Телефонът му иззвъня, номерът беше непознат и депутатът се зачуди дали изобщо да вдигне. Ами ако го търсеше Лисанов? Не, Лисанов още не знаеше за предстоящата среща. Или поне не трябваше да знае. Не знаеше ли? Не разполагаше ли с доверени хора, които да му снасят информация от партията? Все тая, нямаше как да му звъни Лисанов. За какво да вдига тогава? Чакай, а ако е нещо особено спешно, особено належащо? Нека дребните хорица се крият, помисли си Красимир Хубенов, ние, големците, обаче не се крием – това ни е под нивото, това е недопустимо, това е престъпление.
– Ало – изръмжа депутатът, за да покаже, че не могат да го търсят за щяло и нещяло.
– Господин Хубенооов, така ми е драгооо. Взех номера ви от Писарова.
Пиарката на Партията на обединените популисти Неграмотна Писарова набутваше политиците в най-актуалните и гледани предавания по телевизора, поръчваше щедро хвалебствени статии по вестниците и новинарските сайтове, омайваше инфлуенсъри и инфлуенсърки, пишеше речи, даваше съвети, обучаваше младите членове на партията как да държат медиите на каишка. Отношенията ѝ с правописа и граматиката, няма да се лъжем, бяха несигурни и обтегнати, но и журналистите не бяха безгрешни, колкото и да важничеха с така наречените си грамотност и ерудиция. Журналисти? Грамотност? Ерудиция? Каква смехория!
– Да, да. Кой се обажда?
– Бъбрив Досадников. Бих искал да ви поканя да гостувате в предаването ми вдругиден следобед. Разбирате, след геройството ви зрителите се интересуват, изискват, напират. Пощата на предаването е пълна, коментарите по форумите и социалните мрежи валят. Зрителите са на първо място, господин Хубенов, съобразяваме се първо с тях, после с всичко останало, включително с нас самите. Така се прави телевизия – даваш им каквото поискат и се надяваш да го приемат. Простете, много се отклоних. Вие сте човекът на деня, срамота ще е да не се появите. Погледнете на нещата така: за мен те са зрители, за вас – избиратели. Но какво говоря, да не сте от вчера? Пък и не сте гостували при нас, ще поправим този безобразен пропуск.
„Дрънканици на поразия“, с водещ Бъбрив Досадников, беше най-гледаното предаване в родния ефир през късните съботни сутрини. То до такава степен се занимаваше с всичко, че спокойно можеше да се каже, че не се занимава с нищо. Понякога темата беше политическа, друг път гостът беше подстрекаван да говори за любимите си пердета и принадлежности за баня, а трети път акцентът падаше върху домашните порове, котките, мини козлетата или кучетата. Рекордните рейтинги на предаването се дължаха изцяло на домашните любимци и основната грижа на продуцентите и редакторите беше да обграждат темата за домашните любимци с друго съдържание – било то политическо, било научно, било кулинарно – и така да създадат илюзия за разнообразие.
Красимир Хубенов нямаше нито котка, нито каквито и да било домашни любимци, защото Пенка беше алергична към повечето представители на животинското царство. Въпреки че Мильо беше наследил само алергията ѝ към морските свинчета, тарантулите и захарните торбести катерици, детето изпитваше отвращение към животните, а и измежду членовете на човешкия род хранеше топли чувства единствено към „тати, мама и аз“ и още три-четири същества, включително към дядо си. Вероятно по тази причина досега не бяха канили депутата в предаването, колкото и той да мечтаеше да се появи във фамозното студио, чийто декор бе вдъхновен от приказката за Али Баба и четиридесетте разбойници: със съкровищата, черепите, сабите и старомодните патлаци. Веднъж-дваж аха̀ да включи в действие връзките си и да се самопокани. Нямаше идея какво го бе спряло – със сигурност не чувството за свян (такова той нямаше), просто усещаше, че неговият миг ще настъпи и се уповаваше на търпението си. На пословичното си търпение. На търпението, което го избута дотук.
– Доста съм зает, готвя двайсет и шест нови законопроекта, без да броим обичайните комисии и задачи. Знам, знам, ще кажете, че имате представа, но нямате никаква представа, лъжете се – изпуфтя депутатът, тъй като да приеме веднага, би било просташко.
– Графикът на човек като вас е ад, няма две мнения по въпроса. И все пак помислете за зрителите, за възможността да стигнете до хората, до избирателите. Да видят какъв прекрасен човек сте – каканижеше Бъбрив Досадников с мазнотията на фритюрник с олио.
– Да не искате да кажете, че хората не ме смятат за прекрасен човек? Вие знаете ли колко народ гласува за мене на последните избори? С преференции! – сопна му се премерено Красимир Хубенов.
– Недейте така. Точно аз да не зная… Нали именно затова ви каня!
– Простете – омекна депутатът, – тежък ден. Първо магистралата, така де, булевардът. После дядката, нерви, медии, тежко събрание и все тая лампичка в главата ми: почти нищо не свърши, можеш повече, давай, давай. Вече колко месеца мечтая за почивка, но държавата е в хаос, сами виждате.
