Неведнъж ми се е случвало да си мечтая или да си представям как съм някой друг, как се занимавам с нещо коренно различно, понякога съм по-успешно реализирал се, друг път не толкова, но това е от второстепенно значение – по-важното е просто да не съм себе си. Не знам дали с повечето хора е така, но тъкмо това е водещата тема в новия роман на Мария Степанова.
За разлика от „В памет на паметта“ – обемния и внушителен във всички отношения романов дебют на писателката и поетесата, „Фокус“ е от скромните 130 страници. В новия си роман Степанова работи с автофикционалния образ на писателката М. В нея ние откриваме много черти на Степанова – тя е успешна руска писателка, живееща в чужбина и отвратена от режима на Путин, която се намира в писателски блокаж поради това, че езикът, на който пише, се е превърнал в език на „звяра“, в език на насилието, в език на злото. Самата М. отбелязва, че много езици имат подобни белези и са били езици на агресори, само че тъкмо в този момент нейният език е в тази роля в сегашно време. Особено болезнено е обрисувана омърсената от войната идентичност на руския човек на изкуството, вглеждащ се непрекъснато в себе си, наблюдаващ се през чуждите очи, чудещ се във всеки един момент дали не са разпознали произхода му, дали не са го разобличили.
М. живее в режим на постоянно пътуване – от писателска резиденция на писателска резиденция, от литературен фестивал на литературен фестивал и до известна степен се чувства като шарлатанка, защото от нея се очаква да пише, а тя не го прави, тъй като е загубила тази своя способност. Все едно не стига, че М. се намира във вакуума на чуждото, в среда, различна от обичайната ѝ, без това да ѝ носи удоволствието, което при други обстоятелства вероятно би изпитвала от този начин на живот, а в романа тя е поставена и извън времето. Всъщност цялото действие на романа се развива по време на безвремие, в пространството на пътешествието – М. пътува с влак към литературен фестивал, намира се в неназована страна, трябва да отиде в съседната неназована страна, впрочем всякакви названия на топоси и хора са прилежно прикрити и това още повече усилва усещането за пребиваване в територията извън обичайния бит. Всъщност във „Фокус“ М. е с троен статут на чужденка: веднъж като писателка, тоест като човек на изкуството, втори път като човек, живеещ извън родината си, и третия път като пътуващ човек.
И все пак в началото това е нещо временно, кратка почивка от ежедневието, докато М. стигне до фестивала и влезе в обичайния си режим на съществуване, когато ще стане известната писателка М. Само че всичко се променя, когато в разказа се появяват една стачка, един неочакван град, една паднала батерия на телефон, един мъж с красиви плешки и един цирк. Героинята е извадена от обичайната ѝ траектория на съществуването и тя напълно съзнателно и целенасочено навлиза в територията на приключението, сякаш по мономита на Джоузеф Кембъл. В хода на това приключение М. все по-малко се чувства свързана с езика на звяра и с образа на злото, чувства се все по-отдалечена от самоличността си. В това приключение, мисли си тя, ще може да захвърли своето аз за неопределен период от време и да се почувства нова-новеничка. На нея ѝ тежи не само бремето на националната принадлежност, но и ролята на писателя – тази роля е в състояние да опорочи срещата ѝ с всяко човешко същество, защото всеки непознат може да се превърне в читател, при което и тя от едно обикновено човешко същество веднага се превръща в писателката М.
М. навлиза в непознати територии, предлага помощ на непознати хора, готова е да смени изкуството на литературата с друго изкуство, в което да изпълнява третостепенна роля. Възможността за промяна е заложена в един фокус и това е още по-двузначно – прераждането зависи от една илюзия, от един трик, от едно постижимо магьосничество. Оказва се обаче, че нещата са по-трудно постижими, фокусът е твърде елементарна възможност, твърде изплъзваща се възможност, а и той едва ли би бил ефективно средство, защото всички знаем, че колкото и да бягаш от себе си, колкото и нов да се чувстваш в началото, всъщност ти ще си останеш същият. И рано или късно отново ще се сблъскаш със себе си.
Как тогава можем едновременно да избягаме от своята идентичност и да останем при нея? Как тя може да стане съвсем друга и същевременно да си остане абсолютно същата? Мисля, че Степанова открива отговора на този въпрос и ни го дава в края на книгата си. Тъкмо това е истинският фокус, заложен в романа. Един неособено оригинален, дори изтъркан, но труден за постигане фокус, който в момента на осъществяването си се превръща в магия.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©