Предишните няколко дни от началото на март бяха не само студени, а и облачни, че и сняг беше валял. Под свъсилото се, безрадостно небе бушуваше силен вятър и на човек му се натрапваше усещането, че виелицата го разрязва като сатър – пилешка пържолка. Вятърът с лекота проникваше не само през връхното облекло, не само през месата и мускулите на оня нещастник, който се застоеше за по-дълго навън, а сякаш стигаше до неговата душа, обвиваше я с леда си и я смразяваше. Може би затова другите хора му се струваха по-зли и по-големи свине от обичайното.
За Красимир Хубенов метеорологията се изчерпваше с настройките на климатика и докато кръстосваше улиците на града, той оставаше глух за песента на виелицата, защото слушаше музиката, която дънеше от уредбата в купето на автомобила. Не беше сляп, напротив, забелязваше някаква промяна в народа навън, някакво увълчване, но въздъхваше отегчено: „Идиоти!“. И продължаваше по пътя си.
Точно този ден обаче бе мек и топъл, натрупалият сняг се топеше и от покривите на блоковете се носеха ариите на падащите капки. Слънцето се беше изцъклило, като че се опитваше да открие дали в света под него не се е случило нещо извънредно по време на неговото отсъствие, и под неговия изпитателен взор по тротоарите и парковете беше напъплила цялата човешка популация на София, която можеше да си позволи да излезе навън в ранния следобед. Останалата част се намираше по работните си места и се надяваше да успее да хване някой и друг слънчев лъч, преди да падне нощта и току припъшкваше пред това очаквано удоволствие.
Припъшкваше и Красимир Хубенов, докато се отдалечаваше от колата си. Натовареният трафик го беше напрегнал с хубостите си: висенето по задръствания, отвратителните пешеходци, които като самоубийци изскачаха на платната, а ако шофьорът минеше по-близо до тях с автомобила си, имаха наглостта да го препсуват. За капак на всичко двайсет минути беше издирвал място за паркиране. Когато най-сетне паркира и слезе, цопна в дълбока, мътна локва и сега лявата му обувка джвакаше. Но това са подробности – той припъшкваше най-вече поради проблема си. Проблем, който не му даваше мира. Проблем, който се надяваше скоро да реши. Чудовищен проблем.
Вече пристъпваше към входа на болницата, когато в пълния му задник проблясна една мисъл, депутатът забави крачка, извади мобилния си телефон и набра номера на жена си. Тя му отговори на четвъртото позвъняване.
– Какво има, Прасчо? В среща съм, работя.
– Просто исках да те чуя – изхриптя той. – Не сме се чували от вчера.
– Обещах ти, че ще се обадя.
– Да… Да… Знам.
– Звучиш ми леко странно, има ли нещо?
– Не, не… – Красимир Хубенов не искаше да я лъже, просто нямаше идея откъде да започне.
– Мина ли законопроектът?
– Мина… – въздъхна той.
– Какво правиш сега?
– Записах си час при Рушветов…
С лекаря се знаеха не от вчера. За Рушветов се носеха какви ли не нелицеприятни слухове, свързани с академичната му кариера – за пет години и половина бе станал доктор на медицинските науки, после доцент, после професор, за да месец и половина по-късно навири нос като академик. Паралелно с това се изкачи с асансьора на властта до длъжността директор на болницата, в която и до днес практикуваше. Според завистливите езици за шеметната кариера на Рушветов спомогнали два-три политически чадъра, а крайната цел била лекарят да бъде направен министър на здравеопазването. Самият Хубенов беше опънал един от чадърите и беше информиран в най-едри щрихи за онова източване на пари от Болната каса (касата официално се наричаше Здравна, но посветените в дебрите на нейното устройство предпочитаха да я наричат така). Депутатът беше наясно, че апетитът идва с угояването и това нито му правеше впечатление, нито го притесняваше – на приятели кирливите ризи не се гледат.
– Пак ли същото? – попита състрадателно Пенка.
От дете Красимир Хубенов страдаше от кожно заболяване, чието естество от деликатност ще премълчим.
– Не, не – измънка той.
– Ами тогава какво?
– Нещо друго.
– Сериозно ли е?
– Още не знам.
– Стискам палци!
Настъпи кратко мълчание. Пенка очевидно беше в крачка, а Красимир Хубенов още обмисляше какво би могъл да каже, тъй като не вървеше да подходи директно и да попита съпругата си: „Абе ти да си забелязала, че вместо глава имам гъз?“.
– Да си забелязвала напоследък нещо необичайно по лицето ми? – престраши се най-сетне той.
– Какво?
– Хм, нещо необичайно.
– Миличко, ти имаш най-сладичкото личице и аз така обичам да ти щипкам бузките! – умили се Пенка и на него му се стори, че тя всеки миг ще започне да преде като котка край камина през зимата.
– Може би си внушавам…
– Да, да, ти си много внушителен – съгласи се тя. – Виж какво… Не си слагай нищо излишно на сърцето, нали Рушветов ще те види. Ако още се притесняваш, прати ми снимка, чуваш ли? Трябва да бягам. Чакат ме! Цунки!
– Добре, ще ти пратя! Цунки! – отговори вяло Красимир Хубенов.
Двамата затвориха телефоните си едновременно.
Колкото и бавно да искаше да върви, Красимир Хубенов вече бе стигнал до вратата на болницата и се бе заседял там, докато траеше разговорът. Щом пусна телефона обратно в джоба си, той плахо пристъпи навътре.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа ще излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу. Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.