Продължиха с дребни казуси: някой бръкнал по-дълбоко от позволеното в кацата с мед, друг отново се замотал, когато трябвало да бъде експедитивен, или бил експедитивен, когато трябвало да се замотае, и разумът повелявал да бъде сменен с по-адекватен кадър, трети се доказвал неведнъж като качествен партиен материал и трябвало незабавно да бъде повишен, за да не избяга в частния сектор – тенденция, която се засилваше с годините, и т.н., и т.н.
Красимир Хубенов даваше вид, че слуша, но блееше някъде, а къде – и той не можеше да каже. Когато трябваше да се гласува, гласуваше, когато трябваше да вземе думата, вземаше я и говореше каквото и както трябва. Умееше да говори по всяка тема, без да е подготвен, без да разбира каквото и да било от нея, без да казва нищо.
Депутатът поглеждаше често часовника си, заседанието се проточваше, времето едва-едва църцореше. Дори Десен Леваков изглеждаше до немай-къде отегчен. Ако имаше възможност, Красимир Хубенов тутакси би отстъпил мястото си на свой двойник-андроид, който да чопли носа си до сутринта, и без друго никой нямаше да усети разликата. Но андроиди, уви, още нямаше, работата не чакаше, ангажиментите не прощаваха, а колелото на държавата, макар и скрибуцащо, трябваше да се върти. Поне с крякането, сърденето и недоразуменията се беше свършило – депутатите си бяха дали сметка, че е в техен общ интерес да стиснат зъби и да забравят за конфликтите помежду си, ако искат да се измъкнат от партийната централа в обозримо бъдеще.
– Последна точка от дневния ред! – обяви с радостен глас Бръкнивджобов.
Политиците приличаха на ученици, подготвящи се за последния училищен звънец за деня.
– Муцка – зацъка с език Десен Леваков.
– Някой трябва да се види с Лисанов, да договори с него процента, който ще вземем от строежа на магистралата, и да обсъди продажбата на Националния исторически музей – каза сериозно Бръкнивджобов.
– Ся… – разясни авторитетно Десен Леваков. – С магистралите е ясно, дваесе процента не мърдат. Ако са повече – евала, ма не е зор. С музея обаче е лъзгава работата. Требе да му вземеме прилична цена. И без шушу-мушу. Щот има ли шушу-мушу, ша има мушу-мушу и чиба-чиба. Партията е на първо место, нема да повтаряме неща, дет сме ги приказвàли сто пъти.
Бръкнивджобов погледна с очакване колегите си.
– И така, кой ще преговаря с Лисанов?
Будалалов вдигна ръка като първолак, изгарящ от нетърпение да покаже на госпожата изписаните в тетрадката си ченгелчета.
– Ти не се бутай, Будалалов – скара му се Бръкнивджобов. – Едно заседание не може да организира, а тръгнал да се пазари с лисица!
Лисанов беше един от родолюбивите българи, започнали кариерата си с бухалки и пищаци и впоследствие превърнали се в едни от най-големите и най-богатите предприемачи. Миналото му беше мътно, говореше се, че е потънало в кървища, но доказателства липсваха. Бизнесменът бе завършил „Педагогика“ в Софийския университет и още през следването си беше отворил сладкарница, бързо разраснала се във верига. Спекулираше се, че в същото време изградил мрежа за разпространение на наркотици, само че никой не можеше да го докаже. Едно беше сигурно – той изоставил педагогиката, взел няколко дипломи за бизнес и икономика от Библиотекарския университет и УНСС и навлязъл в търговията със зърно и валута. Не след дълго вече беше един от водещите играчи в хазарта и застраховането. Отговаряше и за сметоизвозването в страната. Тъкмо тогава се опитаха да го убият за първи път. Простреляха го с два куршума, но Лисанов оцеля. Запази живота си и при втория опит за убийство, няколко години по-късно, когато нападнаха частния му хеликоптер с изтебител.
