– Прасчо, Прасчо! Добре ли си?
Пенка ръчкаше Красимир Хубенов и маникюрът ѝ дълбаеше рамото му. Часовникът показваше осем и петнайсет, значи се беше успал.
– Ти ме… Аз… Представяш ли си?… А само исках да ти кажа. Но… Сънувал към.
– Ох, Прасчо. Разтуптя ми сърцето. Спеше така сладко, че реших да те оставя да си починеш. Напоследък изглеждаш толкова изтерзан. И как иначе? С твоите задължения. Тая държава ти изсмука силите, да ѝ… Тъкмо идвах да те събудя. Ти се усмихваше… Като детенце! И като изкрещя… Изкара ми ангелите.
– Сънят ми изкара ангелите.
– Какво сънува?
– Сънища, щуротии. Няма да се занимаваме с глупости, има по-важни неща. Трябваше да ме вдигнеш, не съм чул алармата.
– Е как да я чуеш, нали я изключих?
– Ще ме съсипеш, Козичке. Малко ли дарадонки са ми на главата, че и ти ме тровиш. Вече трябваше да съм се чул с Лисанов. Копелето отговаря на личния си телефон между седем и десет сутринта. После я ти върне обаждане, я отвисиш до следващия ден. А той не е по връщането.
– Трябваше да си починеш!
– И затова ти искаш да се справиш с моето почиване в дългосрочен план, като се опитваш да ме погребеш? Всъщност права си, ще си почина, когато почина.
– Ох бе, няма да ми говориш такива неща.
– Няма да ми казваш какво да говоря. Много суеверна си станала.
На Красимир Хубенов му се прииска да направи Пенка на две стотинки, но прецени, че първо, това ще е лошо начало на деня, и второ, нищо нямаше да спечели, ако влезеше в конфликт и със съпругата си. Само да можеше да не се изнервя толкова. Но как? Как?
– Трябваше да ме събудиш, Козичке – гушна я той и я нацелува. – Мразя да бързам.
– Събудих те навреме. Нали погледнах в календара ти.
Красимир Хубенов записваше ангажиментите си в онлайн календар, до който само тя имаше достъп – я за да сметне кога да започне да приготвя вечерята, я за да погледне къде е, я за да прецени дали да му поръча да ѝ купи палто от норка на връщане.
– Нещо си се объркала.
– Не съм се объркала.
– Ако бях станал навреме, вече щях да съм се чул с Лисанов. Но ти никога за нищо не ме питаш!
– Питам, питам. Как да не питам. Ама мене някой пита ли ме? Имаш време да се чуеш с Лисанов, първо се събуди и закуси. Хайде, слизай. „Денят е свършил, преди да е започнал“ вече започна.
В сутрешния блок „Денят е свършил, преди да е започнал“ политици говореха за реформите, които не могат да реализират през мандата си, но биха могли да реализират през следващия си мандат, артистки просвещаваха зрителите в изкуството на изкуствените мигли, певци показваха на народа тоалетните си чинии, социолози и политолози бълваха удобни истини от удобните кресла в студиото, а шивачи, фризьорки и багеристи изказваха експертните си мнения за икономиката на страната и за необходимостта от промяна на финансовата политика. Журналисти обясняваха как свободата на словото задушавала корените, стъблата и плодовете на българския фолклор и трябвало да бъде заличена възможно най-скоро, преди окончателно да сме загубели националната си идентичност. Включваха се и банкери, за да успокоят аудиторията, че Запада не е чак толкова изостанал, колкото изглежда, и в най-лошия случай ще настигне в развитието си България само след 69 години.
Сред водещите лайтмотиви през последните четири-пет години беше как българите не спазвали завета на християнството и съвсем потънали в безверие. Един от честите коментатори по темата – светецът Божикраваров, обичаше да държи нравоучителни монолози, чрез които да дава своя принос за одухотворяването на нацията. Включванията му вдигаха рейтинга на предаването до стратосферата.
– Само християнството може да ни спаси, а в нашата държава не останаха християни. Това е пагубно, това ни унищожава като човешки същества, това е Апокалипсисът, тук и сега – беше казал Божикраваров в последната си поява в „Денят е свършил, преди да е започнал“. – Кралете, братя мои, някога са били представителите на Бога на земята. Днес крале не са останали. Срещу природата на светската държава е тези функции да бъдат прехвърлени върху премиера, президента, правителството, депутатите. (Язък, беше си казал тук Красимир Хубенов.) Но това не значи, братя мои, че в нашия свят никой не представлява Бога. Олигарсите са се нагърбили с тази нерадостна, с тази непосилна мисия. Те не искат да са това, което са, но не могат да бъдат друго, защото те са пътят към Царството Божие. Те се отдават на материята и рискуват безсмъртието на своите души, за да вашите души получат своето безсмъртие. Откажете се от прищевките на плътта, братя мои, оценете тази велика саможертва. Пийте вода, постете, яжте, когато можете, но и гладувайте, когато трябва. Не пестете през лятото, не пестете през зимата, за да стигнете до Царството небесно. Работете, печелете и харчете – всеки лев в сметките на олигарсите е билет за рая. Спестяванията са път към ада. Вместо да се оплаквате от дребните несгоди на деня и нощта, мислете за живота след смъртта. Божествената светлина е навсякъде около вас – както в свещта, така и в електрическата крушка. Търсете я, палете я и горете с нея.
Тук водещият на „Денят свършва, преди да е започнал“ С. А. Танински беше ревнал и в пороя от сълзи на лицето му зрителите прочетоха колко горко скърби той за съдбата на окаяните олигарси.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, станете дарител и използвайте бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, станете мой патрон в Patreon.