
Никога не съм си представял, че ще напиша политически сатирично-фейлетонен роман. То се случи само. Спомням си го много добре. Трябва да е било през 2017 г. или 2018 г., намирах се в изключително тежък период и в краткия промеждутък между две депресии започна да се пише този текст. Той трябваше да бъде кратък разказ, после стана просто разказ, после отиде към повест и от един момент нататък беше ясно, че става дума, естествено, за роман. Че в края на краищата трябваше да е с продължение, така е и замислен, свършва рязко.
Дори за нищо да не става, аз съм се хилил на него в моменти, в които смехът е бил нещо жизненоважно за мен. Това ми е напълно достатъчно. Ако още някой се позасмее, значи романът си е изпълнил мисията.
Спомням си как майка ми не спираше да препрочита любимия си Удхаус и постоянно го цитираше, както и разказваше любимите си моменти от не по-малко любимия си Джеръм К. Джеръм. След като тя почина през 2015 г., прочетох почти целия преведен на български Удхаус. Много хора подценяват хумористичната литература, но тя е невероятно лекарство, което може да помогне на човек да прекоси тъмните периоди в живота си. А едни от най-добрите сериозно-смешни книги са написани от автори, белязани от дългогодишната борба с депресията. Няма да изброявам имена, за да не излезе, че се сравнявам с майсторите.
Завърших романа в края на 2019 г. Междувременно запомнах работа като културен журналист в „Дневник“ и тогава писах в едно кафене близо до редакцията в сутрините. Там и редактирах част от ръкописа. За първи път открих специфичната концентрация на писателската работа на публично място. На няколко пъти заспивах от едни хапчета, защото междувременно бях направил и своя престой в психиатрия, където овладяхме (и до ден-днешен, да чукам на дърво) биполярното ми разстройство. (За биполярното разстройство сънят е ключов фактор и тези лекарства ми помагаха, въпреки че съм и щастлив, че поне тях ги спряхме, когато престана да има нужда от тях.)
В края на 2019 г. дадох ръкописа на едно издателство, за редактор ми беше зачислен Марин Бодаков, с когото вече бяхме редактирали предишния ми роман и стихосбирката ми „Любовище“, която продължава да стои в чекмеджето, след като беше отхвърлена от едно издателство, а явно съм нямал енергия да я предлагам на друго.
През 2020 г. ми беше неудобно да го юркам да работим. Сещате се: пандемия, домашно обучение, редица извънредности. През 2021 г. започнахме да редактираме. Виждахме се и той драскаше с писалката си по ръкописа в аудиторията, която ползваше за кабинет, в Журналистическия факултет, а поне веднъж и в едно кафене до тях. Както винаги Марин ми даваше кураж, че в тая работа има някакъв смисъл. Всъщност се сещам как веднъж вдигна поглед от ръкописа, погледна ме, подсмихна се и каза: „Алеко би харесал това.“ Този този път бяхме във въпросното кафене в „Хаджи Димитър“. Това завинаги би бил най-важният за мен коментар за този роман. Марин дори ме ръчкаше да се разпищоля още повече, а немалко се бях разпищолил.
Бяхме стигнали до средата на ръкописа, когато Марин си отиде от този свят и в продължение на месеци не бях в състояние да пипна ръкописа. Чудех се какво да правя, мислех алтернативни варианти за редактор. Първо реших да изкарам редакцията докрай в духа, в който работехме с Марин. От пандемията насам работя все по-бавно и съм по-недисциплиниран и работата се проточи. С течение на времето реших, че може би ръкописът не трябва да има друг редактор, въпреки че и Марин е половин редактор на тази книга, с него не завършихме процеса докрай и това не е доста професионално от моя страна.
Още докато беше сред нас и със съмишлениците ми „Кота 0“ малко по малко вървяхме към създаването на издателство, аз попитах Марин какво да издам първо при нас: непубликуваното още „Любовище“ или романа, който още редактирахме. Той ми каза първо да публикувам романа. Така и мислех, че ще стане.
Да, първата ми книга в „Кота 0“ трябваше да бъде този роман. Не ме разбирайте погрешно, това не си остана едно намерение. Бояна Павлова прочете завършения ръкопис, защото още от предишната си книга „Силата на думите“ съм решен, че винаги когато е възможно, искам да работя с художник на книгата по цялостно оформление с илюстрации и с каквото той/ тя реши, с възможно най-пълната свобода. (Представях си я най-пълната.)
Бояна се трепа известно време, тъй като тя винаги въплътява книгите в книжни тела, които са породени от ДНК-то на самата книга: и корицата, и илюстрациите, и оформлението, и шрифта, и всички малки стойности, които са толкова важни в нейния подход и които много хора не забелязват, защото живеем във времето на нещата, които лесно ни грабват вниманието (и също толкова лесно напускат съзнанието ни).
После тя ми показа първоначални варианти за корица, две-три илюстрации и оформление. После аз се чувствах много гузен, защото не мислех, че част от решенията са в посоката, която подхожда на ръкописа. Водихме доста разговори, но тя много бързо пое в малко по-различна посока с илюстрациите, запазвайки сърцевината на намерението си. (Ето, свободата не беше пълна, вайках се аз. И аз съм поредният авторитарен издател, хем съм и толкова издател – едва прохождащ.)