Останалото го знаеха и децата: участието му в основаването на две банки, които по-късно бяха източени, постепенното му оттегляне от нелегалните дейности и изсветляване на бизнеса; навлизането му в сферата на европроектите и обществените поръчки и създаването на имиджа на мистериозна личност, отказваща да се появява в публичното пространство и изземваща спорадичните снимки, когато фотографите успееха да я издебнат; колекционерските му страсти: говореше се, че планира да открие своя галерия (“LisAnoV“) с постоянна експозиция. Партийците можеха да добавят, че Лисанов е един от щедрите дарители на партията, че закони се крояха и прекрояваха за него, че два пъти беше играл на сантасе с Десен Леваков и беше трикратен шампион в турнира по игра на подводници, организиран от партийния лидер за най-близките от неговото обкръжение.
Възцари се мълчание. Бизнес преговорите с Лисанов бяха трън в задника. Ако въобще се стигнеше до такива. Той бе свикнал да си плаща, за да приемат условията му.
– Хайде бе! Толкова пък да няма желаещи? – намръщи се Бръкнивджобов.
– Мислим си… – затвори очи в пристъп на вдъхновение Десен Леваков. – Дай да пратиме Краси. Момчето ни оправѝ днеска, па и вчера ни е оправял, и утре пак ша ни оправя, дет се вика. И Лисанов ша го опатка. Краси е наше момче, вервайте ми.
– Топката е в теб, Краси, какво ще кажеш? – каза Бръкнивджобов.
Красимир Хубенов препсува наум Десен Леваков, препсува наум и всички присъстващи и отсъстващи, като не пропусна и себе си.
– Вътре съм – хвърли се в битката той. – Очевидно Лисанов страхува колегите. Само това ни остава, някой от партията да напълни гащите пред него. Какво говоря? Какво са личностите пред партията? Ние сме в партията, партията е в нас и ние сме партията. Остава партията да напълни гащи пред Лисанов. А Десен Леваков ни нареди да не се осираме, момчета. Не го мислете Лисанов, ще говоря с него. Отдавна не сме пили кафе с това… момче, хе-хе – насили се да се засмее депутатът и почти му се получи.
С отвращение си припомни единствената си среща с Лисанов. В онези години беше млад партиен функционер и Лисанов се държа с него като с отрепка, нищожество, боклук. Още в началото на срещата, без да го поздрави, той изпрати Красимир Хубенов за цигари от клек шопа срещу двайсететажната сграда, собственост на бизнесмена, в която се намираше офисът му. Когато депутатът се върна с пет стека, Лисанов допушваше пурета, която загаси в новичкото му сако. За другото не искаше да си спомня. Тогава беше научил един от най-важните уроци в живота си – трябва да унижаваш хората под себе си, ако искаш да имаш власт над тях.
Красимир Хубенов търсеше какво още да каже, как да се заяде с пъзльовците, когато през вратата ентусиазирано нахълтаха Върл Кожодеров и Празен Надутов. Те бяха объркали началния час на заседанието и бяха строго порицани от Бръкнивджобов, който им писа забележки за разпуснато поведение в партийния дневник. Отсъствията вече ги беше нанесъл. После надве-натри им разказа как е протекла срещата и те си заминаха точно толкова ентусиазирано, колкото бяха пристигнали, окрилени от мисълта, че няма да им се наложи да проспиват заседанието.
Десен Леваков и Бръкнивджобов благодариха на Красимир Хубенов, дадоха му по някой и друг плиткоумен съвет и си тръгнаха. Политиците вече се разотиваха. Само Голям Простаков се клатушкаше около масата, тържествено завърнал се към природата си, към големите жестове и водки. Той щеше да се премести да пие другаде едва след като изпразнеше и последната бутилка, тоест след няколко минути.
Красимир Хубенов размени няколко думи с Хвалипръцков, стисна ръката на Разсипников и пое към дома си.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.