Пред кабинета на Рушветов се точеше внушителна опашка, предимно от невменяеми баби и дядовци, които чакаха така, както може да чака единствено човек, разполагащ с цялото време на вселената, човек, който очаква смъртта си – с инат. Повечето представители на третата възраст гледаха лошо и някак обидено външния свят – феномен, който Красимир Хубенов отдавна бе забелязал и никак не проумяваше. В качеството си на народен представител, а може би и на хуманист, той се бе опитвал да говори с пенсионерите и за негово огромно разочарование проблемите им се изчерпваха с парите, или по-точно с тяхната липса. Разбирате ли, едвам я кретали.
Ами деца нямат ли си, роптаеше депутатът? Ами села нямат ли си, че да човъркат земята и да отглеждат зеленчуци? Аман от хрантутници! Ето например неговите дядо и баба си живееха прекрасно, все пак баща му ги издържаше. Да не разполагаш със средства, с които да подпомогнеш родителите си, му се виждаше престъпно, скандално. Че нали в това се състоеше пенсионната реформа? За да държавата просперира, децата трябваше да обгрижват родителите си така, както те самите са били обгрижвани от тях. Велик жест, мислеше си народният представител, който кухите лейки така и не успяха да схванат.
Младите на опашката се брояха на пръсти. Те тропаха нервно с крака, през зъбите им се изнизваха стотици стонове и охкания, възмущаваха се на костенурската скорост на опашката и не спираха да проверяват колко е часът, защото искаха да покажат, че минутите им са твърде ценни, за да ги прахосват. Само един от чакащите бе спокоен – разгърнал пред себе си книга, той задълбочено четеше.
Според Красимир Хубенов този индивид не се отличаваше от останалите, тъй като също като тях прахосваше времето си с безполезна дейност. Политикът никак не одобряваше четенето на книги и го смяташе за неразумна прищявка и разход на енергия – той самият почти не четеше. Достатъчни му бяха документите, резолюциите, законите, с техните членове и алинеи, с които го сблъскваше професията. Затова пък с най-голяма любознателност зяпаше екрана във всяка свободна минута и телевизорът бе неразделна част от системата му за домашно образование. Когато синът му беше на десет, след един дълъг престой при баба му и дядо му по майчина линия през лятната ваканция, Красимир Хубенов с отвращение забеляза, че детето е започнало да чете приключенски романи. Той подивя, изхвърли книгите, купи видеостена за детската стая и отпра разпалена и пространна реч за предимството на телевизора пред книгите, като се спря и на истинските ценности в живота. Оттогава възпитанието на неговото отроче вървеше по план.
Депутатът изгледа с презрение опашката и почука на вратата. Отвори му съсухрена и наклепана с грим медицинска сестра.
– Абе аз не ви ли казах на вас, ще чакате! Като говеда тръгнали да тропат по вратата. Болницата да не ви е обор? – подхвана тя крясъците оттам, където ги бе оставила.
Гледката на изтупания мъж я перна право в главата. Това беше човек, който не може да чака. Човек от друга категория.
– Извинявайте, извинявайте! Тука не спират да тропат, нервите ми скъсаха. Не знаех, че сте вие! Впрочем за кого да предам? – омекна и най-принудено взе да се мазни, вече си имаше едно наум.
– Красимир Хубенов. Доктор Рушветов ме очаква.
– Докторът преглежда пациент, но ще му кажа да побърза, щом сте вие – каза медицинската сестра и вместо да затръшне шумно вратата, я затвори тихичко, да не повярваш, значи можело.
Красимир Хубенов си извади телефона, поцъка, сети се за разговора с Пенка, направи си селфи и ѝ го прати. Точно тогава вратата се отвори и от нея изпълзя пациент, мрачна и изпита твар, която хвърли омерзен поглед на облечения в костюм млад и успешен мъж и – в това депутатът беше напълно сигурен – го разстреля наум с вековната злоба на роба, но и със съзнание за своето собствено поражение. Повечето българи, в това Красимир Хубенов също беше напълно сигурен, не обичаха по-успелите, а от богаташите уважаваха само ония, от които можеха да изкрънкат нещо: за тях останалите, иска ли питане, бяха престъпници.
Когато депутатът пристъпи към вратата, от опашката се надигна всеобщо възмущение.
– Ама къде дават така!
– Тук съм от два часа, как нямате срам!
– Тръгнал да се предрежда, моля ти се…
Красимир Хубенов извърна към тях своя задник (тоест глава), усмихна се, доколкото можеше да се усмихне в настоящото си състояние, и каза:
– Аз съм по много важна работа!
И влезе.
Докато пристъпваше в лекарския кабинет, народът грухтеше, крякаше, съскаше, виеше.
Бедните клетници, омекна Красимир Хубенов, и идея си нямат в кой свят живеят. Защо не ходят при лекари, с които имат връзки? И веднага възвърна предишната си строгост. Защото ги мързи, ето защо! Като нямат лекар в родата си или сред близките си приятели, те се примиряват, изкарват си направление и чакат. Първо се постарай, потърси, поразпитай, пък после си троши главата в стената. Лекарят ще излезе, задължително ще излезе – я в по-далечната рода, я при някой приятел, познат или колега, я ще те тресне по главата като ваза с петунии, но хората нямат въображение, не са свикнали да проявяват каквато и да било самоинициатива. Да, той може би имаше задник вместо глава, но му сечеше пипето, това никога нямаше да се промени. Пък народът да злобее и да чака, като е толкова неоправен.
Този път вратата се затръшна с грохот. От другата ѝ страна се чуваше гневното жужене на тълпата, но то ставаше все по-тихо и по-тихо и накрая окончателно замлъкна.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа ще излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу. Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.