Депутатът се въртеше – я ще се почеше, я ще се поотвие, за да после отново се завие, я ще легне на дясната си страна, за да открие, че е трябвало да легне на лявата. Пък легне ли на лявата, вече е убеден, че е трябвало да се изтегне по гръб. Нищо не му помагаше да се почувства удобно, нищо не можеше да укроти подпаления му от събитията мозък.
– Козичке.
– Да, Прасчо.
– Трудно ли се живее със задник като мен?
Пенка светна нощната лампа.
– Прасчооо! Ти не си задник – ти си захарен памук. А и да беше задник, пак щеше да си бонбон.
– Не ме лъжи, Козичке. Аз съм задник и винаги съм бил задник. Ей го, и на детето посегнах. И защо? Пусти ядове.
– Ти пък… Не го мисли.
– Да, ама няма как да не го мисля.
– Какво те тормози?
– Не знам.
– Като ти не знаеш, кой да знае.
– Де да знам.
– Ще видиш как ще ти просветне на сутринта.
– Ще ми просветне, ама на куково лято.
– Оф, и ти си един ръб. Лека!
– …
– Казах лека, Прасчо!
– Тежко ми е, Козичке!
– Преспи го тежкото.
Пенка загаси нощната лампа, мракът се сгъсти и плъзна из стаята. Красимир Хубенов спря погледа си на Полярната звезда. Ако самият той можеше да бъде звезда! Тоест астрономическа, не медийна или парламентарна, такава вече беше и това никак не му помагаше, а точно обратното – спъваше го, колкото и да му беше приятно. Да можеше да бъде звезда… Звездите светят, греят, притеглят и трептят, помисли си той. Те не се трепят с идиотщините на хората.
Народният избраник слушаше равномерното и все по-дълбоко дишане на Пенка, прелюдия съм картечницата на хъркането ѝ. Колкото и да човъркаше спомените си, не можеше да се сети откога не е хъркал толкова безметежно. Със сигурност преди да осъмне със задник вместо глава. Струваше му се, че тези древни времена са били преди цели епохи, през които са умирали животински и растителни видове, климатът се е изменял десетки пъти, Земята е била надупчена от метеорити, планински върхове са се озовавали на дъното на океана, вулкани са заличавали села и градове, а хората са еволюирали в гадини, за които маймунджилъците са и хоби, и работа на пълен работен ден.
Спри да се самобичуваш, ето: и жената каза да се пазиш, скара си се той. С гордо вдигнат задник ще вървим към светли бъднини, засмя се. Беше сигурен – скоро хъркането му щеше да оглася спалнята по-мощно от всякога, а смехът му нямаше да думти като дъното на празна пластмасова кофа за боклук.
Депутатът най-сетне си намери място и замря под завивките, ако не умиротворено, то поне в състояние на умерен покой. От началото на тая клета одисея той съвсем бе изоставил здравословните си навици, изграждани в продължение на толкова години. Например да прегледа програмата си за следващия ден. И така, какво трябваше да свърши утре? Да се обади на Лисанов сутринта. Да пие ранно кафе с митрополит Анатеманов, среща, която дълго отлагаше, понеже дори когато искаше да продава имотите си на безбожни цени с благословията на държавата, църквата беше адски стисната. Пък ако Анатеманов вече не се беше усетил и пак се опиташе да мине по тънката лайсна, щеше да почака още половин годинка до следващата среща. След това? Да се завърти из парламента, вярно че нищо не налагаше присъствието му и там цял ден щяха да преливат от пусто в празно, но което си трябва, си трябва. Единственият светъл лъч в пленарната зала щеше да бъде гласуването на десетгодишната стратегия за малоумието на нацията, но резултатът беше предрешен – депутатите вече бяха отсъдили под масата, че заложеното в нея малоумие е твърде далече от желаните количества и стратегията трябва да се преработи из основи. След това? Свободна програма, доколкото свободата изобщо се вписваше в графика му.
Може би среща очи в очи с Десен Леваков? Може би да обсъди с него преговорите с Лисанов – партийният вожд можеше и да е прост, но голяма част от успеха му се дължеше именно на обстоятелството, че простите схеми работеха по-ефикасно от сложните? Не, и най-големите балъци (даже Будалалов!) знаеха каква е партийната линия спрямо Лисанов и другите олигарси. Щеше да излезе, че е неуверен, че се колебае, че търси помощ. Силните хора не питат – силните хора действат, каза си той и тази максима опари съзнанието му. Това бяха думи на Хубенов Старши. Да, ама дори на теб ти се налага да врънкаш за изменения в законите, които ти пречат, а аз съм този, който отговаря за законите, надцака го Хубенов Младши.
И заспа.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.