Слънцето се бе цопнало в облаците над хоризонта и плуваше уверено към залеза, изпръсквайки света с меки червеникави цветове. Като Красимир Хубенов излезе навън и го духна вятърът, той се поразведри и подсвирна с уста при вида на колата си, чиято златна повърхност закачливо блещукаше. Депутатът, който през четирите часа на събранието се бе фокусирал върху това да оцелее, отвори вратата и се просна на зебровата седалка. Вдиша и издиша тежко няколко пъти, завъртя ключа, пусна си музика, включи турбо режима, даде мръсна газ, колата изпищя със силата на 1382 коня и се изстреля по лунния пейзаж на софийските улици.
Кефът му скоро бе нарушен от многобройната тълпа, извиваща се по едно от основните пътни черва на града.
– Аре стига с тия протести бе! Скъсàхте ми нервите, целият град само за вашите претенции се е загрижил. Тъпи ли сте, какво сте: от протести полза няма! Хоби ли ви е да търкате улиците? Парапланери за вас няма ли? Каяци, пощенски марки? Ще разместите жълтите павета бе, боклуци! – роптаеше депутатът.
И срещу какво протестираха тоя път? Народният избраник беше прекалено далеч от тълпата и не можеше да прочете лозунгите. Той се заслуша.
Срещу офшорките ли? Каква нелепа шега!
Красимир Хубенов подкрепяше мнението, че офшорките са едно от чудесата на съвременния свят и доказателство, че цивилизацията се развива и човечеството е поело по праведния път към поголовното премахване на данъците за богатите. Че нали законите на еволюцията повеляваха богатите да стават все по-богати, а бедните все по-бедни?
Без съмнение онези протестираха срещу офшорките от завист, понеже офшорки за бедни нямаше и нямаше и да има. Депутатът беше убеден до дъната на душата си (а те бяха наистина много), че няма нормални хора, които да не крият данъци – просто чрез офшорките криеш на едро. И какво, че по данъчна декларация собствеността му се изчерпваше с едностаен апартамент в „Люлин 5“ и трийсетгодишен трабант на три колела, щом притежаваше дванайсет компании чрез подставени лица: никарагуански бездомник, гръцки монах, дал обет за мълчание, една дементна осемдесетгодишна госпожа и двама постоянни клиенти на Четвърти километър.
Красимир Хубенов сви по обиколен път, за да се измъкне от протеста. Движението беше кошмарно, шофьорите барабаняха с ръце по клаксоните и се състезаваха в измислянето на псувни и разпределянето им по съответните родословни дървета. През огледалото за задно виждане задникът се озъби, но депутатът нито се стресна, нито се опита да го игнорира, а се почеса, изсумтя, дори плахо се усмихна. Луд Психопатов го беше насърчил да приеме, че е задник – в думите му вероятно имаше много истина.
Красимир Хубенов така бе потънал в себе си, че не забеляза пешеходната пътека пред себе си и едва не прегази една майка, която буташе детска количка. Постъпката му предизвика негодуванието на минувачите, те заразмахваха юмруци и върху него се посипа дъжд от обидни епитети. Той закова колата на десетина метра от пешеходната пътека, излезе и се завтече към майката с количката.
– Извинявайте. Понякога съм пълен задник.
Извади от джоба си 1400 лева и ги набута в ръцете на слисаната жена. Озадачени от постъпката му, минувачите млъкнаха, а той се шмугна обратно в колата.
– Страшен задник си, Хубенов! – прихна той. – Страшен!
И се плесна здраво по лицето, което хубавичката се разтресе.
– Брей, не било толкова трудно – отбеляза депутатът.
Хрумна му, че само чувството за хумор може да го спаси или поне да направи живота му по-поносим, докато това нещо изпълнява ролята на негова глава. И защо се притесняваше, че е задник? Нали никой не забелязваше промяната? Какъв беше проблемът тогава, какъв беше тоя първичен ужас? Рано или късно щеше да свикне да се гледа така, да не му става гнусно, неприятно. Дотогава щеше да се шегува със себе си.
– Ех, как си се закръглил, Хубенов. Не би ти се отразил зле малко фитнес. Но как се свалят кила от два задника? – засмя се той.
Смехът му беше прекъснат от втори протест, който препречи траекторията на златната му каляска. Какъв късмет! Два протеста в един ден. Тези пък се бяха вдигнали срещу ниското качество на ремонтите в града, от години превърнал се в безкрайни археологически разкопки.
Идиоти, каза си Красимир Хубенов: всеки ремонт трябва да води до следващ ремонт – икономиката е над всичко! Ако ремонтите се правеха качествено, как щяха да просъществуват абонираните за обществените поръчки фирми? Ами минаващите през тях финансови потоци? Трябваше ли да се затрива този проспериращ отрасъл на икономиката, за да се угоди на неудачниците? Ами работните места? Ами европейските средства? Нищо, нека протестират. Нека протестират колкото си искат, щом така се чувстват по-пълноценни. Либерални психопати! Егоисти без каквото и да било чувство за национални идеали. Родоотстъпници, чуждестранни агенти, антибългари, джендъри, хаймани с хаймани!
Обладан от вековния гняв на чорбаджията, депутатът пое по обиколния път на обиколния път към дома си. Надяваше се да не се засече с трети протест. А колко искаше да се завърне по-скоро вкъщи, където го очакваше пищна трапеза; където го очакваше спокойствие след този дивашки ден! Да приседне на полянката, да позяпа как клонките на плачещата върба играят по водите на домашното японско езерце за медитации, препоръчано им от една врачка от „Дружба 2“. Да съжали, че умората го е сграбчила и не му позволява да поплува в басейна с олимпийски размери в задния двор – нищо амбициозно, само пет-шест дължини. И защо не се беше сетил да помоли Пенка да ангажира някоя от девиците на телевизия „Ракета“, която да му пее на ушенце или да му праща въздушни целувки, докато той плюска, пръхти и си пийва?
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.