– Разбирам. И все пак зрителите – помислете за зрителите!
– Кога?
– Вдругиден.
– Вдругиден е събота?
– Да.
– Ужас!
– Цяла България само вас чака. Дайте надежда на хората. Те толкова ще се зарадват да ви видят в студиото ни, те толкова мечтаят за такива светли примери. Народът има нужда от герои, Хубенов. Един народ без герои е загубен народ, провален народ. Жертвайте се за родината.
– Е, щом е за хората и родината… Момент да си погледна календара, задръжте така – каза Красимир Хубенов.
Не че не помнеше графика си – беше свободен, но продължи да шофира. Задникът му се плезеше от огледалото за задно виждане и депутатът му намигна в отговор, вярно, леко насила, обаче напредъкът беше видим. Задникът вече не му се струваше така отвратителен, всъщност беше доста приличен задник и въобще не беше отпуснат, нищо че се тресеше. Нима всеки задник не се тресе и тъкмо в това не му е чарът? А неговият задник гордо се тресеше върху раменете му и изправил се пред целия свят, освиркваше другите задници: „Ууу, вижте ме, вижте ме! Аз не се срамувам от себе си, пък вие сте се скрили в гащите си и ви е страх да си покажете носа навън. Ууу!“.
След минута, минута и нещо Красимир Хубенов прекрати мълчанието.
– Мога да ви вместя в програмата си. Ще ме измъчите, но избиратели, зрители, народ, родина… Здраве да е.
– Чудесно, невероятно, фантастично! – възкликна Бъбрив Досадников. – Няма да съжалявате. Вие ще…
– До скоро! – прекъсна го депутатът и затвори. – Чудесно – изпъшка той, – само забравих да го попитам кога и къде да отида. Нищо, Писарова ще каже: нали това ѝ е работата.
Както шофираше със сто и десет километра в час в тясната квартална уличка, сгушила се между наскоро издигнатите дванайсететажни блокове, Красимир Хубенов написа есемес до пиарката и понечи да се обади на Пенка, за да ѝ се похвали за гостуването. Само че защо да се хвали по телефона, когато след броени минути ще влети вкъщи и ще ѝ каже лично? Ето колко лесно било да гостуваш в „Дрънканици на поразия“, ето как успяваш да изпълниш една отколешна мечта. Няма невъзможни цели, има само слаби характери и задници.
И интересно как този пробив се случи тъкмо когато отношенията му със задника тръгнаха лека-полека към установяване на примирие. Красимир Хубенов търпеше, търпеше, но адски го беше дразнило, че го пренебрегват и не го канят в предаването, докато там гостуваха какви ли не жонгльори, сомелиери, клюкари и пророци, убеждаващи зрителите, че извънземните са паркирали летящите си чинии на тъмната страна на Луната и вече бродят сред нас. По-малко значим ли бе от другите знаменитости? Не го ли смятаха за достатъчно популярен, не създаваше ли и той първокачествени скандали, не се ли държеше като ветеран в тая държава на абсолютни аматьори? Никога не се сещаха за него. Трябваше да признае, че откакто осъмна със задник вместо глава, нещата му потръгнаха. И то как! Ползваше се с одобрението на колегите си, каквото и да кажеше, то беше на място, не спираха да го хвалят, медиите го обожаваха повече от обичайното, дори по улицата го спираха, за да му благодарят, че внасял нормалност в Народното събрание. (Ще ви дам аз една нормалност, отговаряше им мислено депутатът.) А той? Държеше се като глупак, чувстваше се неудобно, искаше да се скрие, търсеше лек, страхуваше се, че полудява. Глупак! Ако полудяваше, колко сладка, колко полезна беше неговата лудост.
Хрумна му, че вместо да се бунтува, трябва да благодари на силите, които бяха сложили на раменете му задник. Да благодари за това средство за постигане на цели, за това оръжие, за тази благословия. Вече предвкусваше триумфа на идните дни, седмици, месеци, защо не и години. Със силата на задника на негова страна можеше да се издигне до лидер на партията, можеше да стане министър, президент, може би дори премиер. И да не стана премиер, помисли си той, няма да линея като поредния прост президент – или ще я карам на служебни правителства, или все някак ще добутам тая кочина до президентска република.
– С теб май ще си изкараме чудесно, приятелю – каза депутатът на задника в огледалото за обратно виждане. – Прощавай, че те пренебрегвах, ама нали сме хора – шашкаме се от нищо и никакво. Ти заслужаваш уважение, ти си радост. И толкова дълго да се държа с теб като глупак. Точка, с това е свършено!
Красимир Хубенов даде десен мигач и поради липсата на аварийна лента се качи на тротоара. Взря се в пълния задник с кристалните си, зачервени от умора очи, в които трептяха сълзите на признанието. Вече не се тормозеше, че чертите на някогашното му лице се намираха върху запотената кожа на задника.
– Чуваш ли? Точка.
И лепна такава страстна целувка на отражението на задника в огледалото, че остави там внушително петно от лига, което позабърса с ръкав, преди да отпраши по неравния, измъчен софийски асфалт, за да провери за колко секунди ще вдигне сто и двайсет километра в час.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.