преднина от четиресет и шест гласа. Той щеше да бъде следствие на журналистическо разкритие за нагласена обществена поръчка за верига от обществени тоалетни. В края на краищата една от емблематичните фигури на българската политика щеше да напусне с трясък най-големия клуб по интереси в страната: властта. Всъщност ветеранът се оттегляше по собствено желание, за да се посвети на внуците си и на пътешествия с цел попълване на колекцията си от редки видове жаби.
Очакваше се и един сравнително голям протест, което налагаше да бъдат активирани хора от провинцията за контрапротест. Срещу скромно, направо символично заплащане те щяха да бъдат извозени с товарни вагони до столицата, за да изразят подкрепата си за правителството и ако се наложи, да влязат в сблъсък с протестиращите. На полицията беше наредено да наблюдава безучастно действията на протеста и контрапротеста.
Искренов изложи спешната необходимост от прокарване на нов закон за повсеместната защита на интересите на корпорациите. Все пак те поръчваха музиката, защото бяха основните рушветоплатци в държавата, а дребните производители да се оправяли кой както може или да измислели как да се кооперират и да плащат процентите от приходите си по сметката на партията. Рушвети се приемаха в евро, долари, паундове, швейцарски франкове и злато и именно по тази точка малкият и средният бизнес изоставаха до такава степен, че въпросът вече беше на живот и смърт – за тях, разбира се. Никой не разбираше защо те се държаха толкова нетолерантно и отказваха да си плащат. Пък уж се водеха европейци.
– Идиоти! – заключи Искренов.
– Идиоти – съгласиха се останалите.
Последва преглед на поредните поскъпвания на хранителните продукти в България. Смях в залата. Политиците се обединиха около позицията, че който се е загрижил за някакви си триста-четиристотин лева, не заслужава да се нарича човешко същество – нещо повече, той е пречка пред бъдещето на родината. Инфлацията, коментираха експертите, е оздравителна, тъй като отстранява сухите клечки сред населението.
– А сега танковете – обяви Бръкнивджобов.
Дебелокожов докладва докъде са стигнали преговорите за купуването на двеста шейсет и три танка (трета ръка) от кубинците. Те трябваше да вдъхват респект на съседите не само с бройката си. Просто с един жест щяха да бъдат пръснати толкова пари, разсъждаваше правителството, че другите държави нямаше как да не си кажат: ей, тия са ебаси работата, щом могат да профукат два тира кинти за тия боклуци, без да им мигне окото. Комисионната за партийната каса също беше тлъстичка.
– Следващата точка – поде после Бръкнивджобов – е тъпото предаване. Простаков, движиш ли нещата?
На предното заседание беше взето решение последното предаване за култура в българския ефир да бъде спряно и тази задача попадаше в ресора на Голям Простаков.
– Наздраве, приятели! – вдигна чашата си той, като се смееше. – Култура в ефира няма и няма и да има. Дайте да ви прегърна. Уважавам ви бе!
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.