Някои умници твърдят, че сме длъжни да обичаме пешеходците, защото те били по-голямата част от човечеството, нещо повече – най-добрата негова част. Тези разбирания са безнадеждно остарели. В далечни и полузабравени епохи това съждение не би било чак толкова спорно, но днес то е напълно погрешно, тъй като по-голямата и по-добрата част от човечеството е намерила своето естествено местообитание в колите.
Шофьорите са най-висшият пример за цивилизован човек. Шофьорите ходят на работа с колата, виждат се с приятели в колата, качват се на колата, когато трябва да отскочат до кварталния магазин за две батерии и пет яйца. Веднъж познали удобствата на колата, шофьорите не са склонни да се разделят с нея за нищо на света. А когато колата им се повреди и я оставят в сервиз, шофьорите се натъжават, изпадат в депресия и с нежелание биват принудени да се върнат към дивашката част на човечеството. Да се метнат на такси с непрестанно дуднещ таксиджия, да пътуват в претъпкан автобус или трамвай до работа, да хванат влака до морето (въпреки че развали ли се колата, те са склонни да зарежат почивката, защото може ли изобщо да се почива без кола???). Изобщо, налага им се да деволюират в пешеходци.
Разликата между пешеходците по принуда и заклетите пешеходци е от небето до земята. Шофьорите не престават да бъдат шофьори дори когато са заставени да заменят божествените автомобилни гуми с животинските крака. Те и за миг не се смятат за нещо по-висше от шофьорите, защото знаят, че пешеходците са по-низши от шофьорите, и винаги изчакват отминаването на колите, защото знаят, че колите са с предимство, а изпръскат ли ги колите в дъждовните дни, на лицата им изгряват усмивки, защото върнат ли се зад воланите, те също ще обливат пешеходците с осветената от божествените им гуми вода: водата на стотиците хиляди локви, с които е облагороден рехавият асфалт на великите български пътища. С пешеходците по принуда рядко се случват инциденти. Едно, че те очевидно са по-разумната част от човечеството, и второ, че са свикнали да спазват неписаните правила за движение по пътищата. Хвала, хвала на тези най-висши представители на човешкия род, които даже когато изпаднат в немилост, не губят благородството и ума си!
Ала едва ли по пътищата виреят по-диви зверове от заклетите пешеходци. За тази титла пешеходците могат да се съревновават само с велосипедистите. Незнайно откъде пешеходците са придобили самочувствието, че те са най-важният бозайник по пътищата; че каквито и каши да дробят, каквито и простотии да вършат, те трябва да бъдат пазени, те винаги се ползват с предимство и за тях не важат никакви правила. Само за да ядосат шофьорите, пешеходците пресичат на най-неочаквани места, че и на червено. Но чакайте малко! „Пресичат“ ли казахме? Нима тази дума може да предаде и прашинка от дивата страст, с която пешеходците плонжират под гумите на колите? Нима има думи, способни да изразят гибелния гняв на четириколесните герои към блеещия двукрак добитък?
Не, не! Езикът е безсилен, изкуството немее, поетите бият стиховете си в стените, музикантите късат струните на арфите и електрическите си китари, художниците палят клади от белите си платна. И напълно заслужено – свинщината не трябва да бъде предмет на изкуството, тя се нуждае от някоя кочина, в която да се овъргаля и да поквичи на спокойствие.
А шофьорите са така мили! Те се опитват всячески да опазят живота на пешеходците, нищо че пешеходците никак не ценят това най-висше благо. Нищо че пешеходците не спират с опитите си да се затрият и с тъпо упорство търсят така бленувания от тях сблъсък с колите. Шофьорите бдят над живота, те не позволяват животът да си отиде току-така, а при ожесточението, с което пешеходците ги атакуват, ние никак не можем да проумеем как никой не се е сетил да присъди Нобеловата награда за мир на шофьорите. А шофьорите са така умиротворени и така ненавиждат да натискат клаксоните си, но постоянно го правят, за да не блъскат с колите си неразумните пешеходци от сутрин до вечер.
Най-опасни са пешеходците, които вземат шофьорски книжки и отричайки еволюцията, отказват да разберат, че сега представляват нов биологичен вид. И зад волана, пешеходците не спират да се държат като пешеходци, да извършват опит за самоубийство след опит за самоубийство, да пренебрегват негласните закони за движение по пътищата, да тропат шумно с крака, да крещят, че са прави, и хъшлашки да отричат, че са пешеходци под прикритие – тайни агенти на гнусното племе на пешеходците, плъзнали като вируси сред шофьорите. Тези шпиони твърдят, че човекът е винаги човек, а това далеч не отговаря на истината, защото човекът-шофьор е свръхчовек, той е следващото стъпало по пътя към богочовека. И нищо чудно някой ден човекът да се превърне в кентавър и завинаги да скрепи връзката си с автомобила, като се слее с него. Това би било смело. Това би било справедливо. Това би било рай.
Подобни мисли се въртяха в пълния задник на Красимир Хубенов, докато шофираше към дома си. Той се намираше в така характерното за шофьорите състояние на постоянно раздразнение от другите шофьори, но най-вече от пешеходците, които не спираха да го удивляват с ирационалните си действия. Една бабичка беше тръгнала да пресича кръстовище, дори не на червено, защото пешеходен светофар липсваше (явно я мързеше да мине през подлеза), и почти беше издрапала до другата страна на платното, когато политикът за всеки случай натисна с все сила клаксона. Вместо да допресече като нормален човек, бабичката побягна назад. Красимир Хубенов наби спирачки и яко ѝ се развика. На два пъти особено агресивни велосипедисти щяха да го отнесат, ами нали ако ги удареше, можеше да надраскат колата?
Не, никак не е леко да си шофьор в този побъркан свят, който отказва да върви напред към утрешния ден. Красимир Хубенов можеше да се стори на някой страничен наблюдател невъобразимо вбесен, но вътре в себе си не беше изгубил хладнокръвие, въпреки че от огледалото го гледаше пълният задник. Въпреки че поголовно го уверяваха, че всичко е наред, когато нищо не беше както трябва. Въпреки че и идея си нямаше как ще продължава оттук насетне да крачи и диша, да спи и сънува, да обича себе си и семейството си. Някои хора са родени закалени и Красимир Хубенов беше от тях.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа ще излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу. Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.