На повечето хора може да им прозвучи смешно, но доста повече разговори проведохме по една друга точка от оформлението на книгата –отстоянието при новите редове. Бояна искаше да няма отстояния и текстът да върви подравнен. Аз, може би грешно, смятах, че това не е правилно решение за политическа сатира и че този тип текстове трябва да стоят по възможно най-конвенционален начин. Притесняваше ме дали липсата на отстъп няма да свали четивността на текста, защото абзаците ще се слеят и пр. На нея пък не ѝ стояха добре поредиците от къси реплики при диалозите, защото „къдреха“ оформлението на няковко страници. Толкова беше настоятелна, че искаше да ми предложи и друг вариант.
Така тя ме ужаси с външните отстояния, в които всеки нов абзац се маркира не с отстъп от текста навътре, а с отстъп навън. В моя защита ужасът ми беше свързан с този конкретен текст, а за още по-голяма моя защита можете да разгърнете „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“. (При Комара свободата беше пълна. Там не съм се месил със съображенията си или с претенциите си.) Ето ги, вижте, вижте. Външните отстояния са там – разказът за сприятеляването на един човек с комара, гръбнакът на книгата, е решен с външни отстояния.
С две думи, по книгата се работеше и по план тя трябваше да излезе през април или май. Тогава ме хвана шубето, защото никога не съм бил сигурен с този свой текст – той е доста фейлетонен, доста плакатен, доста злободневен, доста „в телесната долница“. С Марин си говорихме, че вероятно най-добрият момент за него е бил около протестите през 2020 г. А дори и при тези разговори протестите вече бяха отминали.
Когато ме хвана шубето, изпратих текста за експертна оценка на двама души. Единият от тях ми каза, че романът би могъл да излезе и по този начин, но най-добре би било да се върна към него и да го доработя. Другият човек оттогава е уговорен за редактор, и той смята, че немалко трябва да се пипа, затова с него идеята е аз да имам колкото се може по-малко работа с този втръснал и опротивял ми текст.
Но нещата не свършиха тук. Следваща фаза. Допитвания към пиари и приятели: абе я ми кажете, каква да ми е първата книга с издателството – политическа сатира или пандемичен сборник с разкази. И пак сучех и мажех. Беше ясно, че не искам да го издам, но си търся оправдание.
И представете си само, през януари обявяваме издателството, премиерата на Стефан Иванов е в края на март, а на 22-ри февруари решавам, че няма да издам роман, а сборник с разкази, прецаквам дву-или тримесечен труд на Бояна и ѝ пращам по мейла сборника с разкази. Още съм ѝ благодарен, че не ме изхвърли през балкона!
Не знам дали този роман някога ще се появи на хартия, но той ще види свят в сайта ми и ще е важен за мен експеримент. Блоговата част на сайта е планирана като активна, затова под всеки текст има бутон за дарения. Ако това с даренията върши някаква работа, това ще ме провокира за следващ роман дигитален подлистник. Дори мисля, че за туткащи се хора като мен това би било чудесна формула – така човек е благословен с толкова много крайни срокове!!!
За целта възнамерявам да си направя и Patreon, където главите на романа да вървят с по една-две напред, а защо не и с месец. Но ще видим кога ще стане това. Междувременно можете да си представите, че съм като уличен музикант, който се труди с изкуството си и разчита да го подкрепите по някакъв начин. Какъвто и да е този роман, той е плод на доста бачкане. И сега, когато го пусна, ще мога да подхвана следващия. При мен така функционират нещата.
Споделих на някои писатели за намеренията си и най-често срещаният съвет беше, че ако ще правя това някога, то да е само с този роман. Разбирам тяхното мнение, но ако експериментът е успешен, аз бих го правил с всеки свой роман, който би ставал за серийно публикуване, защото не всеки е подходящ за това. Не вярвам една такава серийна публикация да се отрази кой знае колко негативно върху и без това мижавите тиражи на повечето съвременни български автори. Слагам себе си в тази категория и целта ми не е да хленча, а да кажа каква е реалността. Естествено, аз мога да си позволя тази работа, защото съм част от ново издателство.
Изображението, с което романът ще бъде публикуван, е фрагмент от една от невероятните илюстрации по романа на Бояна Павлова, за които не е ясно дали ще видят бял свят.
И нека бъде като по Ролан Барт. Оттук насетне този роман води свой самостоятелен живот, в който най-важните хора сте му вие. Може да решите, че не е вашият тип. Може да се сбиете с него. Може да пиете по едно или да изядете по следобедна торта. Може да ви стане по-далечен или по-близът познат. А може и да си станете приятели.
Ако вие решите, че има смисъл той да си разтвори книжните крила и да полети към етажерките на книжарниците, той ще го направи. Ако не, здраве да е! Ще си съществува в сайта.
Нова глава ще бъде публикувана всяка събота в осем сутринта.
Приятно четене!
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа ще излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу.
Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.